Дон Уинслоу
Сатори (87)

87.

Планини Вулян

Провинция Юнан, Китай

Събуди го звук на флейта.

Отначало Николай си помисли, че е някаква пойна птица, но после чу преднамереното повтаряне на една характерна фраза и осъзна, че слуша как някой свири на лушен^[1].

Но във фона се долавяха и птичи трели.

Птичи трели и чист въздух. Разбра, че вече не е в града или в тясната, пълна с отработени газове каросерия на военен камион, а някъде в провинцията, може би дори сред пустош.

Обърна се към лекия ветрец, който усещаше в тила си, но движението бе все още болезнено и трудно. Нужна му бе повече от минута да се премести и да усети как прохладният вятър изсушава потта от лицето му.

Краката му запулсираха протестиращо от движението.

Нечий глас излая заповед на непознат за Николай език, след което чу бързи стъпки по дървен под.

Не знаеше къде е, но като че ли бе минало много време от последния път, когато беше знаел. Последният му ясен спомен бе двубоят с могъщия майстор на бадзикуан и спасяването му от Ю и монаха. Помнеше и как се събуди за момент в каросерията на камион — друсането го накара да стисне зъби, за да не изкрещи от болка, след което отново изгуби съзнание. Помнеше как му биха инжекция, вероятно морфин, и дълбокия, лишен от болка сън след него; имаше смътен спомен как го свалят от камиона и го поставят в друг, за тихи разтревожени гласове и кошмар, в който бе чул загрижен шепот и приглушени дискусии за това дали да му ампутират крака.

Посегна с тревога надолу и с огромно облекчение откри, че и двата му крайника все още са на мястото си. Левият му крак обаче беше топъл и подут, и сега Николай си спомни треската и треперенето, как повдигаха главата му, за да му дадат глътки горещ чай и ужасната болка, когато камионът се друсаше по черните пътища при изкачването и спускането от някакви възвишения.

И наистина, сега Николай откри, че се намира сред възвишения. През прозореца се виждаше гъста гора от ели, борове, камфор и нанму^[2], която плавно се спускаше надолу по полегатите склонове. Пейзажът изглеждаше невъзможно зелен след бялото и сребристото на Пекин и чернотата на пътуването до това място, което и да е то.

Може би съм мъртъв, спокойно си помисли Николай. Може би това е чин т’у, обещаният от Амида Буда рай. Но „чистата земя“ не беше за убийци, а той беше убил Юрий Ворошенин с един-единствен леопардов удар в сърцето.

Отначало си помисли, че това може да е част от халюцинациите, предизвикани от морфина — шантави, изкривени образи на Соланж, Хейвърфорд, шен и дан, остра тел и мъже, облечени от главата до петите в черно. После обаче осъзна, че споменът за убийството на Ворошенин е точно това — спомен за истинско събитие. Изпита известно удовлетворение, че е изпълнил мисията си, въпреки че американците го бяха предали.

Обвиняваше колкото тях, толкова и самия себе си.

Трябваше да го предвидя по-рано, помисли си той, докато лежеше в нещо, което се оказа хамак. Трябваше да се сетя, че Хейвърфорд никога не е смятал да изпълни своята част от сделката.

Дори това малко умствено упражнение го изтощи и той се отпусна в хамака и едва сега усети, че дрехите му са подгизнали от пот. Кракът го болеше и тялото му още болеше от побоя, който беше понесъл в Храма на зелената истина.

После Николай чу стъпки и усети нечия длан върху челото си. Дланта се задържа само за момент, след което чу познат глас.

— Треската е отминала — каза монахът. — Добре. По едно време се страхувахме, че ще те изгубим.

— Значи съм жив.

— А не би трябвало — отвърна монахът. — По всички правила би трябвало да си в бардо и да очакваш следващото си прераждане.

— Може би съм там.

— Може би всички сме там — каза монахът. — Кой знае? Името ми е Сюе Син.

— Мишел Жилбер.

— Щом казваш — отвърна Сюе Син с лека ирония в гласа. — А сега трябва да те обърнем, за да те преоблечем. Ще боли.

Николай усети два чифта силни ръце върху рамото си, след което го обърнаха по гръб. Остра болка го прониза от крака до темето и той стисна зъби, за да не изкрещи.

