Дон Уинслоу
Сатори (10)

10.

Две вечери по-късно се опитаха да го убият.

Беше в средата на трудната ката „Тигърът лети през бамбука“, когато усещането му за близост сигнализира, че не е сам в градината. Първият убиец — облечен целият в черно, със зловещ на вид кинжал в ръка — скочи от стената пред него. Николай забеляза, че нападателят му спира поглед леко над рамото му и разбра, че отзад приближава втори убиец.

Атаката с кинжала дойде ниско, както и очакваше. Зае котешка поза и замахна с дясната си ръка в ниска, насочена навън дъга, като отби ножа настрани. Пристъпи напред, сграбчи нападателя за яката на неговото ги и го дръпна надолу, извъртя се и блъсна главата му в стената на градината. Чу как вратът му се счупи, но не го погледна, а се сниши под острието на сатъра, с който вторият убиец замахна към главата му. Изправи се и нанесе с лявата си ръка тигров удар в очите му, а с дясната — в слабините. Отпусна лявата си ръка, заклещи лакътя на ръката със сатъра и се повдигна на пръсти. Ръката се счупи като сухо дърво. Сатърът падна. Николай се завъртя с гръб към нападателя и заби лакът в слънчевия му сплит. Пусна счупената ръка, завъртя се отново и нанесе удар шуто в сънната артерия.

Мъжът се свлече на земята.

Николай коленичи до него, провери пулса му и се наруга, че го е ударил твърде силно. Все още не беше възвърнал уменията си до степен да преценява точно силата на удара си и нападателят бе мъртъв. Жалко, защото му се искаше да може да го разпита и да разбере кой го е изпратил и защо.

Тромаво, каза си Николай. Тромаво и неточно.

Трябва да се усъвършенстваш.

Върна се в къщата и набра номера за спешни случаи, който му бе дал Хейвърфорд.

— В градината има два трупа — каза той, когато американецът вдигна. — Предполагам, че ще искате да ги махнете.

— Стой вътре. Веднага пращам чистачи.

Николай затвори. Соланж стоеше на прага и го гледаше. Беше облечена в прост бял копринен халат с широк копринен пояс, завързан с фльонга, която просто умоляваше да бъде развързана. В дясната си ръка, плътно до бедрото, стискаше кухненски нож.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Може би съм малко по-запъхтян, отколкото бих искал.

Зачуди се на пълното отсъствие на емоции и реши, че притокът на адреналин все още не утихнал и маскира онова, което би трябвало да чувства след разминаването на косъм със смъртта и убиването на двама души.

Погледна към ножа.

— Щеше ли да използваш това?

— Ако се беше наложило — отвърна тя. — Мъртви ли са?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

Соланж отиде в кухнята и се върна с две ниски чаши уиски.

— Не знам за теб, но аз имам нужда от едно.

Николай взе питието и го изпи на екс. Може би усещам малко повече, отколкото ми се струва, помисли си той.

— Малко трепериш — каза тя.

— Колкото и невероятно да изглежда, не съм закоравял убиец — отвърна той.

Това бе самата истина. Беше убил Кишикава сан от обич — нещо, което умът на един западноевропеец или американец трудно може да разбере. Но този акт на милосърдие не можеше да го накара да привикне с мисълта, че е премахнал професионално две разумни същества, които си оставаха хора, въпреки че се бяха опитали да му отнемат живота. С отшумяването на адреналина изпита странна, противоречива смес от въодушевление и тъга.

Соланж кимна в знак, че разбира.

„Чистачите“ пристигнаха преди Николай и Соланж да допият второто си питие. На прага на кухнята се появи Хейвърфорд, облечен нетипично в разкопчана риза и джинси.

— Господи, добре ли си?

— Нищо ми няма — отговори Николай.

— Какво се е случило, по дяволите? — попита Хейвърфорд.

Николай му разказа за нападението, като пропусна подробностите около контраатаката си и каза само, че съжалява, че е убил втория мъж. Чуваше тихите звуци на работещия отвън екип, който премахваше телата, почистваше кръвта и възстановяваше безупречно подредените камъчета по пътеката. Сякаш нищо не се бе случвало, помисли си той.

Шефът на екипа влезе, прошепна нещо на Хейвърфорд и се махна.

