Дон Уинслоу
Сатори (44)

44.

Ворошенин седна и се замисли.

Имаше нещо свързано с името Кишикава.

Няколко минути по-късно си помисли, че си спомня нещо и вдигна телефона. Половин час по-късно се свърза с Москва, със стария си колега полковник — вече генерал — Горбатов.

— Юрий, как си?

— В Пекин, ако това отговаря на въпроса ти.

— О. На какво дължа…

— Името Кишикава говори ли ти нещо?

— Бях съветски представител на Обединената съюзническа комисия за преследване на японските военнопрестъпници извън Токио през четирийсет и осма — отвърна Горбатов. — Кишикава беше най-едрата ми риба. Защо питаш?

— Екзекутирахте ли го?

— Щяхме да го направим — отговори Горбатов. — Но не ни се отвори възможност.

— Как така?

— Всъщност, беше необичайно — каза Горбатов. — Странна история. Имаше един младеж, който работеше като преводач за американците и беше нещо като приятел с Кишикава. Всъщност, беше син на руска аристократка… момент… май се сещам… Ивановна. Графиня при това.

— Помниш ли името му? На младежа?

— Беше забележително хлапе. Много хладнокръвен…

— Името му, Пьотр?

— Хел. Николай Хел.

Ворошенин усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Какво е станало с генерала?

— Точно това е необичайното — отвърна Горбатов. — Младият Хел го уби. В килията му. Направо пред пазачите, някакъв японски удар в гърлото. Искал да му спести позора от бесилото.

Гърлото на Ворошенин се стегна.

— Хел в наши ръце ли е?

— Не, американците го взеха. Предадохме им го с радост, повярвай ми.

— Знаем ли какво е станало с него?

— Аз не — каза Горбатов. — Радвам се, че се отървах от него. Цялата работа беше много шантава и плашеща, ако питаш мен. Като стана въпрос за това, защо питаш, Юрий?

— Пьотр, ще ми направиш ли една услуга? — попита Ворошенин. — Забрави, че съм се обаждал?

И затвори телефона.