Дон Уинслоу
Сатори (27)

27.

Генерал Пън беше дребен на ръст.

Стоманено сивата му коса бе подстригана късо, а загорялото, покрито с бръчки лице издаваше южните му корени и всяка стъпка, направена през продължителното пътуване от партизански командир в Съчуан през Дългия поход и създаването на Осма походна армия до ужасните загуби, които бе понесъл като командващ в корейската авантюра.

Говореше се, че Пън усещал смъртта на всеки войник. Беше противник на корейската инвазия, не искаше и поста на командващ, но го пое от чувство за дълг. Сега, почти две години по-късно, погледът му отразяваше мъката, причинена от всяка от триста хилядите жертви, носеше се слух, че обвинявал Мао за смъртта на всеки свой войник.

Полковник Ю почука на вратата му, получи разрешение да влезе и седна в сивия метален стол пред бюрото на генерала.

Възхищаваше се на Пън повече, отколкото на всеки друг жив човек. Родом, също като него, от Съчуан, генералът бе истински комунист и патриот, за разлика от Мао, който жадуваше да бъде император. Генерал Пън работеше за Китай и народа, а Мао — само за Мао.

— Как мина вечерята? — попита Пън. Гласът му беше уморен.

— Ворошенин се появи.

— Не предполагахме ли, че ще го направи?

— Знае за оръжието за Виет Мин.

Пън кимна.

— Кан му е пуснал информацията. Има шпиони в министерството ни, сигурен съм.

— Да отпратя ли Жилбер?

— Не е нужно — отвърна Пън. — Разкажи ми за него.

Ю разказа за случилото се по време на вечерята — за това как Жилбер знае китайски, за маниерите му, за интелигентността му, за малките му победи над Ворошенин.

— Значи мислиш, че може да ни свърши работа? — попита Пън.

— Възможно е.

Пън се облегна назад в стола си и се замисли.

Руснаците силно желаеха да отслабят китайското влияние във Виетнам. Затова искаха да се намесят в доставките на оръжие, които можеха да осигурят на Китай тъкмо такова влияние.

Мао беше глупак. Вече се бе оставил Сталин да го подлъже в корейската катастрофа и сега падаше още по-сигурно в ръцете на Съветите. Но дори един бърз поглед към картата показваше опасността — руснаците вече контролираха Северна Корея, а с нея и дългата североизточна граница и стратегическото Жълто море. Бяха запазили базите си в Манджурия на североизток и Външна Монголия^[1] на северозапад. На запад заплашваха Синдзян, чието мюсюлманско население се стремеше да се присъедини към събратята си в Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.

Ако получеха контрол и над Виетнам, руснаците щяха да държат и южната граница. Французите едва-едва удържаха Югоизточна Азия; краят им беше само въпрос на време. Руснаците щяха да заграбят Камбоджа, а после да се насочат към Сиам и Бирма. Съветските агенти вече действаха в Индия.

Така Съветите скоро щяха да обградят Китай, да налапат Манджурия, останалата част от Монголия и Синдзян.

Но засега ключът беше Виетнам. Позиционната война в Корея беше почти приключила, руснаците щяха да контролират Севера, а американците — Юга.

Виетнам беше следващият фронт.

Проблемът бе, че американците щяха да заместят французите. Това щеше да е ужасна грешка за Съединените щати и огромен проблем за Китай. Американска атака срещу Виет Мин щеше да направи невъзможно всяко разведряване между Пекин и Вашингтон и да тласне Китай към Москва.

Американците усърдно работеха за сбъдването на най-лошия си кошмар — създаването на монолитен комунистически блок.

Но бъдещето на Китай — генерал Пън го знаеше, а Ю го вярваше — не беше с Русия, а със Съединените щати. Единствено Америка можеше да предложи противотежест срещу Съветите, единствено съюз или най-малкото нормални отношения с Вашингтон, можеха да донесат на Китай икономическия подем, от който се нуждаеше, за да се развива.

Бяха направени съответните заобиколни и предпазливи стъпки, но те бяха отхвърлени от назадничави елементи в американското разузнаване и дипломатическата общност. Дипломатите във Вашингтон толкова се страхуваха от своите десни радикали, колкото китайците — от левите си екстремисти. Но въпреки това опити за сближаване имаше, хората най-малкото разговаряха и ако можеше да разчита на подкрепата на Вашингтон, генерал Пън щеше да се почувства достатъчно силен да предприеме действия срещу псевдокомунистическия диктатор, който в момента тероризираше Китай.

Но Ю знаеше, че се надпреварват с времето.

Виет Мин щеше да победи във Виетнам.

Американците също изпращаха помощи, пари и оръжие на французите, агентите на ЦРУ бяха плъзнали из цялата страна и полагаха основите за евентуална намеса на Щатите. Само бърза и решителна победа над французите можеше да разубеди Вашингтон да предприеме катастрофалната намеса, която щеше да отвори пропаст между Америка и Китай за десетилетия напред.

А такава бърза победа щеше да изисква оръжия.

Например, гранатомети.

Но все още не можем да си позволим да направим това явно, помисли си Пън.

Нуждаем се от посредници.

От хора като Мишел Жилбер.