Дон Уинслоу
Сатори (6)

6.

Соланж беше възхитителна като името си.

Косата й бе с цвета на златни нишки, в които се вихреха кехлибарени струйки, очите й — сини като море по обед. Орловият нос напомняше за римската колонизация на родния й Лангедок, но пълните й устни можеха да бъдат единствено френски. Светлите пръски на луничките нарушаваха иначе почти монотонно перфектния порцеланов цвят на кожата й, а меката извивка на високите й скули смекчаваше изражението, което иначе можеше да се окаже злополучна строгост. Беше висока, само една глава по-ниска от Николай, с дълги крака и съблазнително тяло, гърдите й опъваха простата, но елегантна синя рокля.

Но онова, което порази най-силно Николай, бе гласът й. Нисък, но нежен, с онази особена галска мекота, която бе едновременно изтънчена и чувствена.

— Добре дошли в дома ми, мосю. Надявам се, че ще се чувствате удобно.

— Със сигурност.

Соланж протегна ръката си, за да я целуне, сякаш по-голямата част от лицето му не беше скрита от превръзки. Той я пое — пръстите й бяха дълги и тънки — и я целуна, а памучният бинт докосна кожата й заедно с устните му.

— Enchante.^[1]

— Желаете ли да ви покажа стаята ви?

— S’il vous plait^[2] — отвърна Николай. Чувстваше се уморен от дългия полет от Съединените щати обратно до Токио.

— S’il vous plait — меко поправи произношението му тя, като проточи „е“-то мъничко повече.

Николай прие критиката и повтори фразата, като се мъчеше да я изговори като нея. Беше възнаграден с усмивка на одобрение.

— Бавачката ви, да не би да е била от Тур? Там се говори най-чисто в цяла Франция. Но ние трябва да ви научим на accent Midi^[3].

— Доколкото ми е известно точно затова съм тук.

— Аз съм от Юга — каза му тя. — От Монпелие.

— Никога не съм бил там.

— Прекрасно е. Слънчево и топло. А светлината…

Стаята му бе проста, но изискана. Оскъдната мебелировка бе в средните нюанси на синьото и идеално допълваха стените, които бяха боядисани в жълт цвят — весел, но без да се натрапва. Голямото легло (след затворническия нар изглеждаше направо гигантско) беше застлано със синя завивка. Във вазата на масичката до него беше поставена една хризантема.

— Цветето е японско, нали? — попита Соланж.

— Да.

— А на вас ви липсваха?

— Да — каза той и странно защо, се трогна. — Благодаря ви.

— Probleme.

— Извинете?

— Книжовният отговор би трябвало да бъде pas de probleme^[4] — обясни тя. — Но на… comment vous dites… разговорно е просто probleme. Oui?

— D’accord.^[5]

— Много добре — каза тя. — Но може би с малко по-натъртено „д“, ако обичате. Comme ca.^[6] — Оформи устата си по начин, който Николай намери за доста привлекателен. — D’accord.

— D’accord.

— И мъничко по-носово, моля.

Той повтори думата, този път по-носово.

— Formidable^[7] — рече тя. — Обърнете внимание на загатването на четвъртата сричка, но то е само загатване, съвсем леко. Не искаме да звучите като някакъв селяк, а като изтънчен човек от Юга. Уморен ли сте, или предпочитате да обядвате сега?

— Повече съм гладен, отколкото уморен.

— Позволих си да приготвя нещо.

Отведе го в малка трапезария. От прозореца се разкриваше гледка към малка скална градина каресансуй, оградена с висока бамбукова ограда. Градината беше подредена умело и му напомни за онази, която така прилежно бе направил в собствения си дом в Токио. Беше намерил известно задоволство в онзи дом, преди да вземе решението да убие Кишикава сан.

— Позволено ли ми е да излизам в градината? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя. — Докато сте тук, това е вашият дом.

— Колко дълго означава това, моля?

— Колкото е нужно за възстановяването ви — отвърна тя, като с лекота избегна същинския въпрос. После се усмихна малко дяволито и добави: — И да научите приличен френски.

Посочи му един стол до масата.

Николай седна, а тя отиде в кухнята.

Подобно на останалите помещения в къщата, трапезарията бе напълно европейска и Николай се запита откъде ли е намерила мебелите. Реши, че най-вероятно не го е направила тя, а американските й господари, които са осигурили средствата за създаване на това копие на френска провинциална къща, пък било то и с каресансуй. Несъмнено бяха сметнали, че ще може да приеме френското си „прикритие“ чрез нещо като декоративна осмоза — и несъмнено това е било решено след консултация с „психолог“, един от онези жреци на новата американска религия. Въпреки всичко, стаята беше приятна и събуждаше апетита.

Същото се отнасяше и за благоуханието от кухнята. Деликатен, може би с аромат на вино. Стори му се, че долавя и леко плесенясалия дъх на гъби. Соланж се върна, постави керамичен гювеч на масата, махна капака и обяви:

— Coq au vin.^[8] Надявам се, че ще ви хареса.

Уханието беше изкусително.

— От много години не съм опитвал европейска кухня — каза той.

— Надявам се това да не раздразни стомаха ви — отвърна тя. — Между другото, необходимо е оттук нататък да се храните предимно с френска кухня.

— Истинско удоволствие, но защо?

