Дон Уинслоу
Сатори (100)

100.

Елис Хейвърфорд винаги беше харесвал Сайгон.

Представяйки се като служител на Информационната служба на Съединените щати, той посещаваше града доста често напоследък и вече почти го смяташе за втори дом. За него мястото представляваше идеалното съчетание на най-доброто от Париж и най-доброто от Азия — храната, архитектурата, виното, модата, жените — и всичко това без сивите зими и вървящото с тях екзистенциално униние, които често поглъщаха града край Сена. Сайгон бе изтънчено място с безгрижна толерантност към пороците. Казината му бяха честни и добре управлявани, публичните домове — весели, гостоприемни и прочути със зашеметяващото си разнообразие от куртизанки.

Обичаше и тукашните барове. Сайгон беше страхотно градче за напиване и пиянски разговори. Ескалиращата война привличаше репортери от цял свят, които винаги бяха готови да се посмеят и да пуснат малко вътрешна информация, винаги в настроение за среднощни игри на карти и „Блъди Мери“ рано сутринта.

Освен това Хейвърфорд харесваше виетнамците. Допадаше му добродушието им, уважаваше продължителната им борба за независимост, възхищаваше се на това как приемаха най-доброто от западната култура и пречупваха най-лошото.

Все пак се надяваше да прекара тук колкото се може по-малко време и се молеше „студените воини“ във Вашингтон да не заемат мястото на французите. Вече се беше сражавал във Виетнам и се надяваше никога да не му се налага да го прави отново.

А сега чакаше Николай Хел с надеждата, че той ще пристигне с пролетните дъждове.