Дон Уинслоу
Сатори (159)

159.

Летеше в бръснещ полет откъм слънцето, картечниците на крилете му трещяха.

Трима от Виет Мин изпопадаха подобно на оловни войници, съборени от лавицата.

Куршумите цепеха дърветата, пръскайки парчета дърво като шрапнел.

Николай събори Соланж и легна отгоре й. Тревата под тях се тресеше от вибрациите на нисколетящия самолет.

— Тръгвайте! — извика Куок, когато самолетът се издигна за нов заход.

Николай скочи на крака, издърпа Соланж и хванати ръка за ръка, двамата се втурнаха към следващото оризище с надеждата да прекосят откритата дига преди самолетът да е завършил завоя си. Крилете му блестяха на изгряващото слънце, когато той се килна настрани, зави и пикира като ястреб на лов.

Те успяха да прехвърлят дигата, но още двама бойци зад тях не извадиха този късмет и куршумите ги покосиха с лекота. Николай и Соланж се хлъзнаха по склона в тинята на оризището и се потопиха под повърхността.

Без да пуска ръката й, Николай задържа дъх и се заслуша приглушения трясък на картечниците и рева на самолета. Когато двигателят зави по-високо, той се надигна и двамата със Соланж забързаха през водата.

Огледа се и видя, че Куок е оцелял от последната атака и им маха да продължат към групата дървета от другата страна на оризището. Пред тях мъжете, носещи един от сандъците, се прехвърлиха през дигата и изчезнаха. Друг боец легна по гръб на насипа и започна да стреля с автомата си към самолета, който сега приближаваше откъм гърба им.

Соланж го дръпна надолу и те отново задържаха дъх и усетиха как куршумите се забиват във водата около тях. Когато се изправиха, самолетът се издигаше пред тях. Машината поклати криле и продължи да се отдалечава, явно останала без амуниции или с малко гориво.

Николай и Соланж прекосиха оризището, прехвърлиха се през дигата и се озоваха сред дърветата, където бойците на Виет Мин се прегрупираха. Ранените носачи бяха заменени от други мъже. Разменяха се амуниции и оръжия. Един от войниците, който явно беше медик, оказваше първа помощ с оскъдните средства, с които разполагаше. На други не можеше да се помогне и те лежаха мъртви или умиращи.

Николай видя една карабина и я взе. Соланж преметна през шията си ремъка на автомат. Отидоха до отсрещния край на дърветата. Пред тях се простираше дълъг правоъгълник от висок шавар^[1], от двете страни, на който имаше насипи. Отвъд тревата се издигаше друга група дървета.

— Ако стигнем дотам, ще бъдем в безопасност — каза Куок и посочи дърветата.

— Защо? — попита Николай.

— Защото ще изчезнем.

На Николай не му беше до дзен метафизика. Ако Куок, независимо дали бе монах или не, си въобразяваше, че ще се разтворят във въздуха с помощта на медитация, на Николай му трябваше по-земен, по-обикновен план. Самолетът беше отлетял, но пилотът със сигурност бе съобщил местоположението им на многобройните наземни патрули.

Войниците щяха скоро да пристигнат и нямаше да им свършат нито патроните, нито горивото. Френските части и местната милиция, които кръстосваха така методично района, щяха да ги обкръжат. Дърветата, които в момента им осигуряваха закрила, щяха да се превърнат в смъртен капан, освен ако Куок наистина имаше план за измъкване.

— Майката земя ще ни погълне — рече Куок.

Поетично, помисли си Николай, но в едва ли можеше да се нарече практично.

Разбира се, умът му намери друга метафора, дъската за го, и Николай много ясно видя ситуацията. Малката им групичка черни камъни скоро щеше да се разтегли в тънка верига и да продължи към явно магическите дървета на Куок, където щеше отново да се събере на група. Белите камъни, които бяха много повече на брой, вече се скупчваха около тях.

Играчите на го имат термин за подобна изолирана и обкръжена група.

Мъртви камъни.

Николай осъзна, че равнината на го-кан вече е анахронизъм. Древните никога не са предполагали съвременната въздушна бойна техника, която в буквалния смисъл добавяше ново измерение в играта. Не можеха да си представят реещи се над дъската камъни, които сееха смърт и унищожение под себе си.

Трябваше да признае, че го не беше и модел за битка, го-кан беше спокойна, тиха и съвършена в своята организираност и форма. Съвременното бойно поле беше хаотично, шумно, пъклено в анархията си от кръв, клане и агония.

Модерните времена са унищожили толкова много неща, помисли си той.

Насочи ума си отново към реалността на земята. Капан или не, горичката от другата страна на тревата предлагаше по-добра позиция от тази, която заемаха в момента, по-голямата й площ означаваше по-голям защитен периметър, от който да окажат последен отпор. Доколкото можеше да прецени, дотам имаше не повече от осемстотин метра, така че можеха да стигнат до дърветата само за няколко минути.

Стигащият до гърдите шавар обаче щеше да бъде мъчително препятствие, макар че в него несъмнено имаше пътеки, прокарани от животни и хора. Тежките оръжия щяха да ги забавят още повече — особено сега, когато бяха станали по-малко.

Може би…

Не, на Куок и през ум нямаше да му мине да зареже оръжията, а, честно казано, същото се отнасяше и за Николай.

Бяха стигнали дотук на твърде висока цена.

Тишината зад него му каза, че бойците са готови да тръгнат.

Обърна се и видя, че щяха да оставят мъртвите си другари. Бяха прибрали всичките им неща, които можеха да бъдат полезни.

— Много скъпо ви излиза свободата — каза Николай.

— За всеки убит враг те ще убият десет от нашите — отвърна Куок. — А накрая това няма да има значение.

— Може би с изключение за десетимата.

— Индивидът е нищо в сравнение с цялото — отвърна Куок.

Николай впери поглед в него.

И видя истинската му същност.

А може би и част от своята собствена.

— Грешиш — рече той.

— Ще видиш.

— Надявам се да не го видя — рече Николай. — Никога.

Ако индивидът станеше само част от машината, накрая щеше да има само машина. Безжалостната, безлична, жестока машина са модерните времена. Извърна се от Куок, хвана Соланж за ръката и я отведе настрани, за да не могат да ги чуят.

— Мислех си за първото ястие, което ще си поръчаме, когато стигнем там, където отиваме — рече той.

— О, нима? И какво ще бъде то?

— Беше сготвила веднъж в Токио…

— Готвила съм много пъти в Токио — каза Соланж и широката й уста се разтегна в усмивка.

Нищо не може да помрачи светлината в тези зелени очи, помисли си той.

— Coq au vin, може би.

— Най-просто провинциално ястие.

— Простотата е чудесно нещо — каза Николай. — А с какво вино?

Тя обмисли няколко възможности, сведе ги до шепа и накрая установи, че й е невъзможно да избере. После обсъдиха зеленчуците за гарнитура, как точно да бъдат приготвени и накрая кой десерт ще подхожда най-добре — tarte tatin или може би marquise au chocolat.

— Ще поканим ли Дьо Ланд? — попита Николай.

— Разбира се — отвърна Соланж. — Но само ако си тръгне веднага след кафето, за да можем да се любим.

— Значи не го каним.

Тя го целуна — дълго и страстно.