Соланж се нацупи приятно и отвърна:

— Бих искала да го кажа деликатно, без да ви засегна…

— Моля, кажете го направо — подкани я той, макар да се съмняваше, че прямотата влиза в репертоара й.

— Всъщност, миришете като японец — каза тя. — Il faut que vous ayez l’odeur d’un vrai francais.^[9]

— Аха. — Разбира се, че беше така. В килията си можеше да определи по миризмата националността на всеки, който вървеше по коридора. От американците се долавяше онази миризма на телешко, руснаците силно миришеха на картофи, а японските надзиратели — на риба и зеленчуци. А Соланж? Успяваше да подуши единствено парфюма й.

— Мога ли да сервирам? — попита тя.

— Моля.

Тя му сипа щедра порция петел с вино, после взе няколко аспержи от друг съд и ги добави в чинията му. Накрая му наля чаша ароматно червено вино.

— Хубаво е да се сервира същото вино, с което е приготвен петелът. Добро френско вино, мосю.

— Наричайте ме Николай.

— Et bien, Николай — отвърна тя. — Моля, наричайте ме Соланж.

— Какво чудесно име.

Тя се изчерви ужасно привлекателно. После седна и сервира на себе си, но го изчака да вкуси храната. Когато той го направи, попита:

— Харесва ли ви?

— Невероятно е. — Беше самата истина. Неуловимите и същевременно ясно изразени аромати избухнаха в устата му, а вкусът на виното му напомни за детските му години с майка му. Може би ще стана любител на европейското вино… стига да оцелея, помисли си той. — Поздравления за готвача.

Тя сведе глава.

— Merci.

— Нима вие сте го приготвили? — изненада се той.

— Обичам да готвя — отвърна тя. — През последните няколко години нямах много възможности, така че е огромна наслада.

Соланж взе вилицата си и започна да се храни с удоволствие, което би изглеждало неприлично у една японка, но при нея беше много привлекателно — joie de vivre^[10], каквато Николай не беше виждал през дългите години на войната, глада на окупацията и самотата на затвора. Беше удоволствие да гледаш как се наслаждава на храната. След известно време той попита:

— Значи мъжът, за когото трябва да се представя, яде френска кухня дори в Азия, така ли?

— Така мисля.

— Как успява да постигне това?

— С пари — отвърна тя, сякаш отговорът бе очевиден. — С пари всичко е възможно.

— Затова ли работите за американците? — попита той, но моментално съжали за думите си и се зачуди защо изведнъж му се беше приискало да я обиди.

— Tout le monde^[11] — рече Соланж. — Сега всички работят за американците.

Включително и ти mon ami, помисли си тя и му се усмихна. Стана от стола си.

— Направила съм tarte tatin^[12]. Желаете ли?

— С удоволствие.

— Кафе?

— Бих предпочел чай, ако имате.

— Вече ви се полага само кафе, Николай — заяви тя. — Un express avec une cigarette.^[13]

Отиде в кухнята и след малко се върна с ябълковия пай, малка каничка еспресо и пакет „Голоаз“ и ги постави на масата.

— Извинявам се за грубостта си — каза Николай. — Отвикнал съм да разговарям.

— Probleme. — Хареса й, че се извинява.

Паят беше превъзходен, а кафето — още повече, което го изненада. Николай се облегна в стола си и Соланж побутна цигарите към него.

— Вземете две — рече тя. — Запалете ги и ми дайте едната.

— Сериозно?

Тя се разсмя.

— Никога ли не сте ходили на кино?

— Не. — Винаги му се бе струвало странно да седи и да зяпа фантазиите на други хора, прожектирани през някаква целулоидна лента.

— Обожавам киното — каза Соланж. — Исках да стана актриса.

Николай понечи да я попита какво и е попречило — определено беше достатъчно привлекателна, — но реши, че отговорът може да я натъжи и затова се въздържа. Извади две цигари от пакета, сложи ги в устата си, драсна клечка и ги запали. Когато върхът на едната пламна, подаде цигарата на Соланж.

— Formidable — рече тя. — Пол Анри би завидял.

Николай нямаше представа какво означава това. Глътна дима и се закашля неудържимо. Там, където го бяха шили, болеше.

— От доста време не съм пушил — каза той, след като дойде на себе си.

— Личи си. — Соланж се разсмя, но той не се почувства ни най-малко смутен или обиден. Беше по-скоро като споделяне на весел момент и той самият започна да се смее. Шевовете отново го заболяха и Николай осъзна, че много отдавна не се беше смял с друг човек.

Соланж сякаш прочете мисълта му.

— Хубаво е, нали? Май и двамата от много време не сме се смели.

— Нито пък светът като цяло.

Тя отново му сипа вино, напълни и своята чаша и я вдигна.

— За по-добрите времена.

— За по-добрите времена.

— Трябва да се научите да пушите, Николай — рече тя. — Всички французи пушат.

— Пафках тайно като момче, когато бях в Шанхай — каза Николай. — Китайците пушат като комини. Пушат и плюят.

— Мисля, че можем да го правим без плюенето.

След обяда Николай излезе да се разходи в градината.

Наистина беше добре направена. Пътеката се виеше около участък с чакъл, който грижливо бе подреден така, че да имитира вълни. В средата на „морето“ имаше малък „остров“ от ниска трева и камък, изобразяващ планините на Япония. От двете страни на пътеката имаше съвършено разположени храсти, предлагащи нова гледка на всеки завой.

Подобно на самия живот, помисли си Николай.