Дон Уинслоу
Сатори (37)

37.

Николай излезе за сутрешния си крос. Този път Усмивката и Хрътката се бяха подготвили и Николай злорадо забеляза, че са обули маратонки, или поне армейския им еквивалент.

Самият Николай не харесваше особено бягането — изглеждаше му скучно и еднообразно упражнение, лишено от вълнението на пещернячеството и натоварванията на трудните ката на „гол/убивам“, но все пак предполагаше, че се отразява добре на сърдечносъдовата система.

Влезе в темпо и насочи ума си към предизвикателствата около убийството на Ворошенин. Руснакът имаше ложа в операта, която осигуряваше нужното усамотяване, но лесно се охраняваше. Несъмнено тримата му телохранители щяха да са там, както и обичайните китайци от силите за сигурност, цивилни и униформени.

Пазачите на Ворошенин несъмнено ще ме претърсят, помисли си Николай, преди да ме пуснат в ложата при господаря си, така че няма да мога да взема никакво оръжие със себе си. Това не е кой знае какъв проблем, каза си той; всъщност, именно поради тази причина натовариха теб със задачата и сега тичаш в свежия пекински въздух, вместо да гниеш в килията си в Сугамо.

Самото убийство щеше да е относително лесно — в някой момент Ворошенин щеше да се наведе напред към парапета и да оголи врата или гърлото си за смъртоносен удар. Ако това бе самоубийствена мисия в японски стил, нямаше да има какво друго да обмисля. Николай просто щеше да се приготви за смъртта и това бе всичко.

Но тъй като нямаш намерение да умираш, помисли си той, докато завиваше на север към парка Бейхай, трябва да откриеш как да отстраниш Ворошенин и да се измъкнеш от ложата, да не говорим за самата сграда.

В залата ще бъде тъмно, ярките прожектори ще осветяват сцената, така че това е предимство. Освен това ще бъде шумно. Пекинската опера с нейните барабани, гонгове и пронизителни писъци изглеждаше на непосветения като докарваща мигрена какофония, която с лекота щеше да заглуши звуците на умиращия Ворошенин, макар че Николай се надяваше да ги сведе до нула с ефективен удар.

Влезе в парка и реши да разнообрази малко работата на преследвачите си, като тръгна по западната пътека около езерото вместо по източната. Поне това мога да направя за тях заради това, че им се е наложило да станат толкова рано, помисли си той. Пък и днес по график нямам съобщения за изпращане и получаване.

Ами ако успея да убия Ворошенин без никой нищо да забележи? Тогава бих могъл просто да стана и да изляза, следван от китайските си опашки, а от тях ще се отърва по хутонгите на Суанву преди да се скрия в джамията.

Възможно ли е подобно нещо? — запита се Николай, докато тичаше покрай брега на езерото.

Разбира се, че е възможно, каза си той и чу гласа на генерал Кишикава. Никога не обмисляй възможността за успех — мисли само за невъзможността от провал.

Хай, Кишикава сама.

Прехвърли десетките методи, които предлагаше „гол/убивам“ за премахването на противник отблизо без излишен шум. После ги сортира в категории според ситуацията — седнал отдясно на Ворошенин, отляво, зад него, или пък — нещо по-трудно — ако между него и целта има място, заето от телохранител или друг гост.

Трудно, да, но не и невъзможно.

Само провалът е невъзможен.

Немислим.

Докато заобикаляше северния бряг на езерото, Николай мина в спринт, за да се отърси от отегчението, но също така да види какви скорости може да развива Хрътката. Можеше да се стигне до това — до надбягване за спечелване на дистанция и време, за да се отърве от него в Суанву.

Хрътката оправда прякора си. Прие предизвикателството и не изостана близо минута или някъде там, но когато увеличи още малко скоростта, Николай отново набра преднина и забеляза, че Хрътката не е в състояние да издържи на темпото.

Значи е възможно, помисли си Николай, докато намаляваше, за да не тревожи ненужно опашките си.

Възможно е да направя това и да остана жив.

Върна се в хотела, свали пропитите с пот дрехи, изкъпа се бързо с вода, която можеше и да мине за хладка, облече се и слезе да закуси с топло соево мляко и туршия. Напоследък ядеше твърде много и засищащо, и усещаше тялото си мудно и бавно.

Чен пристигна няколко минути по-късно. Седна, грубо си поръча чай и погледна нещастно Николай.

— Обичате да се упражнявате — обвини го той, изоставяйки всякакви преструвки, че гостът му е под непрекъснато наблюдение.

— Това проблем ли е?

— Това е самоугаждане.

— Аз пък си мислех, че е тъкмо обратното.

Чаят на Чен пристигна.

— Самоугаждане е в смисъла, че се изразходват сили, които могат да се използват за по-добри цели — обясни той.

— Като мотаенето из фоайето ли? — попита Николай и се зачуди, защо толкова му харесва да дразни Чен.

— Хората ми са много заети — каза Чен. — Имат много работа за вършене.

— Другарю Чен, напълно съм съгласен с вас — рече Николай. — Пълна загуба на безценно време и средства е хората ви да ме следят…

— Те не ви „следят“ — изпухтя Чен. — А ви „охраняват“.

— Определено е пилеене на средства да ме охраняват в новото народно общество, където престъпността е анахронизъм, изхвърлен на бунището заедно с империалистическото минало — любезно отбеляза Николай.

— Охраняват ви — настоя Чен, който явно започваше да губи търпение, — от контрареволюционни елементи.

— А — отвърна Николай и леко се поклони. — Сега виждам грешката в мисленето си. Моля, приемете извиненията ми за неразумното ми поведение. Ще прекратя сутрешните си кросове.

