Дон Уинслоу
Сатори (50)

50.

Кан се облегна и вкуси с наслада своя „Драконов кладенец“ — най-добрия чай в Китай, доставян единствено за самия Мао, — докато гледаше картината от времето на династия Тан на стената. Цялостното въздействие бе сюблимно, така че Кан бе повече от раздразнен, че го прекъсват.

Какво искаше този мао-дзи Ворошенин след полунощ?

Въздъхна и каза да го пуснат да влезе. Лепна усмивка на лицето си и излезе да поздрави нежелания си и неканен гост.

— Какво неочаквано удоволствие — рече Кан.

Ворошенин долови тона му.

— Спешно е.

— Явно — каза Кан. — Моля, влезте.

Заведе го в голямата дневна, която бе пълна не само с картини, но и с бронзови предмети, керамични изделия и стари печати, всички конфискувани от бившата експлоататорска класа. Колекцията му на произведения на изкуството възлизаше на много хиляди юани; еротичната му сбирка струваше по-малко в парично изражение, но беше безценна с влиянието, което оказваше върху Мао, който също бе неин запален почитател.

Да не би този нещастен самотник Ворошенин да е дошъл под някакъв претекст, само за да види дали няма някаква нова порнография? Руснакът погледна картината от епохата Тан, която представляваше класически композирано изображение на южна планина.

— Нова ли е? — попита той.

— Харесва ли ви?

— Хубава е.

Този мао-дзи не може да разпознае доброто от боклука, помисли си Кан. И тъй като това бе самата истина, не му предложи чай (така или иначе нямаше да успее да го оцени), а малко оризово вино. Руснакът се превръщаше в алкохолик и това рано или късно щеше да го убие. Кан се надяваше да се случи по-рано.

След като питието бе предложено и прието, руснакът грубо отбеляза:

— Страхотна колекция си имате.

Кан не хареса презрителната му усмивка.

— Правя каквото мога за запазването на културните ни съкровища — отвърна той. — Поне онези, които още не са откраднати от европейците.

И двамата знаеха, че най-добрите колекции на китайско изкуство се намират в Ермитажа и Лувъра. Един ден, помисли си Кан, ще си върнем всичко.

— Казахте, че имало някакъв спешен въпрос.

— Ами ако Пън е свързан по някакъв начин с американците? — каза Ворошенин.

— Ами ако лайното е златно? — отвърна Кан.

— Ами ако — продължи Ворошенин — Жилбер признае, че оръжейната пратка за Виет Мин е прикритие за нещо друго?

— Като например?

— Ами ако си признае — попита Ворошенин, като подбираше внимателно думите си, — че оръжията не са предназначени за Виет Мин, а за контрареволюционерите в Юнан?

— Тогава много се опасявам, че генерал Пън ще бъде замесен в империалистически заговор за събарянето на народната република — каза Кан. — Председателят ще бъде шокиран и покрусен, разбира се.

Мисълта беше възхитителна. Кан от години търсеше повод да арестува Пън — повод, който армията и обществото щяха да приемат. И ето че този развратен руснак като че ли току-що му го беше дал.

— Но защо Жилбер да признава подобно нещо? — попита Кан и очите му блеснаха иронично. Всъщност, можеше да изброи десетки причини — „Пиещи жаби“, „Маймуни, държащи въже“, „Ангел, свирещ на цитра“ или може би някоя нова техника, която тепърва предстои да бъде открита и да получи име. — И как точно американците са замесени в това?

— Жилбер — отвърна Ворошенин — е всъщност американски агент на име Николай Хел.

И разказа на Кан онова, което знаеше за семейство Жилбер и за Николай Хел. Естествено, пропусна собственото си минало с Александра Ивановна.

— Знаем ли, че това наистина е така? — попита Кан.

— Не — призна Ворошенин. — Но имам основания да смятам, че съм прав.

— Основанията не са достатъчни — рече Кан. — Не мога да арестувам чужденец заради „основания“, да го измъчвам и да се окаже, че той наистина е Мишел Жилбер. Дори французите могат да реагират остро.

Въпреки това е изкушаващо, помисли си Кан. Много изкушаващо. Мисълта да изведе американски шпионин пред Небесния мост, където да бъде разстрелян… чудната картина на онзи кучи син Пън, изправен на същото място няколко дни по-късно… Това можеше да реши толкова много проблеми. Но тази връзка „Жилбер-Хел“ беше най-малко съмнителна.

— От какво се нуждаете? — попита Ворошенин.

Кан се облегна и се замисли за известно време.

— Може би, ако бащата ни каже, че това не е неговият син…