Дон Уинслоу
Сатори (2)

2.

Ча-кай бе не просто приемлива. Беше върховна.

Николай се наслаждаваше на всяка глътка ча-ною, докато седеше с кръстосани крака на застлания с татами под до лакираната масичка. Чаят беше съвършен, също като гейшата, която бе коленичила дискретно наблизо, но на достатъчно разстояние, за да не чува оскъдния разговор.

Николай с потрес откри, че чиновникът Хейвърфорд е запознат с чаената церемония и я извърши с безупречна любезност и съвършени движения. При пристигането в чайната Хейвърфорд се беше извинил, че поради обстоятелствата няма други гости, след което поведе Николай в мачай, градинския навес, където му представи изящната, поразително красива гейша.

— Това е Камико сан^[1] — каза Хейвърфорд. — Днес тя ще играе ролята на моя ханто.

Камико се поклони и подаде на Николай кимоното, което да облече, сетне му предложи — саю — чаша от горещата вода, която щеше да се използва за приготвянето на чая. Николай отпи глътка, а после, след като Хейвърфорд се оттегли, за да приготви чая, Камико го изведе навън в роджи, „росната земя“ — малка градинка, в която имаше само подредени камъни, без цветя. Седнаха на каменната пейка и се наслаждаваха на спокойствието, без да продумат нито дума.

Няколко минути по-късно Хейвърфорд, вече облечен в кимоно, отиде до каменния басейн и церемониално изми устата и ръцете си с чистата вода, след което мина през средната порта в роджи и официално посрещна Николай с поклон. На свой ред Николай също се пречисти в цикуби.

За да влязат в чайната стая, или ча-шицу, трябваше да минат през плъзгаща се врата с височина едва три стъпки, която ги принуди да се наведат — акт, който символизираше раздела между материалния свят и духовното царство на чайната стая.

Самата ча-шицу бе изящна, елегантна в простотата си, съвършено изражение на шибуми. Както изискваше традицията, първо отидоха до една ниша, в която висеше какемоно — свитък с рисувана калиграфия, подходяща за деня. В ролята си на гост Николай се възхити на изкусната творба на четката, изобразяваща японския символ за сатори^[2].

Интересен избор, помисли си Николай. Сатори беше дзенбудистката концепция за внезапно пробуждане, осъзнаване на живота такъв, какъвто е в действителност. Просветлението не беше резултат от медитиране или съзнателна мисъл, а можеше да дойде в полъха на ветреца, в пращенето на огъня, в падането на есенно листо.

Николай никога не бе познавал сатори.

Пред какемоно имаше малка дървена стойка, върху която бе поставена купа с кленова клонка.

Пристъпиха към ниската маса, върху която имаше мангал с въглища и котле. След като Николай и Камико седнаха с кръстосани крака на постелката до масата, Хейвърфорд се поклони и излезе. Секунди по-късно прозвуча гонг и той се върна с ча-ван, червена керамична купа с метличка за чай, малък черпак и кърпа.

В ролята си на тейшу, или домакин, Хейвърфорд коленичи на отреденото му място до масата, точно срещу Николай, от другата страна на мангала. Избърса всички съдове с кърпата, напълни купата с гореща вода, изплакна метличката, после изсипа водата в купата за отпадъци и внимателно избърса отново съда.

Николай откри, че се наслаждава на древния ритуал, но нямаше намерение да бъде подлъган да се отпусне. Американецът определено се беше подготвил старателно и знаеше, че през няколкото години на свобода в Токио, на които се бе радвал преди затварянето му, Николай бе създал традиционно японско домакинство с домашна прислуга и беше спазвал старите ритуали. Агентът със сигурност знаеше, че Николай ще намери ча-кай за носталгична и успокояваща.

И тя е точно такава, помисли си Николай. Внимавай.

Хейвърфорд взе черпачето, отвори малката кутия и спря за момент, за да може гостът да се наслади на аромата. Николай с изненада осъзна, че това е кой-ча от стогодишни растения, отглеждани единствено на сянка в някои части на Киото. Не можеше да си представи колко ли струва този мат-ча, а после се запита какво ли ще му струва на самия него — все пак американците едва ли биха си позволили подобна екстравагантност просто така.

След като изчака точно колкото се изискваше, Хейвърфорд гребна с черпачето в кутията и отмери шест мерки от фино стрития светлозелен чай, след което го постави в ча-ван. После с друго бамбуково черпаче сипа гореща вода в купата, взе метличката и разби сместа, докато не се превърна в рядка паста. Огледа работата си, остана доволен от резултата и подаде през масата купата на Николай.

