Дон Уинслоу
Сатори (1)

1.

Токио, октомври 1951 г.

Николай Хел гледаше как кленовият лист се откъсва от клона, пърха понесен от лекия бриз и пада кротко на земята.

Беше прекрасно.

Наслаждавайки се на първата си среща с природата след три години самотно съществуване в килията на американския затвор, той вдиша свежия есенен въздух, напълни дробовете си с него и го задържа за няколко секунди, преди да издиша.

Хейвърфорд го взе за въздишка.

— Радвате се, че сте навън ли? — попита агентът.

Николай не отговори. Американецът не означаваше нищо за него — най-обикновен амбулантен търговец, като останалите му сънародници, продаващ на дребно шпионаж вместо автомобили, крем за бръснене или кока-кола. Николай нямаше намерение да подхваща безсмислени разговори, камо ли да допусне този обикновен държавен служител до личните си преживявания.

Разбира се, че се радвам да съм навън, помисли си той, докато гледаше назад към безличните сиви стени на затвора Сугамо. Защо западняците изпитваха нужда да изричат на глас очевидното или да се опитват да изразят неизразимото? За кленовия лист е напълно естествено да се отронва през есента. Аз убих генерал Кишикава, който ми беше най-близкото подобие на баща, което съм имал, защото моята синовна природа — и дълг — го изискваха. И заради това американците ме хвърлиха в затвора, защото не можеха да направят нищо друго, предвид природата им.

А сега ми предлагат „свобода“, защото имат нужда от мен.

Николай поднови разходката си по застланата с чакъл алея, покрай която се издигаха кленовете. Беше малко изненадан от обзелото го смътно безпокойство, че се намира извън тясното, затворено пространство на килията си, и с усилие на волята отблъсна вълната замайване, причинена от откритото небе. Светът беше голям и пуст; не му бе останал никой близък в него, ако не брои самия себе си. И след като сам си беше правил компания в продължение на три години, сега отново навлизаше в свят, който бе съвсем различен от онзи, когото познаваше на двадесет и шест годишна възраст.

Хейвърфорд очакваше това — беше се консултирал с психолог за проблемите, пред които се изправят завръщащите се в обществото затворници. Класическият фройдист беше му казал с характерния си виенски акцент, че „субектът“ ще е свикнал с ограниченията на затвора и отначало ще бъде зашеметен от внезапния сблъсък с откритото пространство на външния свят. Не би било зле, посъветва го докторът, човекът първо да бъде преместен в малко помещение без прозорци, от което може да се излиза в двор с градина, така че постепенно да се аклиматизира към новите условия. Откритите пространства или многолюдният град с неговите тълпи и постоянен шум най-вероятно ще подействат разстройващо на субекта.

Затова Хейвърфорд беше наел една малка стая в тиха къща в предградията на Токио. Но от онова, което можеше да научи от всичко, което трябваше да бъде научено за Николай Хел, не си представяше, че този човек лесно може да бъде объркан или разстроен. Хел проявяваше свръхестествено самообладание, спокойствие, граничещо със снизходителност, увереност, която често преминаваше в арогантност. На пръв поглед създаваше впечатление за съвършено съчетание между аристократичната му майка рускиня и втория му баща самурай, военнопрестъпника Кишикава, когото Николай бе спасил от срама на бесилото с един-единствен удар с молив в трахеята.

Въпреки русата коса и изпълнените с живот зелени очи, Хел прилича повече на азиатец, отколкото на европеец, помисли си Хейвърфорд. Дори крачи като азиатец — ръцете му са скръстени отзад, за да заема колкото се може по-малко място и да не причинява никакви неудобства на вървящите срещу него, а високата му, слаба фигура бе леко приведена в израз на скромност. Европеец по външност, азиатец по съдържание, реши Хейвърфорд. Какво пък, би могло да се очаква — бил е отгледан от емигриралата си майка в Шанхай, а когато японците завзели града, Кишикава станал негов наставник. След смъртта на майката Кишикава пратил момчето в Япония, за да живее и се учи при един майстор на невероятно сложната и изпълнена с тънкости игра го — нещо като японски шах, но стократно по-трудна.

И самият Хел станал майстор на играта.

Така че какво чудно имаше, че мисли като азиатец?

Николай долови мислите на агента. Американците са невероятно прозрачни, мислите им се виждаха ясно като камъчета по дъното на бистро спокойно езерце. Изобщо не го беше грижа какво си мисли Хейвърфорд за него — човек не се интересува от мнението на амбулантен търговец — но въпреки това се подразни. Насочи вниманието си към слънцето върху лицето си и се наслади на начина, по който стопляше кожата му.

— Какво бихте желали? — попита го Хейвърфорд.

— В какъв смисъл?

Хейвърфорд се подсмихна. Повечето мъже след дълъг престой зад решетките искаха три неща — питие, ястие и жена, не задължително в този ред. Той обаче нямаше намерение да угажда на арогантността на Хел, така че му отговори на японски:

— В смисъл, какво бихте желали?

Николай бе леко впечатлен от факта, че Хейвърфорд говори японски. Заинтригува го и това, че американецът се отказва да предаде такъв незначителен камък на дъската.

— Едва ли мога да се надявам, че ще ми уредите една прилична чаша чай — отвърна той.

— Всъщност, уредих скромна ча-кай — каза Хейвърфорд. — Надявам се, че ще я намерите за приемлива.

Официална чаена церемония, помисли си Николай.

Ама че интересно.

В края на пътеката ги очакваше автомобил. Хейвърфорд отвори задната врата и направи знак на Николай да се качи.