Дон Уинслоу
Сатори (25)

25.

Храната беше изключителна.

Израснал в Шанхай, Николай беше малко сноб щом станеше въпрос за превъзходството на южната кухня пред северната, която се смяташе донякъде за варварска. Трябваше обаче да признае, че тези мандарински блюда бяха колкото възхитителни, толкова и изненадващи.

— Юшанфан — обясни полковник Ю, когато Николай похвали храната. — „Кухнята на императора“. Като се замисли човек, има резон — императорът е можел да разполага с най-добрите готвачи в Китай. Всички са идвали да готвят тук и наследството им се е запазило. Наистина, помисли си Николай.

Банкетът започна с лютиво-кисела супа и продължи със свински ребърца в подсладен чинкянски оцет и джа сяо ван дзи — малки пържени кюфтенца от превъзходно свинско, както и, разбира се, характерните пекински кнедли дзяодзи. Ю беше настанил Николай от лявата си страна на кръглата маса, което бе почетното място, и лично избираше с клечките си най-добрите парчета и ги слагаше в чинията му.

Което също бе голяма чест.

Сега полковникът проучи подноса студени свински уши, избра едно и го сложи в чинията на Николай. После взе и за себе си, опита го и кимна одобрително.

— Аз съм южняк, съчуанска Планинска маймуна — каза той на Николай. — Трябваше ми известно време, докато свикна със северняшката храна. Но си я бива, нали?

— Много е добра — отвърна Николай. А Ю бе всичко друго, но не и човекоподобна маймуна. Изненадващо млад за човек, който е дясната ръка на генерал Пън, той трудно можеше да се нарече прост селяк, а бе буден, изискан щабен офицер. Тази вечер беше облечен в цивилни дрехи, маоистката му куртка бе грижливо изгладена, ъглите на големите джобове — с остри ръбове. Гъстата му черна коса бе подстригана късо според сегашната мода.

— Разбира се, оризът ми липсва — каза Ю на всички присъстващи. — Тези юфки, дето ги ядете…

Останалите реагираха с очаквания любезен смях.

— Полковник, човек с вашето положение със сигурност би могъл да си осигури великолепен ориз от юга — отбеляза Ворошенин.

Николай беше впечатлен от безупречния мандарински на Ворошенин и си отбеляза непринудения тон, с който говореше с полковника. Може би заради трите мао-тай, които беше изгълтал по време на тостовете преди вечерята. Самият Николай също беше изпил любезно три питиета и трябваше да признае, че усещаше въздействието им.

— Но аз не съм император — любезно отвърна Ю, макар че всички на масата доловиха тънкия намек за Мао, който се радваше на най-добрия ориз в града, белен и чистен на ръка.

Николай намери този отговор за важен — той показваше, че Ю се чувства достатъчно сигурен в положението си, за да се шегува с Председателя.

Ворошенин се наведе през масата и набучи едно свинско краче. Използва момента, за да се обърне към Николай.

— За първи път ли сте в Пекин?

— Да.

— И в Китай ли?

— О, не — отвърна Николай. — Част от детството ми мина в Хонконг.

— Това е част от Великобритания, нали? — попита Ворошенин. Беше груба и коварна подигравка с китайските домакини.

— Така мислят англичаните — отвърна Николай. — Но в действителност Хонконг е толкова британски, колкото Монголия е руска.

Ю се изсмя.

— Не искам да ви засегна — рече Николай, гледайки Ворошенин право в очите.

— Не съм се засегнал — отвърна Ворошенин, макар и двамата да знаеха, че обидата бе нанесена преднамерено. Погледът му не се откъсваше от Николай.

Останалите забелязаха типично западната, така нехарактерна за китайците прямота на сблъсъка и Чен, който седеше отляво на Николай, изпита облекчение, когато сервитьорите разведриха напрегнатата атмосфера, поднасяйки плато пържени свински черни дробове, завити в цъфнала перуника.

Ворошенин обаче не беше приключил.

— Доколкото разбрах, французите имали някакви колонии в Азия.

Николай се съгласи.