— Били са японци — каза Хейвърфорд. Николай поклати глава.

— Китайци. Или поне работят за китаец. Хейвърфорд го изгледа с любопитство.

— Японците не използват сатъри — обясни Николай. — Китайците го правят, най-вече техните тонги. Освен това, никой японски убиец не би се хванал толкова лесно на „Ядосаният монах боядисва стената“. Някой в Китай ме иска мъртъв. Или мен, или Мишел Жилбер.

— Аз ще се заема — каза Хейвърфорд. — И ще засиля охраната тук.

— Недейте — рече Николай. — Охраната само ще привлече внимание. Интересният въпрос е как са научили къде съм.

Хейвърфорд се намръщи и Николай се наслади на смущението му — добре дошла пукнатина в стената на самочувствието му, която си заслужаваше да се разминеш на косъм със смъртта.

— Може би ще е по-добре да те преместим — каза агентът.

— Моля, недейте — отвърна Николай. — Тук е приятно, а опасността всъщност е съвсем малка. Ако убийците бяха японци, щяха да опитат отново и отново, докато не успеят. Но китайците мислят по различен начин и никога не биха повторили провалил се подход. В безопасност съм, докато не се махна оттук.

Хейвърфорд кимна.

— Мога ли да помоля за глътка уиски?

След като Хейвърфорд и чистачите си отидоха, Николай и Соланж си легнаха, но не правиха любов. Никой от двамата не бе в настроение след случилото се вечерта. Дълго лежаха в мълчание, докато Николай най-сетне не го наруши.

— Много съжалявам — рече той. — Моля, приеми извиненията ми.

— За какво?

— За кръвопролитието, което извърших в дома ти.

Соланж долови по гласа му, че е засрамен. Извършването на убийство наистина слагаше край на младостта. Знаеше, че всеки нормален човек, у когото е останала душа, чувства отвращение от отнемането на живот. Знаеше също, че не би могла да премахне болката му, а само да я сподели, да му покаже, че той не е чудовище, а несъвършено човешко същество, опитващо се да оцелее в един несъвършен свят.

— Нали не мислиш, че не съм виждала кръвопролития и преди? — попита тя.

Той я прегърна, тя положи глава на гърдите му и му разказа историята си.

 

 

Беше прекрасно дете, гордостта на целия quartier^[1]. Дори като малко момиче кожата й, очите, косата, съвършените черти на лицето й я правеха истинско съкровище. Когато поотрасна, мъжете от квартала започнаха да й хвърлят срамежливи погледи, а непознатите от града далеч не бяха толкова учтиви и гласно изразяваха желанията си, при това доста образно.

Мама ревностно пазеше целомъдрието на дъщеря си. Осигури й добро, религиозно образование при сестрите, водеше я на църква всяка неделя и на всеки празник. И правеше всичко възможно да не позволи на Соланж да научи по какъв начин изкарва парите, с които й купуваше хубавите рокли и новите обувки.

Понякога Соланж успяваше да спести малко пари за кино и сядаше в приятната, прохладна тъмнина, гледаше сребристите фантазии на екрана и мечтаеше за деня, в който самата тя ще стане актриса.

Всички казваха, че е повече от достатъчно красива за това.

Майка й не одобряваше мечтата й — да си актриса означаваше да бъдеш малко по-добре от курва.

 

 

Запозна се с Луи на една танцова забава на училищата им и го намери за поразително привлекателен. Беше висок и слаб, с вълниста кестенява коса и топли кафяви очи, беше интелигентен и очарователен. Като син на виден лекар в града той бе сравнително богат, но въпреки това беше страстен комунист.

Изгаряше от пламенна страст и към Соланж. Наистина изпитваше чувства към нея, но не можеше да се сдържи да не изпита целомъдрието й, докато двамата седяха под дърветата по брега на канала, в киното или дори в дома му в редките случаи, когато родителите му ги нямаше, или пък в нейния апартамент, когато майка й беше „излязла“.

Мама беше ужасена от красавицата, в която се бе превърнала Соланж. Гордееше се, разбира се, но наред с това се страхуваше и започна непрекъснато да й говори за лошотията на мъжете. „Искат само секс — нареждаше тя, — и твоят безценен Луи не е по-различен. Не се поддавай. Само една salope спи с мъже, без да е омъжена за тях.“

Една вечер с Луи се разходиха покрай голяма четириетажна къща.

