Дон Уинслоу
Сатори (119)

119.

— Боже мой, ти си богат човек — отбеляза Дьо Ланд.

Вярно беше — Николай беше спечелил достатъчно пари от Бао Дай, за да си уреди живота.

Все пак трябваше да признае, че императорът марионетка беше приел загубата с любезно благоволение. Нищо чудно, помисли си Николай — той лесно можеше да компенсира парите със средствата, които взимаше от американците и с процента, който получаваше от хазарта, проституцията и търговията с наркотици.

Въпреки това се изискваше кураж да победиш могъщия Бао Дай и името Мишел Жилбер се повтаряше на стотици езици в Чолон още преди Николай да напусне казиното.

— Ще ти уредя охрана — предложи му Бай.

Всички тези пари, помисли си престъпният бос. Макар че криминалните елементи в Чолон обикновено се страхуваха да дразнят бин хуйен с обири на тяхна почва, тази огромна сума можеше да провокира по-груби действия. Някои бяха готови да рискуват живота си и живота на семейството си за подобно състояние.

— Не е необходимо — отвърна Николай.

— Съветвам те да ми позволиш да прибера жетоните ти в сейфа — каза Бай. — Утре сутринта ще ти уредя въоръжен ескорт до банката.

— Много мило от твоя страна — каза Николай. — Приемам.

Хейвърфорд приближи Николай и прошепна:

— Това беше глупаво и опасно.

— Така е.

— Утре в бар „Спортинг“. В пет часа.

— Добре.

В основната зала настана суматоха, докато Бао Дай се готвеше да си тръгне. Императорът погледна назад към Николай, махна му с ръка и изчака охраната му да се строи.

Соланж погледна през рамо към Николай.

— Къде ще идем сега? — попита Дьо Ланд.

— В Pare Aux Buffes — отговори Николай достатъчно високо, за да го чуе Соланж.

Тя се извърна.

Мома, мадам на бордея, която вече знаеше за новопридобитото богатство на този Жилбер, ги очакваше.

— Мосю Жилбер, bienvenue^[1] — изчурулика тя и двойната й брадичка затрепери. — Поздравления за триумфа ви! Вашето удоволствие е и мое удоволствие.

— Благодаря. — Моето удоволствие е твоя печалба, помисли си той, но това няма значение.

— Но това заведение не е за човек с вашето положение — каза Мома. — Трябва да дойдете с мен отзад, където е резервирано за нашите специални момичета.

Николай почти усети завистта на Дьо Ланд.

— Предполагам, че приятелите ми ще бъдат също толкова добре дошли, мадам.

— Разбира се. — Усмивката на Мома стана още по-широка, за да обхване и Дьо Ланд. — Всеки приятел на мосю…

Последваха я през двора покрай въоръжени пазачи от бин суйен, които държаха под око дългата опашка войници, търпеливо чакащи не толкова специалните услуги. Публичният дом беше модел за расово разнообразие и толерантност и Николай забеляза многообразието на френските сили във Виетнам — авиодесантчици от метрополията, бойци от Чуждестранния легион от цяла Европа, дългурести сенегалци и дундести виетнамци.

Мома ги въведе в една отделна постройка, пищно украсена в колониален fin de siècle. Николай я намери за гротескна и безвкусна в сравнение с простата елегантност на японските домове за гейши.

Къщата на Огледалата беше толкова елитно заведение, че само много богатите знаеха за съществуването й и можеха да си позволят качеството на предлаганите тук услуги. Подобно на най-изтънчените френски ресторанти, човек нямаше място тук, ако му се налага да пита за цената.

Мома позвъни с малко звънче и зад нея бързо се строи цял взвод момичета по ранг и достойнства — избор за всякакъв вкус и предпочитания. Повечето бяха азиатки в тесни, пъстри чеон-сам или бели сатенени ао даи, но имаше и няколко европейки в нощници, които буквално стърчаха с една глава над останалите. Една от тях имаше дълга до раменете коса и едри гърди, едва прикрити от полупрозрачната материя.

Мадам забеляза, че погледът на Николай е спрял върху нея.

— Това е Мари — прошепна тя. — Белгийка. Също като французойките… но по-мръсни.

Вместо нея Николай си избра една китайка. Черният й, украсен с цветя чеон-сам беше закопчан до шията, черната й коса бе прибрана на стегнат кок.

— Лин Лин ще ви достави удоволствие — каза Мома.

