Дон Уинслоу
Сатори (160)

160.

Бяха навлезли само на петдесет метра в шавара, когато започна стрелбата.

Николай се обърна наляво и видя редицата легионери да се появява на дигата и му се стори, че видя в десния край войник с алена барета, който насочваше огъня им.

Сингави.

Николай вдигна карабината си и отвърна на огъня, като стреляше наляво, но продължаваше да се движи напред. Горичката беше единствената им надежда и не биваше да спират, защото затъването в тревата означаваше сигурна смърт.

Куок също го разбираше и нареди на дузина от хората си да оформят защитна редица отляво, която да се опита да забави французите и да им даде достатъчно време да пренесат оръжията до дърветата. Носачите бяха изумително дисциплинирани, не се опитваха да стрелят, да залегнат и дори да се снишат. Просто продължаваха да мъкнат товара си напред в бавен тръс.

Сингави видя накъде отиваха, насочи огъня към тях и неколцина от носачите паднаха. Другите напрегнаха сили да поемат тежестта, а двама от войниците свалиха пушките си и хванаха бамбуковите пръти на мястото на загиналите.

Двама легионери паднаха, когато защитната линия отвърна на огъня. Николай видя, че Сингави праща едно отделение наляво, към горичката, което да им отреже пътя. Ако французите стигнеха първи до дърветата, всичко бе свършено.

— Можеш ли да тичаш? — извика той на Соланж.

Тя кимна.

Побягнаха към горичката, без да обръщат внимание на острата трева, която режеше лицата и гърдите им, като се отклониха наляво, за да блокират французите. Неколцина бойци на Виет Мин се присъединиха към тях и всички тичаха през шавара, докато куршумите свистяха покрай главите им. Един войник падна, последва го втори, а след това изглеждаше така, сякаш бяха разритали гнездо на стършели и въздухът забръмча около тях.

Но повечето успяха да стигнат до едно мъничко възвишение, откъдето можеха да открият огън срещу легионерите, да ги принудят да спрат и да завържат престрелка.

Зад тях носачите продължаваха към дърветата.

Николай погледна към насипа и видя Сингави да говори по радиостанцията, закрепена на гърба на един от войниците му.

Не, помисли си Николай. Моля те, не.

Вдигна карабината си, прицели се, пое дълбоко дъх и стреля. Куршумът улучи Сингави високо в гръбнака, той посегна към гърба си и падна.

Твърде късно.

Само след минута Николай чу двигателя на самолета и после го видя. Този път обаче машината не се сниши в бръснещ полет, а остана високо, докато не се озова точно над правоъгълника от трева и изсипа товара си.

Напалм.

Тревата моментално пламна и огнената стена се понесе към тях. Николай хвана Соланж за ръката и побягна.

Огнената вълна ревеше зад тях като някакво излязло от кошмар червено цунами. Николай усети как изгаря гърба и косата му, а нетърпимата жега сякаш изсмукваше въздуха от дробовете му.

Блъсна Соланж към дърветата.

Куок беше на трийсетина метра пред тях и им махаше да продължат.

А листата над него се ронеха по необясними причини. Листата не падат през пролетта, помисли си Николай, после се сети, че куршумите ги откъсват от клоните. От другата страна на горичката към тях приближаваха бойци от виетнамската милиция.

Мъртви камъни сме, помисли си той.

Пламъците бързо приближаваха отзад, французите напредваха отляво, а милицията беше пред тях и отдясно. Ако тръгнем напред, надясно или наляво, помисли си Николай, ще се натъкнем право на оръжията им. Останем ли тук, ще изгорим.

Вариант за оцеляване нямаше.

Имаха само един избор — смъртта.

Куок махаше неистово.

— Насам! Насам!

Николай се вгледа към него и видя как един от Виет Мин приклекна до Куок и…

… изчезна.

В земята.

Тунели, помисли си той.

Майката земя ще ни погълне.

И наистина, когато стигна средата на горичката, Николай видя малките правоъгълни отвори. Войниците на Виет Мин изваждаха гранатометите от сандъците и ги подаваха надолу в тунелите.

— Елате — каза Куок и посочи малката правоъгълна дупка в краката си.

