Дон Уинслоу
Сатори (95)

95.

Ю беше оставил сандъците на грижата на командира на местния батальон.

Коремът на полковник Ки висеше над колана му и недвусмислено показваше, че животът за един командир в затънтените възвишения на Юнан е добър. Нагости Ю и Николай с обилен обяд от риба, зеленчуци и планини ориз, сервирани от ординарец, на когото буквално му течаха лигите, докато поднасяше ястията.

— Ще поема командването на един ваш взвод — каза Ю на полковник Ки. — Ще ни трябват и носачи от местните хора.

— До Лан Сон ли?

— До реката — отвърна Ю. — После ще продължим сами.

— Може би сте забравили какво всъщност означава „Леканг“ на китайски — каза Ки.

— Буйни води — отвърна Николай.

— Меко казано буйни — отбеляза Ки и го погледна с леко съжаление, както човек гледа свой познат, който току-що смутено е признал, че е смъртно болен. Но пък от това щеше да изкара пари. — Мога да ви осигуря лодките срещу незначителна сума.

— Вече съм уредил лодки.

Ки мислено наруга лодкарите, които са продали услугите си, без да искат позволението му или без да му дадат неговия дял, и се разтревожи как подобно нещо може да стане без неговото знание.

— Тогава придружители? Намирате се на четири дни път от реката, а въпреки героичните усилия на партията, из тези планини все още има разбойници.

— Разбойници ли?

— Лоши хора — каза Ки, клатейки глава. — Много лоши хора.

 

 

Носачите мъкнеха тежките сандъци на бамбукови пръти надолу по стръмната планинска пътека, която бе хлъзгава от неотдавнашните дъждове. Късите крака и дългите тела на местните жители им даваха предимство, което Николай не притежаваше и всяка стъпка предизвикваше болка в отеклите му колене и глезени. Докато изкачването от последната долина бе изтощително, спускането в следващата бе просто болезнено и Николай си помисли, че пътят напълно си е заслужил прозвището „Опашката на дракона“.

Пътуваха вече три дни и им оставаше още един преди да стигнат реката и лодките.

Войниците под командването на Ю вървяха отпред и по фланговете. Някои бяха метнали на рамо китайски автомати, други носеха американски карабини Б1. При всяко спиране през деня и вечер, когато устройваха лагер, Ю събираше войниците и им преподаваше марксистка теория и маоистка мисъл.

Комунизъм, помисли си Николай. Обещава да направи всички еднакво богати, а вместо това ги прави еднакво бедни.

По време на една от почивките Николай извади пакет цигари и предложи една на Ю.

— Френски — отбеляза Ю. — Много са добри, предполагам.

— Вземете — подкани го Николай. — Позволено ви е поне веднъж да си угодите с буржоазни глезотии.

Един мъж се нуждае от време на време от мънички прегрешения, в противен случай престава да бъде съвсем мъж, помисли си той. Ю взе предложената цигара с изражение едновременно на задоволство и чувство за вина. Николай му предложи огънче и Ю дръпна дълбоко.

— Много е добра. Благодаря.

— Няма за какво.

Ю направи още две къси, дисциплинирани дръпвания, внимателно угаси цигарата в земята, прибра фаса в джоба на куртката си и го закопча.

Николай си помисли за Соланж и му домъчня за нея.

— Има ли момиче у дома? — попита той Ю.

— Като революционер — отвърна Ю, — нямам време за буржоазни концепции като романтична любов.

— Значи има.

Ю се усмихна срамежливо.

— Тя също е революционерка. Но може би някой ден, когато революцията победи… А вие?

— Да. Френско момиче.

— И си мислите за нея.

— Да.

След трите години в затвора Николай предполагаше, че се е примирил със самотата. Връщането му към личния живот бе смесена благословия за него. Но да, наистина си мислеше за Соланж.

Твърде често и недостатъчно често.

Направи поредната болезнена крачка надолу по склона.