— Френска Индонезия, ако трябва да сме по-точни.

— Е, точността е важно нещо.

— Точно така.

— Макар че — продължи да опипва почвата Ворошенин, — не зная колко дълго французите ще се задържат в, да кажем, Виетнам. Хо Ши Мин им създава доста проблеми, нали?

— Въпрос на време е — каза Ю.

— И на оръжие — добави Ворошенин. — Като военен няма ли да се съгласите, че въстанието на Виет Мин не може да премине в следващата фаза на борбата без надежден източник на съвременно оръжие? Така де, не могат да устоят на френската огнева мощ с онова, с което разполагат сега. Особено като се има предвид, че американците въоръжават французите.

— За да успее — отговори Ю, докато оглеждаше подноса, — всяко въстание трябва да премине от партизански към конвенционални бойни действия. Нашият любим Председател ни е учил така.

Хвана с клечките парче дроб и го постави в чинията на Николай.

— Но това не може да стане без оръжия — продължи да настоява Ворошенин.

— Не — просто отвърна Ю. — Не може.

— И какво ви води в Пекин? — обърна се Ворошенин към Николай, уж сменяйки темата, но много добре давайки си сметка какво всъщност прави.

— Бизнес — отвърна Николай.

— Земеделска техника ли? — с привидна невинност попита Ворошенин. — Напоителни системи и такива неща? Въпреки американското ембарго? Браво на вас, другарю. Но, по дяволите, изглеждате ми познато, Мишел. Нещо в очите ви. Някога да сте били в Русия?

Николай забеляза, че очите му следят за някаква реакция. Знаеше, че му хвърлят стръв, знаеше, че Ворошенин се опитва да го прецени. Но защо? Възможно ли бе да е заподозрял нещо? Или да е изтекла информация? Знаеше ли Ворошенин истинската причина за идването му в Пекин?

— Не — отвърна Николай. — Някога да сте били в Монпелие?

— Онзи във Франция ли?

— Същият.

— Да, но не ми хареса — отвърна Ворошенин. Загледа се грубо в Николай още за секунда, после каза: — Не искам да ви обидя, но навремето познавах една жена в Ленинград с очи като вашите. Тя… е, тук всички сме другари, нали? Приятели?

Думите му бяха посрещнати с мълчание, отбеляза Николай, но въпреки че китайска сдържаност относно публичното обсъждане на сексуални теми му бе добре известна, Ворошенин продължи:

— Беше тигрица в леглото. Имах я по всякакъв начин, ако се сещате какво искам да кажа.

Чу се измъчен смях, моментът бе ужасно неловък. Ворошенин явно е много самоуверен в силата си, помисли си Николай, щом толкова безочливо обижда чувствата на домакините си. Със сигурност знаеше, че е непристойно, но просто не му пукаше, както личеше по самодоволната подигравателна усмивка, цъфнала на лицето му.

И каква беше тази вулгарна забележка за майка ми? Стрелба напосоки? Или знае? И ме изпитва?

Част от Николай искаше да го направи сега. Щеше да бъде лесно — просто да забие клечката през окото в мозъка му. Щеше да приключи за миг и телохранителите на Ворошенин, които се спотайваха като кучета покрай стената, нямаше да могат да направят нищо, освен да установят смъртта на шефа си.

Но това означаваше самоубийство.

Затова посрещна погледа на Ворошенин, усмихна се и попита:

— Можете ли да пазите тайна, другарю Ворошенин?

Ворошенин се усмихна в отговор.

— Роден съм за това.

Николай леко се наведе към него и каза, без да откъсва очи от неговите:

— Тук съм, за да нанеса удар.

Чен ахна.

Николай се разсмя.

— Извинете — рече той. — Мандаринският ми е толкова недодялан. Исках да кажа, разбира се, че съм тук, за да направя удар, да направя пари.

Останалите се разсмяха, а лицето на Ворошенин почервеня.

— Това пак е доста дръзко заявление пред цяла маса комунисти, mon ami.

