Дон Уинслоу
Сатори (43)

43.

Обиколиха всички по-големи забележителности.

Площад Тянанмън, Небесния храм, Забранения град, Кулата на камбаната, Кулата на барабана и парка Бейхай.

— Който вече сте виждали — отбеляза Чен.

Изпита облекчение, когато Николай предложи да отидат до пазара Сидан, за да огледат стоките на уличните търговци. В сумрака на късния следобед бе неприятно студено и те спираха покрай откритите мангали и огньове в кофи за боклук, за да стоплят краката и ръцете си, докато скитаха из хутонгите на Сидан. По време на една такава почивка, докато черпеше домакините си с пържени питки, зелен чай, наденички на скара и печени кестени, Николай най-сетне научи, че името на шофьора е Лиан Кишао и че той също е роден в Пекин.

Николай се наслаждаваше на разходката — беше един по-студен и донякъде по-улегнал вариант на младежките му скитания из по-западналите части на Шанхай, а простата храна беше толкова превъзходна, колкото и сервираната в най-добрите ресторанти.

— А сега бих искал да отида на черква — каза той, след като се засити.

— На черква? — повтори Чен.

— Католическа — уточни Николай. — В края на краищата, аз съм французин. Има ли оцелели черкви в Пекин?

Лиан кимна.

— Дондзяомин. „Свети Михаил“. В дипломатическия квартал.

— Можете ли да ме закарате дотам? — попита Николай.

Лиан погледна към шефа си.

Чен се поколеба, но накрая кимна.

— Добре.

Черквата беше възхитителна.

Николай не беше почитател на религиозната архитектура, но „Св. Михаил“ притежаваше неоспорим чар. Двете й готически кули се издигаха над иначе ниските околни сгради. Над двойната арка на входа беше кацнала статуя на Архангел Михаил.

Чен го беше оставил при източната страна на сградата, недалеч от главната улица. Нито той, нито Лиан дойдоха с него през железния портал в двора. Николай се наслади на редкия момент на уединение, преди да влезе в храма.

Вътре бе сравнително тъмно, интериорът се осветяваше единствено от светлината на свещите и слабото сияние на няколко маломощни стенни лампи. Но залязващото следобедно слънце осветяваше витражните прозорци с фино изящество, а атмосферата бе тиха и спокойна.

Както го бе учила Соланж, Николай топна пръсти в малкия купел светена вода и докосна челото и раменете си, правейки кръстния знак. Отиде до олтара, коленичи пред оброчните свещи и зачака човека от изповедалнята да излезе.

Беше китайка, с покрита с черен шал коса. Погледна към Николай и уплашено забърза към изхода. Той изчака за момент, припомняйки си думите, на които го бе научила Соланж, после влезе в изповедалнята, коленичи и каза на френски:

— Прости ми, отче, защото съгреших.

Едва успя да различи лицето на свещеника през паравана в тъмната стаичка, но приличаше на азиатец.

— Как се казваш, синко?

— Мишел.

— Колко време мина от последното ти изповядване?

Николай си припомни числото.

— Четирийсет и осем дни.

— Слушам те.

Николай изповяда точния списък „грехове“ в точния им ред — похот, лакомия, безчестие и отново похот — това бе малката шега на Хейвърфорд. Когато завърши, последва кратко мълчание и лицето на свещеника се смени с лист хартия.

— Виждаш ли? — попита свещеникът и обърна малко лампата.

— Да — отвърна Николай, докато изучаваше плана на опера „Дженгици“. Една ложа беше очертана в червено.

Запомни плана — изходите, стъпалата, коридорите — след което каза:

— Разбрах.

Лицето на свещеника се появи отново.

— Греховете ти са опростени. Десет пъти Света Дево, пет пъти Символ Верую и Молитвата за опрощение. Опитай се да обуздаеш похотта си. Бог с теб, синко.

Николай излезе от изповедалнята, коленичи отново пред олтара и си каза молитвите.