Дон Уинслоу
Сатори (66)

66.

Светлините в залата угаснаха, за да се сменят с насочените към сцената прожектори.

Удобно настанен в ложата си, Ворошенин се наведе напред и погледна надолу към черната правоъгълна сцена, традиционно разположена на север от публиката. Обичаше този стар театър с червените му позлатени колони покрай сцената, стария дървен партер, продавачите по пътеките, които предлагаха фъстъци и димящи горещи кърпички, дърдоренето, смеха.

Мястото до него бе празно.

Хел не беше пристигнал.

Ворошенин знаеше, че неразумният млад мъж присъства на друга опера, на която сам ще пее главната роля, въпреки нежеланието си.

След момент на изпълнена с очакване тишина оркестърът засвири първите ноти и публиката се смълча, когато Сун Хуйшен излезе на сцената. Беше Облечен като хуадан, или елегантна млада жена, с дълга алена роба от епохата Мин, украсена с цветя от брокат на раменете и широки „водни“ ръкави. Застана в центъра на сцената и произнесе своите шанчин, встъпителните думи, в които се представи като Червената девица.

След това махна с ръка с грация, плод на десетилетия практикуване, извади малък свитък от ръкава си и започна прочутата си първа ария:

„Туй писмо е свидетелството на историята.

По заповед на господарката вървя към Западните покои.

Пълна тишина цари в този ранен час на утрото.

Ще трябва аз, Червената девица, да покашлям, за да го предупредя.“

Ворошенин беше възхитен.