 

 

Спряха да пренощуват в един даоистки манастир, кацнал върху малко хълмче покрай пътеката. Гледката беше великолепна, което не можеше да се каже за храната, съставена от парченца зеленчуци и риба. Николай обаче яде с охота, след което застана в края на правоъгълния каменен павилион и загледа как монасите изпълняват своите кати от кунгфу, които разпозна като класическа южна хун-гар форма на „Тигър и жерав“.

Прекрасни и несъмнено смъртоносни, помисли си той, макар и не така ефективни като хода коросу. Но това беше основната разлика между китайското и японското бойно изкуство — първото използваше много сложни и кръгови движения, докато второто наблягаше на един-единствен бърз, директен, убийствен удар.

Николай се замисли кое е по-добро и реши, че е китайското заради красотата му, а японското — заради ефективността.

В отсрещния край на павилиона Ю насаждаше комунистически доктрини на учениците си. Една от жертвите, пълничък младеж на име Лиан, гледаше с копнеж към бамбуковите гъсталаци и несъмнено му се искаше да се скрие някъде там. Лиан обаче беше нещо като любимец на Ю и затова добродушно седеше на лекцията, сякаш наистина проявяваше интерес към нея. Ю хранеше големи, макар и напразни, надежди за него.

Още един ден по Опашката на дракона, помисли си Николай. Щяха да стигнат реката утре привечер и да натоварят сандъците на чакащите ги лодки. Щеше да бъде приятна промяна да продължат по вода и да се махнат от мъчителната пътека.

Върна се в стаята, която бяха отделили за него. Беше малко помещение с един-единствен кан, традиционното повдигнато китайско легло, покрито с мрежа против комари. Някой вече беше влизал, за да запали фенера и да остави термос с гореща вода и стара порцеланова чаша, в която да си направи чай.

Николай обаче жадуваше повече за почивка, отколкото за ободряващото въздействие на силния южен зелен чай. Освободи се от дрехите си, качи се в леглото и се протегна. Затвори очи и каза на ума си да му позволи пет часа сън. Искаше да се събуди доста преди изгрева и да се погрижи керванът да тръгне рано.

 

 

Усещането му за близост го събуди преди да се задейства вътрешната му аларма.

Двамата мъже миришеха на евтин китайски тютюн. Тежките им стъпки ясно показваха, че са разбойници, а не професионални убийци — опитваха се да се движат тихо, но бяха тромави и се издаваха. Аматьорите си мислят, че да стъпваш бавно означава да стъпваш леко, докато професионалистите знаят, че е вярно точно обратното и са едновременно бързи и безшумни.

Заповяда си да остане абсолютно неподвижен и прецени тежките бавни стъпки на първия бандит по скърцането на дървения под. Ако искаха да използват огнестрелно оръжие, вече щяха да са го направили, но явно не желаеха да вдигат шум и да започнат главната атака преждевременно, преди да са елиминирали командирите. Значи щяха да използват меч, нож или брадва, може би гарота, но най-вероятно някакво остро оръжие, което да пререже мрежата за комари, спестявайки допълнителната секунда за повдигането й.

Значи щеше да има време за хода коросу.

Николай плъзна ръка по дължината на леглото, напипа чашата и я прибра под чаршафа. Тихо счупи съда и усети кръвта по дланта си, след което избра едно остро парче и го стисна с палец и показалец.

Зачака.

Стъпките спряха и Николай усети как бандитът вдига ръка, готов да нападне.

Николай нанесе хоризонтален ляв удар, който преряза гърлото на разбойника. Ръката с ножа се спусна в немощна безполезна дъга, след което бандитът, напразно стиснал гърлото си с лявата ръка, залитна напред и рухна в леглото.

Вторият нападател направи фаталната грешка да отстъпи и да посегне към пистолета на кръста си, докато Николай скочи от леглото, сграбчи тежкия метален термос и замахна с него като със сопа. Черепът на разбойника се счупи с противно хрущене. Николай се наведе над трупа му, взе пистолета и излезе навън.