Както изискваше ритуалът, Николай се поклони, взе ча-ван с дясната си ръка и я прехвърли в лявата, като я държеше само с дланта си. Завъртя я три пъти по часовниковата стрелка и отпи дълга глътка. Чаят беше превъзходен и Николай учтиво завърши с шумно сърбане. После избърса ръба на ча-ван с дясната си ръка, обърна я веднъж по часовниковата стрелка и я върна на Хейвърфорд, който се поклони и също отпи.

Хейвърфорд също избърса ча-ван, Камико добави въглища в мангала за приготвяне на по-разредена напитка и ча-кай влезе в не толкова официална фаза. Въпреки това имаше други правила, които трябваше да се спазват и Николай в ролята си на гост започна разговор за съдовете, използвани в церемонията.

— Тази ча-ван е от периода Монояма, нали? — каза той на Хейвърфорд, разпознавайки характерния червен нюанс. — Прекрасна е.

— Монояма, да — отвърна Хейвърфорд. — Но не е най-добрият екземпляр.

И двамата знаеха, че изработената през седемнайсети век купа е безценна. Американецът бе пръснал неимоверно много усилия и средства за уреждането на тази „скромна“ ча-кай и Николай се запита защо е било нужно всичко това.

А американецът не успяваше да скрие задоволството си, че е предизвикал тази изненада.

Не те познавам, Хел, помисли си Хейвърфорд, докато отново се настаняваше с кръстосани крака. Но и ти не ме познаваш.

Всъщност, Елис Хейвърфорд бе доста различен от главорезите на Компанията, които бяха превърнали Николай в кървава пихтия през трите дни брутален разпит. Коренен жител на Горен Ийст Сайд, той бе загърбил Йейл и Харвард заради Колумбийския университет, тъй като не можеше да си представи как някой може да избере да живее някъде извън остров Манхатън. Специализираше ориенталистика, когато бомбардираха Пърл Харбър, и съответно беше съвсем естествено да започне кабинетна работа в разузнаването.

Хейвърфорд обаче отказа, постъпи в морската пехота и стана командир на взвод в Гуадалканал, а после и на рота в Нова Гвинея. Спечелил Пурпурно сърце и Флотски кръст, той най-сетне призна, че знанията му са били пропилени, съгласи се да се прехвърли в секретната страна на войната и започна да обучава местни бойци от съпротивата срещу японците в джунглите на Френски Индокитай. Владееше свободно френски, японски и виетнамски, можеше да се оправи и в някои части на Китай. Като своеобразен аристократ, подобно на Хел (макар той да произлизаше от много по-заможно семейство), Елис Хейвърфорд бе една от онези редки птици, които се чувстваха удобно във всяка обстановка, в това число и в японска къщичка за чай.

Камико сервира разреден чай и мукозуке, или поднос с леки закуски — сашими и мариновани зеленчуци.

— Храната е добра — каза Николай на японски, докато гейшата ги обслужваше.

— Пълен боклук е — отвърна проформа Хейвърфорд. — Но се боя, че това е най-доброто, което мога да ви предложа. Ужасно съжалявам.

— Повече от достатъчно е — рече Николай, който несъзнателно възприе отново японските маниери, които не бе имал възможност да използва години наред.

— Изключително сте любезен — отвърна Хейвърфорд.

— Да сменим ли езиците? — попита Николай. Добре си даваше сметка за пасивното внимание на Камико.

Хейвърфорд вече знаеше, че Хел говори английски, френски, руски, немски, китайски, японски и донякъде баски, така че имаше доста богат избор. Предложи френски и Николай прие.

— Е — рече Николай, — предлагате ми сто хиляди долара, свобода, костарикански паспорт и домашните адреси на майор Даймънд и помощниците му в замяна на услуга, която, предполагам, включва убийство.

— „Убийство“ е грозна дума — отвърна Хейвърфорд. — Но иначе да, правилно сте преценили основните елементи на сделката.

— Защо точно аз?

— Защото притежавате някои уникални характеристики, съчетани със специфичните умения, необходими за назначението — отговори Хейвърфорд.

— Умения като?

— Засега не е нужно да знаете това.

— Кога започвам? — попита Николай.

— По-точният въпрос е как.

— Добре тогава. Как започвам?

— Първо — отвърна Хейвърфорд, — ще оправим лицето ви.

— Толкова противно ли ви изглежда? — попита Николай. Много добре си даваше сметка, че юмруците и палките на майор Даймънд и другарчетата му бяха превърнали някога красивите му черти в изкривена, подута и безформена маса.

