Дон Уинслоу
Сатори (147)

147.

Рунг Сат се намира югоизточно от Сайгон и източно от устието на река Соирап, която се влива в Южнокитайско море. Представлява пущинак от блата, мангрови гори, бамбук и безброй малки притоци, образуващи непреодолим лабиринт за всеки, който не познава добре местността.

Бин суйен я познаваха много добре.

Това бе тяхното родно място и убежище, където навремето бяха организирали пиратски си рейдове и където се завръщаха, мястото, от което прочутите им убийци се промъкваха в града, свършваха си работата и се прибираха обратно.

Николай лежеше в дъното на скифа, който се спусна по течението на реката и зави на изток по малък канал в блатата. Теренът бе изненадващо разнообразен — отначало бе равен, облян от слънчевите лъчи район с ниска растителност и водорасли, после изникна тъмна, гъста преграда от мангрови дървета, последвана от стена от бамбук. Тези картини се редуваха в продължение на час, после лодката забави ход в по-тесните канали, притиснати от мангровите дървета, които се издигаха над водата и от време на време закриваха небето, обгръщайки лодката в мрак посред бял ден.

Човек като нищо може да се изгуби тук, помисли си Николай.

Да се изгуби и никога да не намери обратния път.

Накрая скифът спря до един плаващ дом, закотвен покрай редицата дървета. Той беше нисък и широк, с открити палуби на носа и кърмата и кабина в центъра. На стража стояха бойци на бин суйен, преметнали картечни пистолети на раменете. Когато Николай се изправи, Бай Виен излезе от гледащата към кърмата врата на кабината и застана на палубата.

— Само проблеми създаваш, Мишел — каза той и му помогна да се качи на лодката.

— Тя тук ли е? — попита Николай.

— Не — нетърпеливо отвърна Бай.

Поведе Николай към кабината, която имаше малка кухня с газена печка, маса и няколко стола. Тесни стълби водеха надолу, към малък трюм и спално отделение.

— Тук ще си в безопасност, докато не успеем да те качим на някой кораб — каза Бай.

Това беше планът — двамата със Соланж да се крият в блатото до следващата вечер, после да ги откарат с катер до някой товарен кораб, напускащ доковете на Сайгон.

— Имаш ли вест от нея? — попита Николай.

— Много си досаден — отбеляза Бай.

— Отговори на въпроса ми.

— Не — каза Бай Виен.

— Връщам се да я търся.

— Първо — рече Бай, — никой няма да те върне обратно. Второ, не можеш да се върнеш самичък. Трето, дори да успееш да го направиш, ще те убият. Сега нейната карма си е нейна.

Николай знаеше, че е прав.

— Искаш ли чай? — попита Бай.

Николай поклати глава, запали цигара и седна на бамбуковия стол до малката маса.

— Почини се — каза Бай.

— Ти си почини.

— Влюбен мъж — поклати глава Бай. Кимна към стълбите. — Иди да поспиш.

— Не съм уморен.

— Казах, иди да поспиш.

Николай слезе в трюма.

Сандъците бяха там.

Сандъци с гранатомети.

Бай кимна.

— Ще се върна в Сайгон да видя какво става. Освен това, има хора, които трябва да подкупя.

— Ще платя.

— Да, ще платиш. — Бай се качи на скифа и отплава.

Николай се върна в трюма, легна на едно от леглата и се опита да си почине.

Обещанието му към Ю беше почти изпълнено, разполагаше с пари и документи.

Сега оставаше да направи само едно нещо.

Да прибере Соланж на сигурно място.