Червени проблясъци от стрелба разкъсаха черната коприна на нощта.

Ю, който беше само по панталони, стоеше с пистолет в ръка и се опитваше да въведе някакъв ред сред стреснатите си хора.

Николай чу трясъка на стрелбата и усети рязкото раздвижване на въздуха, когато куршумите профучаха покрай него. Беше преживял бомбардировки, побои и ръкопашни двубои, но това бе първата му престрелка и я намери за хаотична. Разбойниците бяха избрали добре момента за удара си — часовете на най-дълбок покой преди зазоряване и битката беше сюрреалистична, подобно на сън наяве.

Куршумите обаче бяха съвсем истински и Николай чу глухото тупване, когато един от тях улучи войника до него. Момчето посегна към дупката в корема си и погледна към Николай изненадано и обидено, сякаш питаше дали това наистина се случва, после зави от болка. Николай го положи на земята колкото може по-внимателно. Момчето щеше да умре и с нищо не можеше да му помогне.

Можеше само да се опита да спаси стоката.

Смени пистолета с карабината на войника и се дръпна.

Ю вече насочваше останалите си хора към сандъците, струпани в централния павилион на манастира. Неколцина от стражите вече стреляха, други двама лежаха мъртви на постовете си, а трима бяха приклекнали зад сандъците и отвръщаха на стрелбата откъм бамбуковите гъсталаци от другата страна на павилиона. Намираха се обаче под тежък обстрел и беше ясно, че няма да издържат дълго.

Ю се хвърли през павилиона към купчината сандъци, но Николай го задържа. Беше храбро, но безполезно да отива при тримата войници на изолираната им позиция. Така само ще станем допълнителни мишени, помисли си Николай. Още няколко пожертвани камъни в губеща позиция на дъската. По-добре да създадеш нова позиция и да създадеш неочаквани проблеми на разбойниците.

Затова Николай приклекна зад една каменна пейка в края на павилиона. Изчака да види проблясък от бамбука, стреля по него и чу как някой изпищя от болка. Ю стори същото със същия резултат.

Стрелбата от бамбука спря. Разбойниците явно обмисляха как да се справят с новата ситуация.

Николай използва затишието да изпълзи до пейката от перпендикулярната страна на павилиона. Така е по-добре, помисли си той. Особено ако бандитите измислят тактика за справяне със ситуация, която вече се е променила.

Го е игра на промените.

Тишината продължи още миг, след което откос куршуми улучи каменната пейка, зад която бе стоял Николай. Ю се просна върху камъните и се отърва жив, но куршумите го държаха притиснат, докато група от дузина или повече мъже изскочиха от бамбука и се втурнаха към сандъците.

Николай, който се намираше във фланга на атаката, с лекота свали първия бандит с първия изстрел, но изпусна втория и се наложи да стреля отново. Свали го, но разбойниците в бамбука реагираха бързо и насочиха огъня си към него. Николай залегна и куршумите профучаха над него.

После се надигна на четири крака, пое дълбоко дъх и се претърколи през пейката.

Осветена само от блясъка на стрелбата, сцената пред него бе като от филм, прожектиран в стар салон с разнебитена апаратура. Видя отделни кадри от мелето при сандъците — удар с щик, стрелба с пистолет от късо разстояние, ранен мъж със зейнала уста. Хвърли се напред, като стреляше, докато пълнителят не свърши. После използва карабината като древно китайско оръжие — с острие в единия край и тъпо оръдие в другия. Замахваше и мушкаше, приклякваше и се дърпаше без никаква мисъл, изцяло воден от света на инстинктите, изострени от постоянните тренировки.

Но разбойниците просто бяха прекалено много. И най-опитният играч на го ще изгуби няколкото си изолирани бели камъни пред пороя черни.

Беше неизбежно.

Умри с чест.

Хай, Кишикава сама.

