Дон Уинслоу
Сатори (81)

81.

Задумкаха барабани, зазвъняха цимбали и красивият шен излезе отново на сцената.

Дан, облечена във великолепна копринена роба, прекоси сцената с мънички стъпки, деликатни и леки като падащи листенца на черешов цвят. Махна с ветрилото си, видя любимия, после погледна към „Луната“ — самотен бял кръг светлина от прожектор — и започна арията си.

Беше прекрасно.

Гласът й бе откровение, съвършена спойка на форма и чувство. Докато извисяваше глас все повече и повече, Николай видя как дясната ръка на Ворошенин бавно се плъзга под сакото му.

Нож или пистолет? — запита се Николай.

Пистолет, реши той.

И какво чака?

Същото, което чакаш и ти — тъмнина и повече шум. Чака кулминационния момент, може да те убие и да измъкнат тялото ти преди някой да е успял да забележи, като по този начин потули инцидента пред всички. Много умно от негова страна, много добра дисциплина.

Музиката започна да се засилва.

Николай се наведе към Ворошенин.

— Предавам ви поздрави от графиня Александра Ивановна — прошепна той в ухото на Ворошенин. — Майка ми.

Усети как тялото на Ворошенин се стегна и ръката се плъзна още малко към пистолета.

— Николай Хел.

— Ще ви убия след малко — рече Николай. — И не можете да направите абсолютно нищо.

Сун Хуйшен зачурулика:

„Помогнах влюбените да се съберат

нищо, че търпях побои и обиди.

Луната изгрява в сребристо сияние,

аз съм щастливата Червена девица.“

Барабаните загърмяха.

Гонговете зазвъняха.

Театърът потъна в мрак.

Ворошенин посегна към пистолета си.

Николай сграбчи ръката му, пое дълбоко дъх и освободи цялата си останала ки в удар с леопардова лапа в гърдите на Ворошенин.

Чу как руснакът изпъшка.

После Ворошенин се отпусна назад в стола си. Устата му бе оформила замръзнал овал.

Телохранителят направи крачка напред.

— Прекалил е с водката — каза Николай, докато ставаше. Публиката долу аплодираше ентусиазирано.

Николай излезе от ложата.

— На шефа ви му е зле — каза той.

Двамата телохранители се втурнаха вътре.

Николай остави ума си да го води навън. Надолу по стълбите и надясно. По коридора към вратата, водеща зад кулисите, където пазеше някакъв старец, седнал на стол.

— Не можете да влизате там — каза старецът.

— Съжалявам, ляо — отвърна Николай, замахна в мързелива дъга и го удари колкото се може по-леко във врата. Хвана стареца и го положи внимателно на пода, отвори вратата, намери следващата врата отляво и излезе в алеята.

Едва когато стигна до края на алеята усети нещо топло да се стича по левия му крак. Последва изгаряща болка и осъзна, че Ворошенин е успял да дръпне спусъка и да го простреля.

После видя монаха в края на алеята.

— Сатори — каза Николай.

— Да?

— Да.

Монахът закуцука в една посока, Николай — в друга.

Вече виждаше ясно.

Онова, което щеше да се случи в Храма на зелената истина.

Сатори.

Начинът да се измъкнеш от капана.