Дон Уинслоу
Сатори (64)

64.

Северният вятър отново задуха и Николай уви шала около врата си, когато излезе в студената нощ и зачака Чен и колата. Къде бяха те? Чен обикновено бе патологично точен.

От другата страна на булеварда монахът се отдалечи в южна посока.

Последната контрола, помисли си Николай и болката го жегна за миг. Последният шанс всичко това да бъде спряно си отиде в буквалния смисъл.

Колата се появи на улицата, червените й знаменца плющяха на пронизващия вятър. Спря пред хотела, задната врата се отвори и Чен слезе.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Движението беше натоварено.

Изглеждаше уплашен.

Чен изчака Николай да се настани на задната седалка и седна до него.

Николай понечи да поздрави Лиан, но видя, че шофьорът е друг.

— Къде е Лиан? — попита той.

— Разболя се — отвърна Чен. От него буквално миришеше на страх. Бузите му лъщяха от мазна пот.

Николай извади две цигари от пакета и предложи една на Чен. Придружителят му я взе, но ръцете му трепереха, когато Николай доближи запалката до цигарата. Той задържа китката на Чен и рече:

— Може би е заразно.

— Може би.

— Няма да е зле да се приберете у дома и да се погрижите за себе си. — Николай го погледна в очите. — Всичко е наред.

— Толкова съжалявам, че… закъснях — отвърна Чен.

— Няма значение, наистина. — Пусна китката му.

Николай се облегна, запуши, погледна през прозореца и се престори, че не забелязва, когато колата пое не към Суанву, а към Кулата на камбаната и Кулата на барабана.