Дон Уинслоу
Сатори (39)

39.

Ву Джан заби лакът в дървения стълб.

Болката се стрелна по предлакътницата, китката и дланта му, която все още бе отворена в характерната поза „гребло“, откъдето идваше името бадзикуан, но Ву я отпрати и погледна към сцепеното дърво. Лакътят му беше оставил шестсантиметрова дупка в стълба.

Това бе бадзикуан — изкуството разчиташе на бързи и унищожителни единични удари. Великият майстор Ли Ву Шен навремето казал „Не зная какво е да удариш два пъти човек“. Ако този стълб беше човек, експлозивната сила на удара щеше да счупи гръкляна или челото му, или просто да спре сърцето му. Ву щеше да продължи да тренира, но чу призива за молитва от минарето, което се издигаше само на една пряка оттук.

Облече бял кафтан, сложи си кепето и излезе от тренировъчната зала на Нелсън Стрийт. Джамията бе най-голямата в Хонконг и обслужваше малката, но набожна мюсюлманска общност на острова. Уламата^[1] се бе увеличила през последните години покрай бежанците от континента, които намираха по-приветлив дом в космополитния Хонконг, отколкото в управлявания от Чан Кайши Тайван.

Вървеше към джамията и се радваше, че отива на молитва. Тази нощ щеше да се промъкне през границата на Новите територии в родината си. Самото назначение щеше да е нищо, истинската опасност бе в излизането и връщането. Като дългогодишен инструктор по ушу в армията на Гоминдана преди да се върне към цивилния живот, не го очакваше нищо добро, ако попадне в ръцете на комунистите.

Вече на трийсет и пет, Ву имаше жена и три малки деца, които се нуждаеха от него. Въпреки това не можеше да откаже мисия като тази. Заплащането беше добро; още повече, че му даваше възможност да нанесе удар по омразните комунисти, онези безбожни кафири^[2], които потискаха народа му. Не само щеше да се завърне у дома с пари за цяла година, но и американският агент му обеща да осигури пратка карабини за зараждащото се бунтовническо движение в Синдзян.

Ву беше висок мъж с впечатляващо широки рамене и трябваше да се обърне странично, за да влезе през стария вход на джамията. Свали пантофите си, намери молитвеното килимче на обичайното му място, влезе в храма и коленичи. Неколцина други мъже, всички приятели от квартала, вече бяха тук и бяха започнали поклоните си.

Опря чело в пода, но така и не можеше да прогони мисията от мислите си. Убийството не бе проблем. Много пъти беше използвал бойните си умения, за да убива — комунисти в Шанхай, японци в Хунан, а после отново червените, докато Чан не се отказа от борбата и остави толкова много от тях да се спасяват кой както може.

Сега участваше в нова война — в джихад за спасяването на народа си. Ако убиването помагаше за постигането на целта, тъй да бъде. Щеше да го направи и ако е рекъл Аллах — да оцелее и да се върне при семейството си, иншаллах. Ако ли не поне знаеше, че уламата няма да допусне семейството му да гладува. Някой брат щеше да се ожени за вдовицата му и да се грижи за децата му.

Успокоен от тази мисъл, Ву се отдаде на молитвата и както винаги, ритуалът му подейства добре. Древен, сигурен и надежден. Имаше радост в чистото богослужение, мир в монотонното повтаряне на древните думи „Един е Аллах и Мохамед е Неговият пророк“.