Дон Уинслоу
Сатори (113)

113.

Николай се чувстваше напълно в свои води в Чолон.

Китайският квартал му приличаше на една по-влажна и по-бедна версия на някогашния Шанхай. Малките сергии и магазинчета бяха същите, неоновите реклами също, миризмите на готвено и дървени въглища, благовонията от храмовете, виковете, смехът, тълпите — всичко това му напомняше, че китайците са големи скиталци и пилигрими, които носеха своята култура със себе си и възпроизвеждаха старите си градове в новите.

Вървеше по главната улица Лао Ту и се чувстваше като у дома си. Чолон се славеше като опасно място нощем, особено за квейло, но Николай никога не се беше чувствал застрашен дори и в най-долните коптори на Шанхай. Същото беше и тук, дори когато зави от главната улица и тръгна по тесните алеи на квартала, застроен с четириетажни жилищни сгради.

Те също изглеждаха досущ като онези в Шанхай — правоъгълни дървени постройки с мънички балкони, по които беше простряно пране. Мъже във фланелки без ръкави стояха облегнати на перилата и пушеха, жените вътре на висок глас им задаваха някакви прозаични въпроси в опит да завържат поне някакъв разговор със съпрузите си.

На самата улица младежи в пъстроцветни ризи и тесни панталони се събираха по ъглите и се оглеждаха за евентуални възможности да изкарат лесни пари, но не виждаха такава във високия европеец, който вървеше така, сякаш знаеше много добре къде отива и какво прави. Че дори ги поздравяваше на китайски, когато минаваше покрай тях. Оставиха го на мира.

Николай намери адреса, който търсеше.

Миниатюрното фоайе вонеше на застоял опиумен дим.

Николай се изкачи по скърцащото разкривено стълбище на втория етаж. Коридорът беше тесен и с криви стени, които сякаш се бяха уморили и им се искаше да си легнат. Отвори се врата и някаква жена, облечена в тясната червена копринена рокля на проститутка, го изгледа за момент, после тръгна по коридора.

Николай почука на вратата на стая 211.

Никой не отговори. Почука още два пъти, после натисна дръжката. Не беше заключено.

Льотов дремеше в ратанения стол до малкия прозорец. В стаята бе тясно и задушно, голите гърди на руснака лъщяха от пот. Носеше жълто-кафяв панталон и сандали, лицето му беше изпито и не се беше бръснал от няколко дни.

Лулата за опиум лежеше в скута му.

Отвори клепачи и видя Николай. Очите му бяха жълти и мътни, с разширените зеници на надрусан наркоман.

— Къде беше, по дяволите? — промърмори той на руски. — Помислих си, че си мъртъв.

— Имаше моменти, когато и аз споделях това мнение.

— Тук съм от седмици — горчиво рече Льотов, явно стоварвайки вината за пристрастеността си към опиума върху туткането на Николай.

— Задържаха ме — отвърна Николай. — Не предполагах, че ще бъда сериозно ранен. Това ме забави със седмици. Въпреки това се извинявам. Браво на вас, че ме изчакахте.

Льотов бавно се надигна от стола и се затътри из стаята сякаш търсеше нещо, но не можеше да се сети какво точно или къде се намира.

— Не знаеш какво е — проплака той. — Да бягаш, да се криеш в този хотел, никога да не знаеш кога… И така прибягнах до местния порок.

Николай буквално надушваше лъхащия от него страх и параноя.

— Виждам.

— Надменен кучи син — изтърси Льотов. — Ти и той, надменни кучи синове.

Николай предположи, че „той“ се отнася за покойния Юрий Ворошенин. Но Льотов вече го беше отегчил.

— У вас ли са?

— У мен са — каза Льотов.

Както се бяха уговорили на срещата си в Пекин, Льотов бе взел паспорта и личните документи на Ворошенин, в това число и спестовната му книжка в Индокитайската банка в Сайгон, където руснакът имаше не само сметка, но бе наел и сейф в трезора.

— Е?

— Търся ги, не виждаш ли?

Разбута някакви дрехи по пода, намери малка кожена папка и я вдигна тържествуващо.

— Ето. Ето ги безценните ти книжа. Копелета, и двамата.

Николай взе папката и прегледа съдържанието й. Откри паспорта на Ворошенин, няколко спестовни книжки, написани на ръка бележки.

— Къде са ми парите?

Николай извади пачка банкноти от джоба си и ги подаде на Льотов.

— А останалите? — остро попита руснакът.

— Уговорката ни — напомни му Николай — беше една трета сега, а останалите — след като получа достъп до сейфа в трезора.

Документите изглеждаха истински, но нямаше начин да каже дали наистина е така преди да ги използва по предназначение.

— Кога ще бъде това? — попита Льотов.

— Утре. Ще се срещнем някъде.

— Едва успявам да се наканя да изляза от тази стая.

— Но излизате да си купите опиум, нали? — попита Николай.

— Едно момче го носи. — Льотов се изкиска. — Румсървис.

Трябва да го убия, помисли си Николай. Това беше разумната, а може би и милостивата постъпка. Пушачът на опиум е неуправляемо, умствено разстроено същество, което може да си отвори устата и да разкаже всичко на всички.

Всъщност, съмняваше се, че Льотов е в състояние да се добере до другия бряг от реката и да прибере останалата част от възнаграждението си за документите на Ворошенин, но уговорката си беше уговорка.

— Ако предпочитате, мога да ви преведа парите. В някоя банка наоколо.

— Ако предпочитам — измънка Льотов. — Ако предпочитам. Къде е онова проклето момче? Случайно да знаеш колко е часът? Май съм си изгубил часовника.

Николай се досещаше, че часовникът е бил „изгубен“ в някоя заложна къща или просто откраднат от момчето или от някой друг гост на тази долнопробния хотел, докато Льотов е сънувал опиумни сънища. Погледна своя часовник и каза:

— Осем и половина.

— Къде е онова момче? — отново попита Льотов. — Не знае ли, че ми трябват… трябват ми онези пари да се разкарам от тази дупка, да намеря някое спокойно място, където да не ми се налага да се озъртам всяка секунда…

— Препоръчвам ви Коста Рика — каза Николай.

Льотов не го слушаше. Отпусна се отново в стола и се зазяпа навън. Николай взе стиснатите в ръката му банкноти и ги напъха в джоба на панталона му, за да има поне някакъв шанс да ги запази.

После си тръгна.

На стълбището се размина с момчето.