Вишневите цветове на Каикава се зареяха пред очите му, когато си спомни разходката с генерала преди толкова много години. Кишикава се беше съсредоточил върху прекрасните цветове, за да се подготви за смъртта.

После на проблясъците светлина Николай видя редица облечени в кафяви роби монаси, въоръжени с бамбукови тояги, да приближава към павилиона.

Битката се превърна в истинска вихрушка от бамбук, тайфун, но пороят беше от дърво, падащо върху плът и кост, след което приключи като внезапен шквал. Оцелелите разбойници избягаха обратно в гората.

Без скъпоценния товар.

Но шестима войници и един монах лежаха мъртви. Други бяха ранени.

Николай приклекна до тялото на един от разбойниците. Ю вдигна фенер и двамата огледаха лицето на мъртвеца. Отне му известно време, но после Николай разпозна… ординареца, който беше сервирал на обяда, даден от полковник Ки.

Постъпи нехайно и глупаво, помисли си Николай. „Мишел Жилбер“ не видя очевидния заговор. А Николай Хел щеше да го види. Реши да поддържа мир с истинската си самоличност, независимо от всякакви наложени от ситуацията маски.

 

 

Монасите бършеха кръвта под светлината на фенерите.

Николай намери игумена, поклони се дълбоко и се извини, че е осквернил манастира с насилие.

— Не го направихте вие — отвърна игуменът. — А те.

— Но аз бях причината за това.

— И затова ще ви помоля да напуснете по зазоряване и да не се връщате.

Николай отново се поклони.

— Мога ли да си позволя един неуместен въпрос?

Когато игуменът кимна, Николай каза:

— Мислех си, че сте пацифисти. Защо…

— Будистите са пацифисти — отвърна игуменът. — Ние сме даоисти. Избягваме насилието, освен ако не е необходимо. Задължение на нашия орден е да предлага гостоприемство. Затова бяхме принудени да избираме между две ценности — желанието ни да не нараняваме други живи същества и клетвата ни да закриляме гостите си. В този случай избрахме второто.

— Биете се много добре.

— Когато човек избира да се бие — отвърна игуменът, — негов дълг е да се бие добре.

 

 

Николай откри Ю в стаята си. Полковникът гневно пъхаше малкото си лични вещи в раницата си.

— Бяха от твоите хора — каза Николай.

— Знам.

Лицето му вече показваше загубата на невинност. Николай изпита известно съчувствие към него, но това не му попречи да повдигне нужния въпрос.

— И сега как мога да ти имам доверие?

Ю го изведе от манастира до едно разширяване на пътеката, където имаше войник, завързан с въже за близкото дърво.

Беше Лиан. От носа му течеше кръв, под едното му око имаше морава подутина. Бяха го били.

— Беше един от часовите — с отвращение рече Ю. — Единственият оцелял. Твърди, че заспал, но подозирам, че нарочно ги е пуснал да минат. Така или иначе, виновен е. Монасите нямаше да ми разрешат да го екзекутирам в манастира, затова го домъкнах тук.

— Изобщо не трябва да го екзекутираш.

— Най-малкото не е изпълнил дълга си.

— Ние също — каза Николай. — Трябваше да бъдем по-подготвени.

— Той причини смъртта на другари — настоя Ю.

— Отново, също като нас — възрази Николай. — Хората не са съвършени.

— Новият човек трябва да бъде — отвърна Ю. — Съвършен, поне при изпълняването на дълга си.

Николай погледна към Лиан, който трепереше от студ и страх. Докато ние водим философски спорове, помисли си Николай. Това е жестоко. Реши да опита отново.

— Може да е изпълнявал дълга си към Ки.

— Дългът му е към народа.

— Той е народът, Ю.

Вместо отговор Ю извади пистолета от кобура си и насочи дулото към главата на Лиан. Ръката му се разтрепери, когато момчето заплака и замоли за милост.

Ю дръпна спусъка.

— Ето как можеш да ми имаш доверие — рече той.