Дон Уинслоу
Сатори (120)

120.

Соланж си представи, че лежи на плажа на Фронтинян, а Бао Дай е малка вълничка, която непрекъснато я залива.

Вълничката — най-сетне — се пречупи.

Изчака любезно подобаващата реч на посткоиталната близост и взаимни похвали, после се пресегна за цигара.

— Проявяваше доста голям интерес към теб — каза Бао Дай и стана да си вземе пура и да си сипе скоч. — Питие?

— Не, благодаря. Кой е проявявал интерес?

Бао Дай се усмихна снизходително.

— Моля те, скъпа, повярвай, за тази нощ се пренаситих от игри. И двамата знаем, че имам предвид твоя красив сънародник.

— Онзи Жилбер ли?

— Онзи Жилбер.

Соланж стана от леглото, наметна бяла копринена роба и стегна колана около кръста си. После седна на канапенцето в стил Луи XIV и го погледна.

— Мъжете ме намират за привлекателна. Трябва ли да се извинявам за това?

— Само ако привличането е взаимно — отвърна Бао Дай. — Беше ли такова?

Соланж сви рамене.

— Сам каза, че е красив мъж. Светът е пълен с такива. Предполагам, можеш да ме ослепиш…

— Много си груба.

— Каква друга да бъда, когато се държиш така глупаво? — попита тя. — Аз съм с теб, скъпи, не с него. Малко съм наранена… мислех, че си забелязал.

Той отиде до нея и сложи ръце на шията й.

Мразеше докосването му.

— Съжалявам — рече той. — Може би е заради това, че той взе толкова много пари от мен. Тревожех се, че може да вземе и теб.

— Ох, сега наистина говориш глупости — отвърна тя и завъртя шия, за да целуне пръстите му. — Vous me faites briller.

По-късно той отиде в кабинета си, вдигна телефона и нареди:

— Убийте го.