Дон Уинслоу
Сатори (123)

123.

Срещна се с банкера, европеец в средата на петдесетте, в личния му кабинет.

— Бих желал достъп до кутията си в трезора, моля — каза Николай.

Лавал беше чул за този Жилбер. Цял Сайгон беше чувал.

— Съжалявам, мосю, но не знаех, че имате кутия в трезора ни — каза той.

— Имам — отвърна Николай. — На името на Юрий Ворошенин.

Плъзна паспорта на Ворошенин по бюрото. Лавал го погледна и отново вдигна очи към Николай.

— Информираха ме, че мосю Ворошенин е починал неотдавна.

— Както сам виждате, явно информацията ви е погрешна — каза Николай.

— Това е крайно съмнително.

— Мосю Лавал — каза Николай, — Индокитайската банка е крайно съмнителна.

Лавал го погледна обидено. Облегна се в стола си и прокара дългите си пръсти през оредяващата си коса.

— Разполагате ли с някакви допълнителни документи, които да удостоверят самоличността ви, мосю… който и да сте?

Николай кимна, извади плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Лавал. Банкерът го взе, отвори го и пребледня като платно.

— Това е нечувано — изломоти той.

— Съгласен съм — рече Николай. — Предполагам, че мадам Лавал също ще бъде на това мнение.

— Как се сдобихте с тях? — попита Лавал, зашеметен от снимките, на които се виждаше самият той с младо камбоджанско момиче в леглото.

— Има ли значение?

— Това едва ли може да се нарече джентълменска постъпка.

— Отново имаме пълно разбирателство. Тези копия са за вас, можете да ги задържите. Имам други, на сигурно място. Но ако това не е достатъчна идентификация — той плъзна пачка пиастра по бюрото, — може би това ще е достатъчно.

Лавал се поколеба. После взе пачката банкноти и я напъха заедно със снимките в джоба си.

С неохота го поведе към трезора и му даде ключа.

Николай отвори стоманената кутия.

Влогови книжки за сметки в Швейцария и Съединените щати. Наред с тях имаше акции и облигации — малко неочаквано за комунист, помисли си Николай. Самият той не разбираше нищо от тези неща, но се надяваше, че Ворошенин е разбирал и е инвестирал мъдро богатството на Иванови. Имаше също и кодове за други трезори. В Цюрих, Бон, Париж, Ню Йорк, Буенос Айрес.

Разбира се, Николай не можеше да знае какво има в тях, но вече разполагаше с достатъчно пари да финансира онова, което искаше да направи и да заживее със Соланж в разумен комфорт и сигурност.

И като стана въпрос за сигурност, Николай със задоволство откри онова, което се беше надявал да открие и което човек с професията на Ворошенин определено би прибрал на сигурно място…

Паспорти.

Един френски, един германски. И по някаква изтънчена ирония на съдбата, един костарикански — същата националност, която му бяха обещали американците. И като стана дума за американци, Ворошенин си беше осигурил дори щатски паспорт.

На името на някой си „Майкъл Пайн“, с адрес на Парк Авеню в Ню Йорк.

Николай взе съдържанието на кутията, постави го в куфарчето си и излезе от трезора.

Лавал го чакаше.

— А сега бих искал да си открия сметка, ако обичате. На това име — каза той и му подаде американския паспорт.

Сметката беше открита. Николай задържа достатъчно за непосредствени разходи, депозира останалото и нареди на Лавал да прехвърли парите в марсилския клон на банката.

Лавал послушно изпълни всичко.

Николай му пожела приятен ден и си тръгна.