Дон Уинслоу
Сатори (144)

144.

— Искали сте да ме видите, мосю? — попита Мома.

— Искам да се видя с Бай Виен — отвърна Николай.

— Да не би да ви е прислужник — каза малко раздразнено Мома. — Освен това, той помоли мен да се погрижа за всяка ваша нужда.

— Добре тогава — рече Николай. — Трябва да се махна оттук. Открили са ме.

— Невъзможно! — гръмко заяви силно засегнатата Мома. — Никой в заведението ми няма да каже и дума, уверявам ви!

Най-вероятно, е бил Дьо Ланд, помисли си Николай. Поставих камъка на погрешно място и неправилно прецених характера му. Ще се оправя с него някой друг път, но засега това място е компрометирано и трябва да си намеря друго.

— Мадам, трябва да си вървя.

— Навън е опасно за вас!

— Не съм в безопасност и тук — посочи Николай. — Изпратихте ли ми момиче преди малко?

— Не, мосю, нали казахте…

— Вярно, казах — съгласи се Николай. — А да сте пращали някой друг?

— Не.

— Е, някой дойде тук — каза й Николай. — Бих добавил, с намерението да ме убие.

Знаеше, че който и да беше дошъл, бе професионалист, беше усетил, че е разкрит и след това бе заложил капан под прозореца. Долови присъствието му и там и по-късно, когато усети, че се е оттеглил, Николай беше погледнал навън и бе видял, че храстите са огънати и имаше едва забележими отпечатъци от стъпки.

Имаше и още нещо… нещо, за което го предупреждаваше усещането му за близост…

Мома рязко пое дъх. Ясно си личеше, че е шокирана.

— Аз съм съсипана, мосю! Съсипана! Desole!

— Не е нужно да се извинявате, мадам — отвърна Николай, — но трябва веднага да се махна оттук.

— Ще се обадя…

— В името на разпененото семе на Йов, пуснете ме, сър! — отекна от коридора възмутеният глас на Дьо Ланд.

— Ще се погрижа…

— Пуснете го — каза Николай.

Няколко секунди по-късно в стаята се появи един по-раздърпан и от обичайното Дьо Ланд.

— Помислих си, че си ме предал — каза Николай.

— Обмислях и тази възможност, повярвай ми — отвърна Дьо Ланд.

— Защо не го направи?

— Не съм много сигурен — отговори Дьо Ланд. — И ако бях на твое място — доста примамлива идея, като се замисля, — не бих продължил с въпроси в тази посока, освен ако не искаш да си променя решението — това колебание е голям недостатък на ума, между другото — и да те продам като удушено куче в някоя месарница. Но какво те накара да заподозреш, че съм влязъл в ролята на Юда?

Николай му каза за онова, което бе доловил в коридора.

Дьо Ланд се намръщи.

— Кобрата.

— Макар обикновено да намирам несвързаните ти изводи за очарователни…

— Носи се слух — каза Дьо Ланд. — Всъщност, по-скоро легенда, макар че разликата между двете е в най-добрия случай смътна, ако човек се замисли…

— За бога, човече.

— … за убиец, когото наричат „Кобрата“ — каза Дьо Ланд. — Казват, че бил смъртно опасен с ножа и — боя се, че новината не е добра, — се мълви, че корсиканците са основният му работодател.

— Юнион Корс.

— Точно така, в името на проклетата кръв на Бонапарт, дано се пържи в ада — потвърди Дьо Ланд.

Значи са корсиканците, помисли си Николай. Първият им опит за покушение се превърна в кървава пародия, затова са решили да наемат за втория най-големия си талант.

Но защо?

Даде си сметка, че сега не беше времето да размишлява по този въпрос.

— Видя ли я?

— Каза, че ще дойде при теб.

— А документите?

— Прибрани са на сигурно място, Мишел.