— Аз съм от онези, които наричате, ако не се лъжа, „полезни капиталисти“ — отвърна Николай. Очите на Ворошенин не му бяха дали отговор какво знае той. Естествено, беше обиден и много ядосан, но и също толкова облекчен, когато Николай обясни граматическата си „грешка“.

— Такъв е изразът — каза Ю. — А сега стига сме говорили за работа на масата. Ужасни домакини сме, да разпитваме госта си. Трябва да покажем братско гостоприемство. Е, другарю Жилбер, какво бихте желали да разгледате в Пекин?

Николай назова очакваното — Небесния храм, Забранения град, може би екскурзия до Великата китайска стена. После реши, че е време да премести редица камъни напред, в половината на Ворошенин. В края на краищата, руснакът бе отишъл твърде далеч и любезността изискваше да му върне жеста.

— И опера — добави Николай, като внимаваше да гледа към Ю, а не към Ворошенин. — Много бих искал, стига да е възможно, да посетя истинска пекинска опера^[1].

— Нима сте почитател на дзиндзу? — с интерес попита Ворошенин.

— Опитвам се — отвърна Николай и си представи как белите камъни на противника се преместват. Изучил съм досието ти, копеле мръсно. Знам кой си. — Трудно е да се открие такава в Хонконг, както знаете. И невъзможно във Франция, както можете да се досетите. Но иначе да, почитател съм.

— Аз ще ходя тази седмица — каза Ворошенин. — За мен ще бъде чест да дойдете с мен.

— Наистина ли? Много любезно от ваша страна — отвърна Николай. — Стига само да не ви притеснявам.

— Ни най-малко — увери го Ворошенин. — Така или иначе ще ходя на „Мечтата за западните покои“ в „Дженгици“. Ролята на „Червената девица“ ще се играе от самия Сун Хуйшен.

— Винаги съм мечтал да го чуя — каза Николай.

— Възползвайте се, докато е време — обади се Ю. — Партията не одобрява мъжете да играят женски роли на сцената. Това е упадъчно и противоестествено. Скоро ще сложим край на този анахронизъм.

— Но Сун е върховен — възрази Ворошенин.

— Тези стари опери са само загуба на време — изсумтя презрително Ю. — Стари приказки и романтични истории на старата управляваща класа. Дзиндзу трябва да бъде използвана за обществени цели, за пропаганда и образование.

— Мадам Мао е ентусиазирана почитателка на операта — не отстъпваше Ворошенин.

— Разбира се — отговори Ю. — И доколкото ни е известно, дори в момента тя пише нови опери, които ще обучават хората на принципите на социализма.

— Звучи великолепно — сухо рече Ворошенин и отново се обърна към Николай. — Ако желаете да дойдете, разполагам с персонална ложа.

Ако противникът ти е сприхав по природа, няма да може да се сдържа. Сам ще те издири и ще отвори портите към своята уязвимост.

Остави врага си сам да дойде при теб.

— Приемам — отвърна Николай. — С най-голямо удоволствие.

Е, уредихме си среща, помисли си той.

Сервитьорите донесоха ново блюдо, поставиха го в средата на масата и Николай видя, че Чен го гледа с очакване. Реши да не го разочарова.

— Какво е това?

— Ян шуан чан — отговори Чен и поясни: — Кози черва, пълнени с кръв. Голям деликатес.

Ю и Чен зачакаха реакцията му.

Николай знаеше, че вечерята е не само ритуал, но и изпитание — на маниерите му, на владеенето на езика, на темперамента му. Освен това бе стар и почитан ход да натъпчеш търговския си партньор с купища ястия и напитки, за да замъглиш ума му, да накарат кръвта да оттече от мозъка му и да се заеме с храносмилането.

Даваше си също така сметка, че подборът на ястията цели и преценяване на отношението му. След като дълго бяха оскърбявани от западното високомерие и арогантност, китайците искаха да видят дали е готов да заиграе според собствените им правила. Ако не, това спокойно можеше да сложи край на търговската сделка, която беше прикритието за мисията му.

