Дон Уинслоу
Сатори (114)

114.

Французойката със саксофона облиза устните си, хвърли поглед към Николай, уви ги около мундщука и засвири.

Николай, който седеше на една от предните маси на La Croix du Sud, не можеше да пропусне неприкрития жест, усмихна се в отговор и отпи от специалитета на клуба — бренди със сода. Женската група — дванайсет французойки в къси рокли с пайети — изпълняваха отлично музиката на Глен Милър и Томи Дорси.

После Николай видя как един подобен на гном мъж, джудже с дълга коса, червена брада и огромен корем се клатушка към масата на късите си криви крака. По тлъстите му бузи се лееше пот и ужасно приличаше на малък космат локомотив, който всеки момент ще дерайлира.

— Не пипайте там — приятелски каза той, седна и кимна към оркестъра. — Това е личният харем на Антонучи.

— И дванайсетте ли?

— Доста енергичен дребосък е.

Саксофонистката отново го погледна.

— Просто е дружелюбна — каза Николай.

— Ще си изяде боя, ако стане по-дружелюбна — отвърна Дьо Ланд. — Ако искате жена…

— Не искам.

Джуджето протегна ръка.

— Бернар дьо Ланд, някогашен жител на Брюксел, сега оказал се в това безвкусно затънтено място, където женският чар е обратнопропорционален на баналността на кухнята. Кълна се в солените сълзи на свети Тимотей, така и няма да разбера как някой изтънчен чревоугодник може да умре от преяждане тук. Макар че се опитвам, опитвам се.

— Мишел Жилбер. — Николай вдигна чашата си. — Sante.^[1]

— Sante.

— Comment ca va?^[2]

— Толкова добре, колкото може да се очаква, като се има предвид, че току-що вечерях в Le Givral, ако изобщо може да се нарече „вечеря“ — изсумтя гномът. — И мога само да кажа, че онзи, който е направил грешката да приготви соса айоли, със сигурност е от някой от недотам просветените райони на Сицилия, вероятно от село, чиито тънещи в невежество жители са лишени по рождение от вкус и обоняние. Балансът, или по-точно липсата на такъв, между чесъна и зехтина свидетелства за откровено варварство.

Николай се разсмя, което окуражи Дьо Ланд да продължи с унищожителната си реч.

— Фактът, че така или иначе успях да погълна цялата варена риба и едно агнешко бутче, които бяха приготвени толкова посредствено, че биха докарали сълзи от отегчение дори на осъден на доживотен затвор, е свидетелство както за толерантността, така и за лакомията ми, макар че съм по-надарен с второто качество, отколкото с първото.

Дьо Ланд беше приятна компания. Нещатен дописник за няколко телеграфни агенции, той се беше установил в Сайгон да отразява „проклетата война“. Докато пиеха, запозна Николай със status quo bellum^[3].

Виет Мин бяха силни на север и повечето сражения се водеха именно там. Бяха слаби на юг и особено в делтата на Меконг, но все пак бяха в състояние да извършват партизански набези в провинцията и терористични атаки — бомби, гранати и подобни неща — в Сайгон. Легендарният им водач Ай Куок се криел, но според слуховете готвел нова офанзива в делтата.

От политическа гледна точка, Бао Дай бил марионетка на французите и се интересувал далеч повече от рушветите, хазарта и елитните момичета, отколкото от това да се опитва наистина да управлява, още по-малко да извоюва независимост от Франция. Ако се вярва на слуховете (а Дьо Ланд им вярваше), той използвал огромните субсидии, плащани му от американците, за да си купува имоти във Франция. Освен това бил партньор на Бай Виен и Юнион Корс, получавал тлъст дял от печалбите от опиума, който бил продаван във Виетнам от бин суйен и прехвърлян под формата на хероин във Франция и Съединените щати от корсиканската мафия.

В замяна двете престъпни организации му помагали да поддържа реда в Сайгон и в Чолон, китайския квартал от другата страна на река Сайгон.

— Това е свърталището на бин суйен — каза Дьо Ланд. — Но пък там могат да се намерят и най-добрите казина, храна и бардаци.

— А освен квартала?

— Рунг Сат — отвърна Дьо Ланд. — „Блатото на убийците“. Там не се ходи, mon ami. Отидеш ли, не се връщаш.

Разговорът замря, докато седяха и се наслаждаваха на доста сексапилния оркестър. Не бяха единствени. На бара имаше една голяма и шумна група млади мъже, по всяка вероятност френски войници в отпуска, които гледаха жадно и явно бяха благодарни, че виждат европейки. На другите маси седяха мъже, които приличаха на журналисти или държавни служители. Или пък на шпиони, помисли си Николай. Също като Дьо Ланд.

„Дописникът“ беше доста изкусен за европеец. Неусетно се беше опитал да преслуша Николай, да разбере с какво се занимава, но Николай му каза малко или съвсем нищо, освен това, че търси „възможности за бизнес“.

А сега Дьо Ланд каза:

— Дрога, оръжие, жени и пари.

— Извинете?

— Казахте, че търсите възможности за бизнес — поясни Дьо Ланд. — Най-добрите възможности в Сайгон са контрабанда на опиум, оръжие, курви или пари.

Погледна към Николай, за да види каква ще е реакцията му.

Такава нямаше.

Парчето свърши и оркестърът се оттегли на почивка. Един сервитьор приближи и каза на Николай:

— Мосю Антонучи би желал да се срещнете отзад.

Николай стана от стола си.

Дьо Ланд стори същото.

Сервитьорът поклати глава.

— Само той — каза той, посочвайки с брадичка Николай. — Без вас.

Дьо Ланд сви рамене.

— Ще ходя в един нощен клуб в Чолон, ако искате да ми правите компания. Можете да ме намерите в L’Arc-en-Ciel. Всеки бакшиш го знае.

— Не съм сигурен.

— Ще си прекараме чудесно — каза Дьо Ланд. — Ще пийнем, може да поиграем в казиното. Приятелят ми Хейвърфорд ще бъде там. Добро момче — казва, че е нещо като дипломат, но е шпионин, разбира се.

— Звучи интересно — каза Николай, — но…

— О, елате — прекъсна го Дьо Ланд. — Говори се, че и самият Бао Дай ще бъде там. Доста добър контакт за човек, който се надява да прави бизнес тук.

— Ще опитам — каза Николай.

И последва сервитьора към задната стая.