— Не — омекна Чен. — Просто исках да ви накарам да осъзнаете… Само това ли закусвате?

— Засега — отвърна Николай. — Обаче сега се замислям за малко гевреци. Какво ще кажете? С червен бобов пастет?

— Само ако желаете.

— Само ако си ги поделим.

— Само за да се покажа добър домакин.

След като се уговориха, поръчаха гевреците и отново като приятели заговориха на безопасни светски теми като времето и тъй нататък.

После станаха и тръгнаха към банката.

 

 

Макар дълбоко да презираха тези символи на капитализма, комунистите все пак се нуждаеха от банки за правене на бизнес и затова в Пекин бяха останали няколко, а служителите им изпитваха смътно чувство на вина и срам.

— До коя банка? — попита Чен, когато се качиха в колата.

— Индокитайската — отвърна Николай.

— Разбира се. — В думите на Чен се долавяше лека ирония. Имаше банки и банки — някои внимателно следяха трансакциите по депозитите, а други бяха по-известни с умението да си затварят очите. Индокитайската банка си беше спечелила добра репутация с второто и цензорското й око беше строго избирателно, също като това на самата Югоизточна Азия — жизнерадостно и стеснително в своята корумпираност.

Ако някой френски търговец на оръжие искаше да извърши съмнителни парични преводи в Азия, Индокитайската банка бе най-подходящото място.

Николай извади пакет цигари от палтото си, предложи една на Чен и друга на шофьора, след което запали и трите.

— Cue cue — благодари шофьорът. Това бяха първите му думи към Николай.

Стигнаха до банката само за няколко минути. Шофьорът остана в колата, а Чен въведе Николай вътре и поиска среща с директора.

Всички банкови директори са еднакви, помисли си Николай, докато човекът излизаше от кабинета си. Изглеждаше малко стреснат, че го прекъсват по работа толкова скоро след започването на работния ден. Този явно споделяше стандартната нагласа, че всяка среща с вложител представлява прекъсване.

Николай беше имал намерение да говори на китайски, но сега премина на френски.

— Говорите ли френски, другарю?

— Да, разбира се — отвърна директорът и кимна към прозореца, на който беше гравирано „Banque de l’Indochine“.

Николай реши, че директорът се чувства малко неудобно в маоистката си куртка. Сигурно предпочиташе обичайните тъмносиви костюми, които бяха униформата на банкерите в добрите стари времена.

— Искам да направя превод, при това по възможно най-дискретен начин — каза Николай. Нарочно подходи грубо, за да може банкерът веднага да разбере разликата в социалния им статус, да се държи почтително и да иска от него да си свърши работата по-бързо и да си върви. Нямаше желание директорът да проверява твърде много документи или да бъде прекалено прилежен.

— Предполагам, имате сметка при нас?

— Да, разбира се — отвърна Николай и му подаде книжката си, създадена от фалшификаторите на ЦРУ.

Директорът я погледна.

— Носите ли паспорта си?

Николай му даде паспорта си и директорът свери снимката с човека пред него.

— Добре, но… другарю Жилбер. Моля, последвайте ме.

Когато Чен понечи да ги последва, директорът го спря.

— Вие не — остро каза той.

Николай го последва по коридора до остъклена кабинка, в която имаше бюро и само един стол. Директорът му направи знак да седне.

— Моля, попълнете тези формуляри.

Николай седна и попълни сложните документи, докато директорът дискретно се обърна с гръб към него. След като беше готов, директорът го помоли да се настани удобно и да почака.

Николай зачака с надеждата, че Хейвърфорд наистина е депозирал необходимите средства. Китайците се отнасяха сериозно към бизнеса и нямаше да търпят мошеничества. Ако парите не са в сметката, помисли си Николай, моментално ще ме изхвърлят навън, и също толкова бързо ще ме изритат от страната.

Това бе най-добрият сценарий. Най-лошият щеше да е формулярите да задействат някаква вътрешна аларма или път от ЦРУ да е изтекла информация. Тогава тук щеше да дойде не сплашеният директор, а китайската полиция.

 

 

Телефонът в стаята на Хейвърфорд в хотел „Пенинсула“ в Хонконг иззвъня.

— Мосю Картие? — попита гласът на френски със силен виетнамски акцент.

— Да?

— От клона ни във Виентян дойде нареждане за превод на голяма сума и задейства изискването да бъдете уведомени — каза гласът.

— Да?

— От някой си мосю Жилбер?

— Бихте ли ми казали в коя сметка се прави преводът?

Гласът назова някаква банкова сметка в Лозана.

— Чудесно, да.

— Благодаря. Приятен ден.

— Приятен ден.

 

 

Двайсет минути по-късно директорът се върна с радостната новина, че като че ли всичко е наред и отведе Николай в друга стая с оператор, седнал зад широка дървена маса. Директорът му подаде документите и му каза да извърши превода.

— Средствата ще бъдат налични в началото на работния ден в Швейцария — каза директорът, мълчаливо отдавайки по-голямо уважение на Николай. Сумата наистина беше много голяма.

— Благодаря — каза Николай.

— Благодаря, че ползвахте услугите ни — отвърна директорът.

Изведнъж почувства нужда да намекне на Николай, че е зает човек. — Мога ли да ви бъда полезен по някакъв друг начин?

— Това е всичко, благодаря.

Николай се върна при обидения Чен в лобито.

— Приключихте ли? — грубо попита Чен.

— Онзи тип е надут глупак — рече Николай.

— Няма значение.

— Сега бих искал да видя някои забележителности — каза Николай. — Разбира се, стига да желаете да ме разведете.

— С удоволствие.

Върнаха се в колата и потеглиха към Великата китайска стена.