С известно задоволство забеляза, че лицето на Ворошенин е леко позеленяло. Без да чака Ю, Николай отдели едно късче с клечките си, наведе се през масата и го сложи в чинията на Ворошенин. После взе друго парче за себе си и направо го пъхна в устата си.

— Изключително — каза Николай за явно удоволствие на домакините си. После погледна Ворошенин и попита: — Не ви ли харесва?

Руснакът хвана с клечките си парчето кърваво черво и го сложи в устата си, но не успя да скрие отвращението си.

Колкото и малки да са победите, помисли си Николай, те винаги носят наслада.

Ян шуан чан бе последвано от десертите, за да се достави удоволствие на западните гости, макар да се състояха от мандарински деликатеси като глазирани сладки картофи, малки медени питки и желирано соево сирене.

Николай така се беше натъпкал, че имаше чувството, че ще се пръсне.

Ю се облегна в стола си и каза:

— Е, сега вече можем наистина да пийнем.

 

 

В чест на съответните националности редуваха мао-тай, водка и перно — бяха намерили една прашна бутилка в дъното на някакъв шкаф.

Вдигнаха се тостове.

— За нашия френски гост.

— За нашите китайски домакини.

— За вечната дружба между нашите три народа.

Николай знаеше, че това е друго изпитание, опит да го накарат да си развърже езика под въздействието на алкохола, да видят дали наистина е такъв, за какъвто се представя. При това опасно изпитание, защото състезанието по надпиване с Ворошенин си беше същински подвиг — руснакът бе едър и опитен пияч, който носеше на алкохол. Същото се отнасяше и за Ю, макар да бе по-дребен. Тостовете продължаваха.

— За нашия любим Председател, Великия кормчия.

— За другаря Сталин, който ни показва пътя.

— За Жан Жорес^[2].

Между тостовете Николай се мъчеше да запази главата си бистра и да си спомни наученото, докато Ворошенин насочваше разговора към миналото на Жилбер.

— В Монпелие има едно кафене — небрежно каза Ворошенин, — прочуто сред местните със своя pain au chocolat^[3]…

— „Льо Рошфор“.

— На площад Сен Мартен.

— Всъщност, на Каре Сен Ан.

— Вярно бе.

Макар и със замъглена глава, Николай благодари на Соланж за вниманието й към детайлите и постоянните препитвания. Но нали в края на краищата именно това бе целта на тренировките — подобно на бойните изкуства, повтарянето учеше човек да премине отвъд мисленето и да разчита на чистия рефлекс.

Успя да отбие всяка атака.

После Чен заговори за Хонконг. Бил там като младеж, докато бягал от националистическата полиция. Започна да подпитва за Виктория Пийк, за хотел „Пенинсула“ и за уличните пазари на Каулун.

— Къде живеехте? — попита той.

— На Хълма — небрежно отговори Николай, спомняйки си инструктажа на Хейвърфорд и факта, че изфабрикуваните фотографии го показваха пред дома на Жилбер в Хонконг. Снимките несъмнено вече се намираха в папката на Чен.

След това Чен спомена за някакъв магазин за чай на Хълма, който не съществуваше и Николай призна, че няма представа за подобно място. Избягването на капана щеше да бъде детска игра, ако беше горе-долу трезвен, но след три вида силен алкохол в стомаха и мозъка нищо не беше лесно.

Даде си сметка, че седят на масата вече цели четири часа, а не бе изречена нито дума за работа.

Но пък ме проучиха, помисли си той. И сега трябва да чакам, за да разбера дали съм издържал изпита.

Ворошенин се надигна несигурно на крака.

— Боя се, че трябва да се връщам в службата. Нали знаете какви бухали са в Кремъл.

— Същото се отнася за нас — каза Ю и бутна стола си назад. Чен го задържа, докато се изправяше.

— За мен беше удоволствие — каза Ворошенин на Николай. — Тези очи… де да можех да си спомня… Графиня, ако искайте вярвайте… Е, значи ще се видим в операта? В четвъртък вечерта?

— Уговорихме се — отвърна Николай.

Ще те убия по време на „Мечтата за западните покои“.

Приятни сънища, другарю Ворошенин.