Беше тясна.

Соланж можеше да се промъкне в нея, а може би и Николай.

— Ти си първа — каза той.

Тя поклати глава.

— Имам клаустрофобия. Не мога.

— Трябва.

Помогна на Соланж да се спусне в дупката и я гледаше как мърда с рамене и продължава надолу. После се обърна към далечния край на горичката. Вече различаваше отделните войници. Приближаваха твърде бързо и от Виет Мин нямаше да успеят да вкарат останалите оръжия в тунела. Дори и да успееха, нямаше да имат време да замаскират входовете или да се скрият в може би огромната и сложна плетеница проходи.

Щяха да бъдат хванати в капан.

Заедно със Соланж.

Куок разбра погрешно колебанието му.

— И ти ли се страхуваш от тесни пространства?

Николай се усмихна, спомняйки си блажените дни, когато изследваше пещерите с японските си приятели.

— Не.

Посочи към приближаващите войници.

— Трябва ни още време.

— Да.

— Погрижи се за нея — рече Николай. — Тя не е от твоите „десет“.

— Имаш думата ми.

Куок бързо избра петима от най-добрите си хора и Николай тръгна с тях към края на горичката. Стрелбата се засили, клони се сипеха отгоре им, падаха хора. Когато стигнаха до края на дърветата, един от бойците се наведе и отвори таен вход в земята.

После залегнаха и откриха огън към откритото пространство.

Николай усети как някой падна до него, а в следващия момент се озова пред зелените очи на Соланж, които проблясваха гневно.

— Казах, че няма да тръгна без теб.

— Съжалявам.

— Да не си го направил отново.

Опря приклада на картечния пистолет до бузата си и започна да стреля.

 

 

Даймънд се просна на земята и се загледа към горичката.

Николай Хел беше в капан между приближаващите пламъци и пушките.

Надяваше се Хел да избере огъня.

 

 

Чу се рев, когато огънят достигна дърветата.

Николай се обърна и ги видя как пламват, огънят пълзеше нагоре по стволовете и подпалваше листата по клоните с отвратително съскане.

Един боец на Виет Мин изтича от центъра на горичката и даде знак.

Гранатометите бяха прибрани в тунелите.

— Време е да изчезнем — каза Николай.

Запълзяха обратно към входа на тунела.

Соланж се заклещи, но Николай й помогна да се промъкне надолу. Когато тя се озова в тунела, Николай се спусна в дупката и широките му рамене опряха в стените. Беше много тясно и за няколко секунди си мислеше, че изобщо няма да успее. Опитът му на пещерняк обаче го беше научил как да движи раменете си, усети как Соланж задърпа краката му и после се плъзна надолу в шахтата.

Четирима бойци на Виет Мин се спуснаха зад тях, като последния затвори капака на входа. Друг жертва живота си, за да оправи маскировката горе.

Николай се озова в малко овално помещение, от което започваше тесен хоризонтален проход, висок колкото човек да изпълзи на четири крака. На всеки пет-шест метра имаше захранвани от генератор лампи и макар светлината да бе слаба, виждаха достатъчно, за да се движат напред. Николай побутна Соланж към тунела и запълзя след нея.

Минута по-късно чу пламъците да избухват над тях.

Щеше да бъде ужасна смърт.

— Добре ли си? — попита той Соланж.

— Мразя това.

— Знам.

Спря за момент, после продължи след нея в следващото помещение.

То бе по-голямо и достатъчно високо, за да стоят изправени. От него излизаха три тунела, водещи в различни посоки. Починаха малко, после един от войниците ги поведе в поредната шахта, пресегна се зад себе си и извади кабела от контакта. Тунелът зад тях потъна в мрак.

 

 

Даймънд изруга, когато светлината в тунела изгасна.

Беше намерил набързо маскирания вход и водеше неколцина виетнамци надолу към първото помещение. Пълзяха, докато не достигнаха помещението с трите изхода, където се разделиха. Даймънд взе един от хората си със себе си и беше сигурен, че е избрал правилния тунел — в пръстта се виждаха пресни следи и можеше да се закълне, че чува движение напред, сякаш там някъде пъплеха гризачи.

