Дон Уинслоу
Сатори (57)

57.

Деветдесет минути до началото на операцията.

Хейвърфорд крачеше напред-назад из ситуационната стая, неспособен да обуздае нервното си напрежение. След трийсет минути щяха да останат „на тъмно“, всички телеграфни и телефонни линии щяха да замлъкнат. Ще бъдат пуснати „фишеци“ — някаква безсъдържателно дрънкане, колкото руснаците и китайците да си мислят, че това е обичайният бизнес, но между Лангли и ситуационната стая нямаше да има комуникация.

Сингълтън щеше да отиде по някаква работа в Белия дом. Даймънд пък заминаваше на лов с приятелчетата си.

Ако нещо се оплеска, цялата вина ще падне върху базата в Токио.

— Направете последна проверка на готовността на екипите.

— Но ние току-що…

— Да съм питал какво сте правили току-що?

Започнаха нова проверка.

Алфа тигър — на място.

Екип Браво — на място.

Монахът — на място.

Играчът на го — на място.

Татко мечок…

Татко мечок.

— Татко мечок е изчезнал от радара.

— Какво?

— Татко мечок — повтори нервният млад агент. — Изчезнал е от радара.

— Намери го.

Трескавите обаждания до Хонконг не доведоха до нищо. Емил Жилбер не беше в дома си на Виктория Пийк, в офиса си в центъра, в клуба в Западния район. Нямаше го и в апартамента на любовницата му. Беше изчезнал от радара.

Мрежата в Хонконг беше съвсем рехава заради свръхчувствителността на британците. Хейвърфорд за момент се замисли дали да не се свърже с Уутън с молба за помощ. Хората на МИ-5 държаха хонконгската полиция в ръцете си и можеха да претърсят острова по-бързо от малкия американски контингент.

Но реши, че не може да отговори на въпросите, които щеше да зададе Уутън и че онзи ще поиска висока цена за услугата, затова остави задачата на хората на Бентън.

Търсенето продължи двайсет и осем безкрайни минути.

Хейвърфорд се втурна към телеграфа.

„Т-МЕЧОК ИЗВЪН МРЕЖАТА. ПРЕКРАТЯВАНЕ? ЧАКАМ ИНСТРУКЦИИ.“

Джон Сингълтън свали вълненото си палто от закачалката и го облече. Лявото рамо го болеше от синините, така че това му отне няколко секунди. Уви плътно шала около врата си и тръгна към вратата на кабинета си.

За повечето хора отиването в Белия дом бе тръпка. За Сингълтън беше досадна работа. Беше по средата на коридора, когато помощникът му го настигна.

— Да?

— Спешно съобщение от Токио.

Той само го погледна и каза:

— Не сега.

— Не искате ли да от…

— Не мога да отговоря на нещо, което не си ми давал, нали? — прекъсна го той. — Вече съм напуснал сградата. Ще го погледна, когато се върна.

Вратата на асансьора се отвори.

— На тъмно сме — каза младият агент.

Това е лошо, помисли си Хейвърфорд.

Сингълтън го беше оставил на сухо. Старият майстор в шпионажа щеше да обере лаврите при успех, а при провал Хейвърфорд щеше да опере пешкира.

— Вие решавате.

— Намери Емил Жилбер — озъби се Хейвърфорд. — И ми спести споменаването на очевидното.

— Извинете.

Петдесет и девет минути.

След началото на операцията Хейвърфорд имаше властта да отмени мисията по своя преценка. Можеше да натисне „копчето“ и то щеше да задейства сигнала за тревога, който беше известен на Хел. В такъв случай Хел щеше просто да излезе от хотела, предварително планираните мерки за отвличане на вниманието щяха да се погрижат за опашката му и той щеше да отиде право в джамията Нюджие.

— Продължавай да търсиш Татко мечок.

— Да, сър.

Приеми най-лошия сценарий, помисли си Хейвърфорд.

Приеми, че Ворошенин се е добрал до Жилбер и го разпитва.

Приеми, че Жилбер се е пречупил.

В такъв случай Ворошенин знае, че Жилбер е прикритие, но бащата не можеше да му разкрие истинската самоличност на Хел. Ворошенин ще знае само, че „Мишел Жилбер“ е човек на британските служби, както смята самият Емил. Ворошенин ще направи следващата логична стъпка — ще реши, че британците работят за нас. И ще разбере, че операцията е американска.

Какво прави в този случай?

Разказва на китайците, на приятелчето си Кан.

Какво прави Кан?

Или оставя Хел да действа, за да види къде ще го отведе, или го прибира, подлага го на мъчения и измъква истината от него. Всичко известно им за Кан говореше, че ще избере втория вариант.

— Сигурно ли е, че Играчът на го е на място? — попита Хейвърфорд.

— Обади се.

Хората им в хотела бяха видели Хел да влиза, но не и да излиза, пердетата на прозореца на стаята му бяха пуснати по определения начин. Само преди десет минути Хел се беше обадил на румсървиса за термос вода за чая си, така че имаха всички основания да смятат, че се намира в стаята си, а не в ръцете на Кан.

Но още колко време? — запита се Хейвърфорд.

Отмени, помисли си той.

Дай сигнал на Монаха, натисни копчето още сега.