— Какво е това? — попита Соланж.

— Публичен дом — отвърна Луи и в същия момент вратата се отвори и Соланж видя майка си да излиза навън, за да изпуши цигара. Черната й коса беше разрошена, устните й бяха подпухнали. Запали цигара, обърна се и видя втренчената в нея Соланж.

— Прибирай се — каза тя с треперещ глас. — Моля те, Соланж, върви у дома.

Но Соланж продължи да я зяпа втрещено.

Накрая Луи я хвана за ръката и я отведе.

 

 

Нацистите пристигнаха в Южна Франция по-късно през същата година, след като съюзниците нахлуха в Северна Африка. Немските войници окупираха града, полицията им помагаше да издирват евреи, организира се Съпротивата, а след нея дойде и Гестапо.

Шефът на Гестапо в Монпелие беше някой си полковник Хьогер и един следобед той излезе от щабквартирата си, за да се наслади на слънцето. В крайна сметка се наслади и на гледката, която се разкри пред него — Соланж.

— Виж само това създание — каза той на капитана си. — На колко години е според теб?

— На шестнадесет? Или може би седемнадесет?

— Какво лице само — рече Хьогер. — И какво тяло. Разбери повече за нея.

— Но тя е дете.

— Виж я. Съвсем узряла е.

 

 

„При мадам Сете“ бе станал любим бардак за германските окупатори и самата мадам бързо се превръщаше в богата жена.

Колкото до Соланж, тя свикна с професията на майка си, след като научи тъжния урок, че онова, което отначало изглежда непоносимо, с времето се превръща в нещо обичайно. Двете с мама поддържаха културни, макар и емоционално отчуждени отношения и Мари дори започна да изпитва известно облекчение, че не й се налага да крие с какво се занимава. Соланж дори посещаваше от време на време публичния дом — да занесе на майка си храна, забравено червило или да свърши някоя друга дребна задача. Момичетата отначало й викаха Малката желязна девственица, но постепенно започнаха да се привързват към нея и всеки път, когато я виждаше, мадам я увещаваше да се съгласи да дойде при нея и да направи малко истински пари.

Естествено, Соланж винаги отказваше.

Сближаваше се все повече и повече с Луи. Прекарваха буквално цялото си свободно време заедно, макар че Луи беше много зает с уроците в реномираното старо медицинско училище в Монпелие.

Още по-зает беше със Съпротивата и стана още по-пламенен комунист сега, когато живееше рамо до рамо с фашизма. Започна като куриер и обикаляше града с велосипеда си, разнасяйки кодирани съобщения, скрити в медицинските му книги, но не след дълго интелигентността и смелостта му привлякоха вниманието на водачите и те започнаха да му възлагат по-отговорни задачи.

С тях дойде и по-големият риск, което ужасяваше Соланж. Знаеше за стаите за мъчения в мазето на Гестапо, беше чувала изстрелите на наказателния взвод и внимателно избягваше бесилките, които се издигаха набързо за заловените членове на Съпротивата. Умоляваше го да внимава.

Естествено, той обещаваше да внимава, но в същото време намираше опасностите за опияняващи и се връщаше от поръченията си преизпълнен с joie de vivre. Луи искаше да живее, а това включваше и да прави любов с това прекрасно момиче, което обичаше толкова много.

Но тя му отказа.

— Не искам да ставам като майка си.

Соланж носеше на майка си топла супа (Мари беше настинала), а полковник Хьогер седеше в гостната. Лицето му бе зачервено от алкохола. Погледна я, изненадан приятно.

— Тук ли работиш?

— Не.

— Колко жалко. — Изгледа я от глава до пети, бавно и похотливо, без да си прави труда да скрие желанията си. — Имаш ли си име?

— Да.

Тонът му стана по-остър.

— И какво е то?

— Соланж.

— Соланж — повтори той, вкусвайки думата така, както искаше да вкуси и нея. — Прекрасно име за прекрасно момиче.

 

 

Три дни по-късно Хьогер подходи директно. Изчака отвън, докато не видя Соланж да пресича площада, след което я приближи.

— Bonjour, mademoiselle.

— Bonjour, monsieur.

— Нещо интересно ли има на тротоара, Соланж?

