Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Satori, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция
vesi mesi (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дон Уинслоу. Сатори

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Милко Стоименов

ISBN: 978-954-655-155-9

История

  1. — Добавяне

26.

Ворошенин предпочете да се върне пеша от банкета, за да позволи на студа да се опита да пропъди алкохолната мъгла от главата му.

Един телохранител вървеше отпред, а другите двама бяха на около крачка зад него с ръце в джобовете, стиснали дръжките на пистолетите. Идиоти, помисли си Ворошенин. Пекин, особено в тази част, е може би най-безопасният град в света. Огромната част от криминалната класа бе унищожена с публични екзекуции и опитите за покушение са малко вероятни. Единствените хора, които можеха да опитат, са самите китайци, а ако те искаха да ме убият, тези тримата нямаше да могат да ги спрат.

Мао обаче все още има нужда да се кланя и подмазва на Сталин, така че в Китай сме в почти пълна безопасност. Най-големият риск тук е да се отегчиш до смърт. Или да пипнеш цироза на черния дроб.

Но този Жилбер, ако това е истинското му име…

Ако той е френски търговец на оръжие, аз съм японски сумист.

Французин е, няма съмнение, чак до вонята на одеколона му. Но търговец на оръжие? Прекалено е… аристократичен… за подобна буржоазна професия. У него се долавя лека отчужденост и превъзходство, като на руснак…

Тези проклети зелени очи. Нима е възможно?

Когато се върна в консулството, Ворошенин вдигна телефона и набра номера на Льотов в апартамента му.

— Слез долу.

— Но часът е два след…

— Имам часовник. Казах да си домъкнеш мършавия задник тук.

Пет минути по-късно съненият и малко негодуващ Льотов се появи в кабинета на Ворошенин.

— Свържи се по обезопасена линия с Москва — нареди Ворошенин. — Искам да знам всичко за този Мишел Жилбер и семейството му.

Льотов погледна часовника си.

— Да не съм чул нито дума — предупреди го Ворошенин. — Хората на Берия са прочути с това, че работят нощем. Искаш ли лично да провериш? Освен това искам всичко за онази стара белогвардейска графиня Александра Ивановна. Мисля, че може би е напуснала Петроград някъде около двайсет и втора.

— Та това е преди трийсет години.

— Нима? Браво, Василий. Ето виждаш ли, вече започна да работиш.

Веднага щом Льотов излезе, Ворошенин отвори чекмеджето и извади бутилката. Напук на себе си, наля едно питие и го гаврътна на екс.

Тези проклети зелени очи…