Николай беше работил за американците като преводач, докато не уби Кишикава сан; после Даймънд и мутрите му го бяха пребили, преди да го подложат на ужасни, изкривяващи съзнанието, експерименти с психотропни вещества. Болката беше силна, обезобразяването — още по-лошо, но онова, което го нарани най-много, бе загубата на контрол, ужасната безпомощност, чувството, че Даймънд и отвратителните му жалки помощници някак са успели да откраднат самата му същност и си играеха с нея по начина, по който някое извратено и глупаво дете може да си играе с уловена животинка.

Ще се погрижа за тях, когато му дойде времето, помисли си той. Даймънд, биячите му, докторът, който му слагаше инжекциите и наблюдаваше реакциите на „пациента“ си с хладнокръвен клиничен интерес — всички те ще ме видят отново, макар и съвсем за кратко. След което ще умрат.

А сега трябва да се споразумея с Хейвърфорд, който е от огромно значение за постигането на отмъщението ми. Хейвърфорд поне е интересен — безупречно облечен, очевидно добре образован и също толкова очевидно — издънка на онова, което в Америка минава за аристокрация.

— Ни най-малко — рече Хейвърфорд. — Просто смятам, че когато повредиш нещо, трябва да го поправиш. Струва ми се справедливо.

Опитва се да ми каже по необичаен за американците завоалиран начин, че той не е като тях, помисли си Николай. Но разбира се, че си като тях. Дрехите и образованието са само патина по същото спукано гърне.

— Ами ако избера да не бъда „поправян“? — попита той.

— Боя се, че в такъв случай ще се наложи сделката да отпадне — любезно каза Хейвърфорд. Беше благодарен, че френският смекчава онова, което на английски щеше да прозвучи като груб ултиматум.

— Настоящият ви външен вид ще повдигне въпроси, чиито отговори не съответстват на прикритието ви, за създаването на което хвърлихме толкова много усилия.

— „Прикритие“?

— Нова самоличност — отвърна Хейвърфорд и си припомни, че макар да бе ефективен убиец, Хел си оставаше пълен новак в по-големия свят на шпионажа. — Както и нова биография.

— И каква е тя? — попита Николай.

Хейвърфорд поклати глава.

— Все още не е нужно да знаете.

Николай реши да изпита дъската.

— Чувствах се напълно задоволен в килията си. Бих могъл да се върна в нея.

— Бихте могли — съгласи се Хейвърфорд. — А ние бихме могли да решим да ви съдим за убийството на Кишикава.

Добре изиграно, помисли си Николай и реши, че трябва да е по-предпазлив, когато си има вземане-даване с Хейвърфорд. След като видя, че не разполага с пътища за атака, предпочете да се оттегли като бавен отлив.

— Операцията на лицето ми… предполагам, че става въпрос за операция…

— Да.

— Предполагам също, че ще бъде болезнена.

— Много.

— А периодът за възстановяване?

— Няколко седмици — отвърна Хейвърфорд. Напълни отново чашата на Николай, после своята и кимна на Камико да донесе още чай. — Но това няма да бъде изгубено време. Имате много работа за вършене.

Николай повдигна вежда.

— Френският ви — обясни Хейвърфорд. — Запасът ви от думи е впечатляващ, но произношението ви е напълно погрешно.

— Френската ми бавачка страшно би се обидила.

Хейвърфорд премина на японски, който бе по-подходящ от френския за изразяване на любезно съжаление.

— Гомен носей, но новият ви диалект трябва да звучи по-южняшки.

Това пък защо? Все пак реши да не пита — не искаше да изглежда прекалено любопитен или заинтригуван.

Камико изчака на дискретно разстояние и когато чу, че са приключили разговора, се поклони и сервира чая. Беше с великолепна прическа, алабастрова кожа и искрящи очи. Николай се раздразни, когато Хейвърфорд забеляза, че я оглежда и каза:

— Това също е уредено, Хел сан.

— Не, благодаря — отвърна Николай. Нямаше желание да доставя на американеца удоволствието, че правилно е предвидил физическите му нужди. Подобно нещо би било израз на слабост и щеше да даде предимство на Хейвърфорд.

— Наистина ли? — попита Хейвърфорд. — Сигурен ли сте?

Ако не бях, щях да си замълча, помисли си Николай. Не отговори на въпроса, а вместо това каза:

— И още нещо.

— Да?

— Няма да убивам невинни хора.

Хейвърфорд се изкиска.

— Вероятността за подобно нещо е нулева.

— В такъв случай приемам.

Хейвърфорд се поклони.