Дон Уинслоу
Сатори (93)

93.

Стаята на Николай беше много приятна.

Голяма, просторна, направена изцяло от пръти и издигната на колове; в пространството долу гледаха кокошки и прасе. Николай научи, че постройката се намира в края на отдалечен будистки манастир сред възвишенията Вулян, високо над река Леканг, и че живеещите наблизо селяни са от народа пуман — етническо малцинство, говорещо диалект дай и съвсем малко хан. Виждаше хората през прозореца — мъжете носеха черни тюрбани, а главите на жените бяха покрити с разноцветни забрадки с втъкани в тях сребърни нишки.

Беше толкова различно от сивия и мрачен Пекин.

За още по-голямо удобство Ю бе прибрал всички дрехи и лични вещи на Жилбер и ги бе донесъл в Юнан. Николай особено се зарадва на бръснача и малкото огледало и една сутрин помоли за купа топла вода, за да се избръсне.

Отражението в огледалото малко го шокира. Кожата му бе бледа, лицето му — изпито, с порасналата брада приличаше на оцелял от затворнически лагер. След бръсненето изглеждаше и се чувстваше по-добре, но си даде сметка, че ще трябва да се храни редовно, за да възстанови здравето си.

— Искам да стана — каза той.

Младият монах, който беше донесъл водата, се притесни.

— Сюе Син казва не още пет дни.

— Сюе Син тук ли е в момента?

Младият монах комично огледа стаята.

— Не.

— Тогава ми помогни да стана, моля.

— Ще иде пита…

— Ако идеш да питаш — прекъсна го Николай, — ще се опитам да стана сам и може да падна и да умра, докато те няма. Какво ще каже тогава Сюе Син?

— Ще ме набие с пръчка.

— Ето, виждаш ли.

Монахът му помогна да стане от леглото. Николай предпазливо стъпи на ранения си крак. Болката беше свирепа и кракът започна да се огъва под него, но монахът го задържа и двамата прекосиха стаята.

После се върнаха обратно.

След три обиколки Николай бе изтощен и монахът му помогна да се върне в леглото.

На следващата сутрин излезе навън.

Първоначално болезнена и бавна, разходката му от селото до манастира три пъти на ден стана част от усилията му за възстановяване на физическите си и духовни сили. Докато вървеше несигурно по тесните, застлани с камъни пътеки, той се съсредоточаваше върху детайлите — отделяше една птича песен от какофонията звуци, разпознаваше видовете маймуни по непрекъснатото им бърборене и предупредителни писъци, определяше цветята и пълзящите растения сред хилядите други в буйната гора.

Джунглата надделяваше над манастира.

Увивните й растения разцепваха старите камъни, поглъщаха колони и стъпала, пълзяха по покритите с плочи павилиони като някаква търпелива, неотклонна вълна камъни по дъската за игра. Но въпреки това статуите на Буда надничаха през зеленината и очите му бяха изпълнени със знанието, че всички неща се променят и че цялата груба материя неизбежно се разпада.

Дисциплината на вървене се отразяваше добре на съзнанието на Николай. Всеки ден болката намаляваше и силите му се възвръщаха, докато накрая можеше да ходи уверено и твърдо. Духът му също се възстанови и скоро Николай започна да мисли за бъдещето.

Едва не се спъна в монаха.

Сюе Син беше застанал на четири крака с малък нож и внимателно подрязваше пълзящите лози от каменната пътека, водеща към една скромна ступа. Монахът носеше проста кафява роба с колан, който бе избелял от времето.

Погледна към него и попита:

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря.

Сюе Син бавно се изправи на крака и се поклони. Николай също се поклони дълбоко в отговор.

— Не се кланяш като французин — отбеляза Сюе Син.

— Отраснах в Китай — отвърна Николай. — А по-късно и в Япония.

Сюе Син се разсмя.

— Това обяснява нещата. Японците обичат да се кланят.

— Да, така е — съгласи се Николай.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попита Сюе Син.

— Прощавай — отвърна Николай, — но това ми се струва невъзможна задача.

— Ни най-малко. Всеки ден почиствам прерасналото.

— Но то расте отново — рече Николай. — И на следващия ден трябва да го правиш отново.

— Именно.

Така Николай започна да помага на Сюе Син в ежедневната задача да запазят пътеката чиста. Срещаха се всяка сутрин и работеха часове наред, а по време на следобедните порои спираха и пиеха чай. Николай научи, че Сюе Син е почетен гост в манастира.

— Търпят ме — каза Сюе Син. — Работя. А ти?

— Не зная дали съм гост или пленник — честно отвърна Николай, но не се впусна в подробности.

— Като в самия живот. — Сюе Син се засмя. — Дали сме негови гости или пленници?

— Както повели животът, предполагам.

— Ни най-малко — отвърна Сюе Син.

— Какво имаш предвид?

— Спря да вали — отбеляза Сюе Син вместо отговор. И двамата отново се заловиха за работа.

На следващия ден Сюе Син отбеляза:

— Нападаш лозите така, сякаш са ти враг.

— Нима не са?

— Не, те са ти съюзници — отговори Сюе Син. — Без тях нямаше да имаш какво полезно да вършиш.

— Тогава бих предпочел някаква друга полезна задача — раздразнено отвърна Николай.

— С други съюзници-врагове — рече Сюе Син. — Винаги е едно и също, мой източно-западен приятелю. Но щом това те кара да се чувстваш по-добре, давай, нападай.

Вечерта, докато лежеше самотен и тъгуващ за Соланж в своя кан, Николай преживя криза на ума и душата. Още от малък беше запознат с основите на будистката философия (само незапознатите биха нарекли будизма религия, а Буда — бог), че цялото страдание идва от привързаността, че ние сме пленници на своите копнежи и желания, които ни задържат в безкрайния цикъл на живот, смърт и прераждане. Знаеше будисткото схващане, че тези копнежи ни карат да предприемаме негативни действия (или грехове, ако искате), създаващи и натрупващи лоша карма, която трябва да бъде подобрена през различните прераждания и че единствено просветлението може да ни освободи от този капан.

Стана, взе фенерчето си и отиде до килията на Сюе Син. Монахът беше заел поза лотос и медитираше.

— Искаш да подкастряш лозите на лунна светлина ли? — попита Сюе Син. — Много добре, но го прави без мен, моля.

— Искам си свободата.

— Тогава подкастряй лозите.

— Това не е отговор — отвърна Николай. — Очаквам от теб нещо повече от дзен гатанки.

Сюе Син отвори очи.

— Страдаш ли?

Николай кимна.

Сюе Син издиша дълго, сякаш никак не му се искаше да прекъсне медитацията си, след което каза:

— Седни. Не можеш да намериш просветление, можеш само да се откриеш, за да те намери то. Това е сатори.

— И защо избра точно тази дума за код в Пекин? — попита Николай.

— Трябваше да виждаш нещата такива, каквито са в действителност — отвърна Сюе Син. — Дотогава никой не можеше да ти помогне.

— Щом не можеш да намериш сатори, как…

— То може да дойде от капка дъжд — продължи Сюе Син, без да обръща внимание на въпроса, — от нота на далечна флейта, от падането на листо. Разбира се, трябва да бъдеш готов за него, или ще те отмине незабелязано. Но ако си готов и ако очите ти са отворени, ще го видиш и изведнъж ще разбереш всичко. Тогава ще знаеш кой си и какво трябва да направиш.

— Сатори.

— Сатори — повтори Сюе Син. — Ако нашите мисли ни правят пленници, логично е, че те могат и да ни освободят.

Ю дойде да го види на следващата сутрин.

Китаецът беше приел предложението му.