Дон Уинслоу
Сатори (46)

46.

Акробатите бяха невероятни.

Чудесни атлети, те представиха изумителни постижения на сила, равновесие и смелост. Всичко това върна Николай към по-щастливите дни от детството си в Шанхай, когато гледаше уличните циркове и се възхищаваше на играчите.

Тази вечер представлението се изнасяше под огромна шатра, отоплявана с газови калорифери. Манежът бе отъпкана земя, а публиката — дори важните държавни служители и чуждестранните гости като Николай — седяха на груби дървени пейки, ядяха фъстъци и хвърляха черупките на земята, но всичко това само правеше атмосферата още по-колоритна.

Другата разлика бе в темата — акробатите от детството на Николай бяха пъстроцветно облечени като владетели, генерали, куртизанки, маймуни, дракони и тигри, и триковете им бяха част от изпълнение на стари народни приказки. А тези тук бяха облечени в униформи на Народоосвободителната армия и изпълняваха номерата си, изпълнявайки гръмки политически живи картини като „НОА освобождава народа от злите империалисти“, „Селяните успешно се борят против земевладелеца“, или пък вечно пикантното, ах-колко-странно „Завод №10 в Дидзуан произвежда рекордна годишна продукция лагери“.

Въпреки всичко, акробатиката бе фантастична и забавна, макар и наситена с вездесъщата пропаганда. Ако на костюмите им липсваше пъстрота, това не се отнасяше за самите изпълнители и Николай беше очарован от уменията им. Премятаха се, правеха двойни салта, висяха от бамбукови пръти, балансираха на въжета, издигаха невъзможно високи човешки кули.

— Изумителни са, нали? — каза Ворошенин на френски, докато прескачаше пейката и се намърдваше между Чен и Николай. — Извинете.

Зад Ворошенин стоеше някакъв оклюмал мъж и Николай забеляза, че руснакът не си направи труда да му предложи да седне. Явно му беше някакъв подчинен, но не и телохранител, ако можеше да се съди по хилавата му фигура.

Николай се обърна и се представи:

— Мишел Жилбер.

— Василий Льотов.

— „Завод номер десет“ е от любимите ми — отбеляза Ворошенин, без да обръща внимание на запознанството, и Николай не беше съвсем сигурен дали не долавя ирония в тона му. За сметка на това ясно долавяше дъха на водка.

— Великолепно е — рече той.

Манежът се превърна в червено море, когато неколцина артисти развяха огромни знамена, след което ги обърнаха хоризонтално и другите акробати започнаха да скачат от едно знаме на друго, все по-високо и по-високо, сякаш се изкачваха в небето върху червените от изгрева облаци. Публиката ахна, когато последният стигна до върха. Закрепи се с една ръка на тънкия бамбуков прът, извади от куртката си последния флаг и го размаха, докато останалите пееха „Към нови висини летим на крилете на Председателя Мао“.

— Скоро в тази страна няма да остане изкуство, грация и чар — каза Ворошенин. — А само „мисълта на Мао“. Ще стане същинска пустиня.

— Шегувате се, разбира се.

— Ще стане тъпо мътно като мръсна вода — добави Ворошенин. Наклони глава към Льотов, който все още стоеше до рамото му. — Тъпо като този, ако това изобщо е възможно.

Николай се почувства неудобно заради Льотов, отмести се, доколкото можеше, и го попита:

— Искате ли да седнете?

— Не иска — намеси се Ворошенин. — Той е такъв, какъвто го виждате, истукан. Освен това, ако все още не сте достатъчно отегчен, бързо ще се отегчите в неговата компания. Разговорите с него са блудкави като лицето му, което е трудно да се повярва, доколкото разбирам. Така де, вижте го само.

Унижението на Льотов бе осезаемо, но той не каза нищо. После Ворошенин се наведе към Николай и прошепна на руски:

— Майка ти беше моя курва, Николай. Яхах я като шейна.

Обидата жестоко жегна Николай, но той дори не трепна.

— Моля?

— Ох, извинете — каза Ворошенин. — Минах на руски за момент. Човек понякога забравя в коя страна се намира.

Не видях ли леко примигване? — помисли си Ворошенин. Едва забележимо проблясване в окото?

Николай се питаше същото. С усилие скри яростта си, докато питаше:

— Но какво казахте?

Ворошенин се вгледа в зелените му очи и премина отново на френски.

— Просто, че с нетърпение очаквам операта утре вечер.

— Едва ли повече от мен.

— Надявам се, че все пак ще успеете да дойдете.

— Че защо да не мога?

Зазвъняха цимбали и гонгове, когато песента достигна кулминационната си точка.

Двамата мъже не сваляха погледи един от друг.