Сюе Син го погледна и Николай разпозна мъжа от моста към Нефритения остров, от алеята до операта и от Храма на зелената истина. Късо подстриганата му коса беше мастиленочерна, но онова, което грабна вниманието на Николай, бяха очите му — погледът бе пронизващ, но не и нелюбезен.

Дори Сюе Син да бе изпълнен със състрадание, това не личеше по физиономията му.

— Ще пиеш чай.

— Не, благодаря.

— Ще пиеш чай — повтори Сюе Син.

„Чаят“, реши Николай, имаше вкус на мокра трева, но Сюе Син настояваше, че билковата отвара лекува инфекцията му.

— Ако искаш да живееш, пий — сви рамене Сюе Син. — Ако ли не, недей.

Николай пи.

Полковник Ю изпита облекчение, че американският агент се възстановява.

Отначало си мислеха, че ще умре. Беше изгубил много кръв от раната в крака, а и беше изял много бой. Вътрешните наранявания от ударите на бадзикуан можеха да убият човек с по-слаба ки, кракът също бързо се инфектира.

Нямаха условията да му осигурят адекватна медицинска помощ. Трябваше да измъкнат американеца от Пекин, при това бързо. Хората на Ю го отнесоха до чакащия армейски камион, който бързо излезе на околовръстния път, където прехвърлиха изпадналия в безсъзнание мъж във военен конвой, пътуващ на юг. Един военен лекар извади куршума от крака му, докато камионът се движеше. После успяха да му сложат система за преливане на кръв и му биха морфин за болката.

По-лесно бе да го оставим да умре, помисли си Ю. Можехме да се отървем от тялото и да се престорим, че нямаме нищо общо с мистерията, която помете официален Пекин като северен вятър.

Правителството беше, меко казано, разтърсено.

Руският комисар Ворошенин бе мъртъв — официално от инфаркт, получен по време на представлението. Естествено, никой от разузнаването и военните не вярваше в това, особено предвид „съвпадението“ с убийството на Кан Шен, който бе открит с парче тел, забита в мозъка му.

Американският заговор проработи идеално.

Москва и Пекин си отправяха взаимни обвинения, Мао се свря в дупката си и запуши отвора й — особено след като псето му Кан вече го нямаше да го защитава. Генерал Пън остана спокойната и стабилна фигура, готова да се намеси и да сложи край на хаоса.

Единственият проблем, помисли си Ю, докато гледаше Николай, беше „изчезването“ на френския гражданин Мишел Жилбер.

Бяха го видели да влиза в операта. Телохранителите на Ворошенин, върнати на бърза ръка в Москва, уж твърдели, че Жилбер седял до Ворошенин в ложата му по време на смъртта на комисаря, но после внезапно станал и си тръгнал.

После изчезнал.

Мъртъв ли беше?

Имаше ли нещо общо със смъртта на Ворошенин?

Или на Кан?

В Пекин и Москва се носеха какви ли не слухове. Някои твърдяха, че Жилбер е убил Ворошенин, други — че убийството е дело на помощника му Льотов, който също изчезнал малко след смъртта на шефа си.

Руснаците твърдяха, че Жилбер е китайски агент, китайците пък възразяваха, че е руски. Двете страни се обвиняваха взаимно, че го крият и в същото време — че другата страна го е убила, за да му попречи да се разприказва. Както каза самият Председател, „Всичко е хаос под небето и ситуацията е отлична.“

„Жилбер“ отвори очи.

— Къде сме? — попита Николай.

— Не е нужно да знаете.

Макар и прохладен, въздухът бе доста топъл за зимата, а дърветата нанму, които се виждаха през прозореца, не растяха на север. Не беше разбрал краткия разговор между онези, които се грижеха за него. Не беше хан и Николай предположи, че говорят на някакъв южен племенен диалект.

— Съчуан или Юнан — каза той.

— Юнан — призна Ю. — Възвишенията Вулян.

— Защо?

— Пекин беше доста нездравословно място за вас.

Николай си спомни доброто възпитание.

— Благодаря, че спасихте живота ми.

— Не е нужно да ми благодарите — отвърна Ю. — Просто изпълнявам дълга си, господин Хел.