— Не се съмнявам — отвърна Николай. — Моля, пишете избора на приятеля ми на моята сметка.

— Вие сте добър приятел.

— Чувствам се като прероден — рече Дьо Ланд, който оглеждаше редицата жени с очите на изгладнял чревоугодник, изучаващ менюто на четиризвезден парижки ресторант. Разкъсваше се от колебание между една знойна славянка от Белград и японка, която изглеждаше като изваяна от алабастър. — Никой не иска да бъде сметнат за лакомник, Мишел, но…

— Нямам нищо против да харча парите на Бао Дай — каза Николай. — Вземи и двете.

— В името на приапизма на папата, Мишел!

Лин Лин (макар да бе повече от ясно, че „Хубавка Хубавка“ не е истинското й име) хвана Николай за ръката и го поведе към покоите си. Не наруши личното й пространство с въпроса как е истинското й име. Псевдонимът беше дребен трик да запази малката частица от себе си, която бе останала само нейна.

— Да се съблека ли, или предпочитате вие да го направите? — попита тя.

— Можеш да се съблечеш — отвърна Николай. Не се заблуждаваше относно естеството на тези отношения. Не желаеше преструвките от рода на романтика и съблазняване. Това тук бе най-обикновена сделка.

Тя разкопча своя чеон-сам и го окачи в малкия гардероб. Николай се съблече, тя окачи и неговите дрехи, след което го взе в ръка и коленичи за встъпителната игра, за която Николай знаеше, че всъщност представлява дискретна проверка дали е здрав. След като остана удовлетворена, тя го придърпа в леглото. На Николай му хареса, че тялото й е стройно и слабо, от онзи вид, описван от китайците като „мършава кобила“ — по-скоро дзен градина, отколкото знойната и пищна оранжерия, каквато беше Соланж.

Дали в момента е в леглото с Бао Дай? Дали подръпва конците на марионетката и го кара да танцува според желанията й?

Изненада се на този внезапен проблясък на сексуална ревност. Беше толкова… западно. Непрагматично и глупаво. Насочи вниманието си отново към изключително привлекателната гола жена в леглото, която го гледаше с очакване.

— Пусни косата си, моля — каза той.

Тя посегна към тила си и свали емайлираната игла. Черната й коса заблестя около раменете й. Облекчена, че може да разговаря на китайски, тя съвсем откровено се осведоми за другите му предпочитания.

— Желаете ли да започнем със „Средния път“ и евентуално да продължим с „Донасяне на огъня от другата страна на планината“? — попита тя.

— Всъщност, не — отвърна Николай.

— Не ме ли намирате за привлекателна?

— Намирам те за много привлекателна — каза Николай. — Но е толкова приятно да слушам прекрасния ти китайски, че за мен ще е изключително удоволствие да прекараме времето в разговор.

Тя го изгледа с любопитство, но заговори. Той изсумтяваше любезно от време на време и тук-там се включваше с някоя и друга дума, но мислите му бяха другаде.

Грубото ти отношение към Бао Дай беше глупост, каза си той, а гневът ти към Соланж — нечестен. Преднамерено да си създадеш враг в лицето на владетеля означава просто да се изложиш на опасност, а колкото до отношението ти към Соланж — нима наистина искаш да я набуташ в обятията на друг?

Ще бъдеш щастливец, ако изобщо пожелае да те погледне отново.

Изчака във фоайето Дьо Ланд да се върне от бюфета си. Не след дълго джуджето се заклатушка по коридора на омекналите си крака.

— Адски щедро от твоя страна, Мишел — каза Дьо Ланд. — Чак прекалено, ако мога да кажа, но ако угаждането дори на новите приятели е твой порок, приветствам порока ти във всичките му разнообразни форми и причудливи пермутации. Като стана въпрос…

— Ти си търговец на информация, нали? — прекъсна го Николай.

— Да — отвърна Дьо Ланд. — Имаш информация за продаване ли?

— Искам да се сдобия с информация.

— Ще го направя с щедра отстъпка за теб, приятелю — заяви Дьо Ланд. — За кого, ако мога да попитам… всъщност, мога, трябва и съм длъжен да го направя?

В таксито на път за Сайгон Николай му каза от какво се нуждае.

— Късметът не ти изневерява — отвърна Дьо Ланд. — В името на радостно умореното ми и жестоко употребено мъжество, късметът не ти изневерява.

Да се надяваме, помисли си Николай.