Беше по следите им и после изведнъж стана тъмно.

Даймънд пропъди моментния пристъп на паника, намери опипом фенерчето на колана си, включи го и го насочи напред. Запълзя отново, държейки фенерчето в едната ръка и пистолета в другата.

 

 

Пълзяха, докато не достигнаха до един на пръв поглед задънен край. Там обаче видяха, че тунелът рязко завива надясно. Продължиха по него и на няколко пъти правеха резки завои, докато не изминаха най-малко триста метра на зигзаг. По грубите сметки на Николай вече се намираха извън гората. Стигнаха до едно помещение с вертикална шахта и се спуснаха още шест метра надолу по дървена стълба, след което се озоваха в много по-голямо помещение.

— Това е домът ви за следващите няколко дни — каза Куок.

Беше нещо като подземна казарма. Покрай стените имаше дървени легла, разположени едно върху друго, грубо сковани дървени столове, медицински материали, бутилки вода и консерви, подредени в спретнати купчини. Имаше дори малка библиотека и сравнително чист въздух, идващ от тясна вентилационна шахта.

— Доста добро място, но бих предпочел „Континентал“ — отбеляза Николай.

— Сигурен съм, че Мансини би ви приел с отворени обятия — отвърна Куок. — Да му се обадя ли за резервация?

— Не е нужно.

— Или може би в хотел „Пекин“?

— С всеки следващ миг това заведение ми харесва все повече и повече — отговори Николай. — Разбира се, стига цената да е разумна.

— Сметката ви вече е уредена — каза Куок.

— Това е цял подземен град — рече Николай. — Докъде стига този комплекс?

— В момента ли? — отвърна Куок. — Почти до околностите на Сайгон. Накрая ще имаме достъп чак до предградията.

— И тогава ще изскочите от земята с гранатомети и ще превземете града.

— Когато му дойде времето — каза Куок. — И да се надяваме, преди американците да са се намесили. Ще останете тук няколко дни, след което ще ви измъкнем. Може би през Камбоджа, ако ви устройва.

— Идеално — отвърна Соланж.

Тя взе бутилка вода, отпи и я подаде на Николай.

— Ще ви оставим на мира — каза Ай Куок.

И излезе от помещението заедно с хората си да огледа гранатометите.

 

 

Даймънд допълзя до задънен край и си даде сметка, че е тръгнал по някой от фалшивите тунели. Големи хитреци са тези комунистически плъхове. Понечи да се върне, но спря за момент и усети леко раздвижване на въздуха. Насочи фенерчето си надясно, видя скритата шахта и продължи по нея.

Не след дълго попадна на друг сляп край.

Проклети кучи синове, помисли си той.

И тогава видя следващата шахта.

Беше изминал половината разстояние през зигзагообразния лабиринт, когато чу глух тътен над себе си.

 

 

Николай погледна нагоре.

Соланж също.

Взираха се в тавана, сякаш наистина мислеха, че можеха да видят онова, което чуваха.

Ниско бучене, последвано от вой, след което бомбите се взривиха.

 

 

Бомбардировачите минаха точно над комплекса тунели и изсипаха товара си на площ от хиляда квадратни метра.

 

 

Помещението се разтресе.

От тавана се посипа пръст.

Конструкцията се задържа за момент, след което се разнесе ужасяващ басов грохот и двуетажните легла се сгромолясаха, последвани от купчините запаси, стените затрепериха, посипа се още пръст и осветлението изгасна.

— Mon dieu, mon dieu — застена Соланж.

Николай затърси ръката й, намери я и я задърпа напред, като мислено възстановяваше плана на помещението и изхода. Намери го пипнешком, пресегна се към халките и я задърпа след себе си.

— Трябва да излезем горе! — извика той и усети как тя намери опора. Двамата бързо се изкатериха по стълбата към горното помещение. Трябваше да излязат горе бързо, или рискуваха да бъдат погребани живи.

А това означаваше бавна, мъчителна смърт от задушаване в мрака.

— Николай…

— Всичко е наред — каза той. — Всичко е наред. Стой до мен.

