Дон Уинслоу
Сатори (55)

55.

Старецът бе по-труден, отколкото изглеждаше.

— Имал съм вземане-даване със Сюрте, с Гестапо, с Юнион Корс и със Зелената банда — каза им той. — Да не мислите, че вашата bande d’enfoires^[1] може да ме изненада с нещо, което не съм виждал?

Заплашиха да го убият.

Той сви рамене.

— Стар съм. Успявам да се изсера свястно три от всеки четири дни и го вдигам веднъж седмично, ако съм късметлия. Спя по три часа на денонощие. Така че моля, направете ми услуга и ме убийте.

Заплашиха да го наранят.

— Не ви ли казах вече всичко? — отвърна Жилбер. — Показахте ми снимките и ви отговорих — да, това е онзи никаквец синът ми. Същият, който си мисли, че парите се цвъкат от пилета и че трябва винаги да сваляш шестнадесетгодишни момичета. Хайде, наранете ме.

Оказа се яка дърта птичка, която отказва да пее.

— Мишел в Пекин ли е? — повтори той въпроса, след като едва не извадиха ръцете му от раменете. — Какво мога да кажа, освен че би трябвало да е там? Това означава ли, че наистина е? Вие ми кажете.

— Какво прави там?

— Би трябвало да купува оръжие — отвърна Жилбер. — Но ако познавате момчето ми, сигурно гони някоя мацка. Останаха ли мацки в Пекин? Ако го търсите, търсете при тях. Ако не го намерите, потърсете някой с подправени зарове. Той ще залага срещу него.

— Истинският ти син е умрял в автомобилна катастрофа — казаха му те. — Този човек е някакъв измамник.

— Да не би да не познавам собствения си син? Защо си правите труда да разпитвате някого, който не познава собственото си дете? Колко тъпи трябва да сте? — Старецът стана агресивен. — Това е Хонконг. Тук има закони, за разлика от оная лайняна дупка, от която идвате. Познавам всяко ченге и всеки гангстер тук. Тонгите се обръщат към мен със „сър“. Пуснете ме веднага и ще забравя за това, ще го приема за грешка. Не го ли направите, ще гъделичкам стъпалата ви, докато висите на месарски куки. А сега ме развържете, трябва да се изпикая.

Телефонът иззвъня.

Ворошенин вдигна слушалката преди звъненето да е спряло.

— Да?

— Костелив орех е.

— И какво?

— Мислим, че казва истината.

Ворошенин не смяташе така. Погледна стенния часовник. Три часа и петнайсет минути.

— Направете още един опит.

— Не зная какво да…

— Аз ще ти кажа — отвърна Ворошенин.

Когато Жилбер излезе от тоалетната, Уинифред беше на колене пред стола, с широко отворени от ужас очи и с дуло в устата. Разпитващият държеше пистолета с пръст на спусъка.

Погледна Жилбер и каза:

— Три, две…