Издърпа я в следващото помещение. Цареше непрогледен мрак и Николай се мъчеше да си спомни разположението на тунелите в тясната, смазваща тъмнина. Беше му трудно от грохота на експлозиите над главите им, падащата пръст, разтърсващата сила на взривовете.

Бил си в подобно положение неведнъж, каза си той. В много пещери, в по-тесни места от това, така че мисли. Откри входа на тунела отначало в ума си, а после и с ръцете. Свали ризата си, завърза единия й ръкав за колана си, а другия — около кръста на Соланж.

— Хайде — рече той. — Ще се оправим.

Поведе я към входа и двамата запълзяха обратно.

 

 

Даймънд изплю пръстта от устата си и разтърка очи.

Проклети жабари, помисли си той. Не знаеха ли, че и той е под земята? Или знаят, но не им пука?

— Хайде — каза той на войника зад себе си.

Отговор не последва.

Човекът бе мъртъв.

Даймънд се хвърли напред.

 

 

Тунелът бързо се срутваше около тях, докато Николай дърпаше Соланж след себе си. Стигаха от един задънен край до друг, но Николай ясно си спомняше пътя и пълзеше бързо, като окуражаваше Соланж да не изостава.

— Почти стигнахме.

— Добре.

— О, даже много добре.

 

 

Даймънд чу гласове.

Говореха на френски.

Спря, долепи се до земята и насочи пистолета напред.

 

 

Усещането за близост го предупреди.

Зад резкия завой надясно имаше някой.

Спря.

— Какво…

— Ш-ш-ш.

Поредният взрив разтърси стените. Земята се свлече и тунелът стана още по-тесен. Ушите му така запищяха, че не можеше да чува. Запълзя по корем напред, после блясъкът от дулото освети тунела и Николай видя Даймънд.

 

 

Даймънд пълзеше напред, стреляйки.

Николай се пресегна колкото може, затърси във въздуха и сграбчи китката на Даймънд.

— Соланж, ножа!

Даймънд рязко дръпна ръката си назад и се освободи.

Отново насочи пистолета към лицето на Николай.

Николай усети как изгорелият барут опари бузата му.

Отново се пресегна в тъмното, нанасяйки удар.

— Ножа!

* * *

Соланж се сви колкото може повече в стесняващия се тунел. Зарита с дългите си крака и се промъкна покрай Николай, държейки ножа пред себе си.

Даймънд дръпна спусъка.

Блясъкът заслепи Николай. Той изпълзя покрай Соланж и чу как Даймънд се отдалечава. Понечи да го последва, но чу как Соланж изстена.

Даймънд трябваше да почака.

Спря и се обърна към Соланж.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

И тогава усети лепкавата топлина на кръвта й.

Кървеше лошо от хълбока. Не можеше да види раната в непрогледния мрак, но я усещаше.

Тя също.

— Моля те, не ме оставяй да умра тук.

— Няма да те оставя да умреш, където и да било.

Нов взрив разтърси тунела. Пръстта се посипа по лицата им, в очите, носа и устата. Николай намери пипнешком лицето й, почисти пръстта, обърна се по гръб и запълзя в шахтата, като я дърпаше след себе си.

Напредваше мъчително бавно, а той знаеше, че Соланж бързо губи кръв. Тунелът се срутваше, бяха почти погребани и той можеше само да опипва пътя, да обръща глава и да се опитва да надуши пътя към чистия въздух.

Трябваше да го направи. Не можеше да я остави да умре.

След цяла вечност се обърна, видя слаб слънчев лъч и усети мимолетен полъх на свеж въздух. Продължи напред, докато не стигнаха дъното на входната шахта.

— Успяхме — изпъшка той.

Закатери се нагоре с едната ръка, като я теглеше с другата. Катереше се и падаше четири пъти преди да намери добра опора, за да я издърпа след себе си.

Строполи се на повърхността и я придърпа в обятията си.

— Стигнахме, любов моя. Успяхме.

Но Соланж не помръдна.

Беше отпусната и безжизнена в обятията му. Николай отметна кичур златна коса от зелените й очи и ги затвори.

И тогава се взриви следващата бомба.