— Не, господине.

— Тогава ме погледни, ако обичаш.

Тя го погледна.

След като й се извини за грубото си поведение в бардака, той й направи директно предложение. „Цивилизовано“, така го нарече. Нямало да бъде курва, а негова любовница. Щял да й осигури приличен апартамент, средства за облекло и някой глезотии, както и подходящи — всъщност, доста щедри — подаръци от време на време. В замяна тя щеше… ами, несъмнено знаела какво ще му осигурява в замяна, така че нямало нужда да се впускат в подробности, нали?

Соланж го зашлеви.

Хьогер не бе получавал плесници откакто беше момче и дори се озърна да види дали някой на площада не е забелязал, след което се опомни и рече:

— Ти си много груба.

— За разлика от вас — господине — който току-що направихте неприлично предложение на седемнадесетгодишно момиче.

— Можете да си вървите.

— Bon apres-midi.^[2]

— Bon apres-midi.

Соланж се прибра у дома преди ужасът да я овладее. Трепереше десетина минути, направи си чай и седна на масата в кухнята, за да дойде на себе си. Луи мина да я види, но тя не му разказа нищо за случката, за да не направи някоя рицарска глупост.

Два дни по-късно Луи бе арестуван.

— Беше седмица като от роман на Зола — каза Соланж на Николай, докато лежеше до него с глава върху свитата му ръка. — Някой от гадните му романи.

Каза го иронично, отхвърляйки възможността за всякакво самосъжаление, но Николай долови дълбоко заровената болка в гласа й, когато тя продължи историята си.

Хванали Луи с улики — спрели го с велосипеда му и намерили кодираните съобщения в учебника му по анатомия. Замъкнали го в мазето на Гестапо, където с него се заел Хьогер. Красивото момче бързо престанало да бъде красиво. За съжаление, Луи бил храбър, верен и всеотдаен, и не разкрил никакви имена.

Соланж научи същия следобед. Отиде в стаята си и плака, после изми лицето си, среса се, облече най-хубавата си рокля, огледа се и разкопча горните две копчета, за да направи деколтето още по-дълбоко. Седна пред огледалото в стаята на майка си и се гримира така, както бе виждала да го правят курвите.

После отиде до щабквартирата на Гестапо и поиска да се види с полковник Хьогер.

Когато я въведоха в кабинета му, тя застана пред бюрото му, накара го да я погледне в очите и каза:

— Ако пуснете Луи Дюшен, ще ви се отдам. Сега и винаги, когато пожелаете. По всякакъв начин.

Хьогер я погледна и примигна.

— Зная, че ме желаете — добави Соланж.

Той избухна в смях.

Хьогер се смя, докато по месестите му бузи не потекоха сълзи, извади носна кърпичка от джоба си, избърса си очите и стана.

— Напусни кабинета ми. Ама че нахалство. Да не мислиш, че ще рискувам кариерата си и ще предам родината си, само за да ти пръсна черешката?

Соланж не отстъпи.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се — отвърна Хьогер. — Можеш да го видиш обесен. В четвъртък по обед.

 

 

На площада около бесилките, от които се поклащаха пет въжета, се събра тълпа и зачака с мрачно мълчание германския военен камион. Войниците скочиха първи от каросерията, след което измъкнаха групата от петима затворници, осъдени на смърт.

Луи бе последният.

В това нямаше никаква романтика, никаква героичност. Докато го мъкнеха към бесилката, Луи изглеждаше лошо бит, куцаше и бе в шок, ръцете му бяха вързани отзад. Застанал само по изцапана с кръв бяла риза и мръсни кафяви панталони, той се взираше неразбиращо в тълпата и Соланж се запита дали не търси нея.

Трябваше да му се отдам, помисли си тя. Трябваше да го обичам изцяло. Трябваше да го приема в себе си, да го обгърна и никога да не го пускам.

Покрай редицата мина войник. Най-сетне стигна до Луи, дръпна грубо главата му назад, сложи му примка, после се наведе и завърза глезените му. По заповед на полковника не сложиха качулки на осъдените.

Луи изглеждаше ужасен.

Други войници се строиха между тълпата и бесилките, за да не позволят на някой да се опита да се намеси, да изтича и да дръпне краката на някой обесен, за да счупи врата му и да скъси агонията.

Соланж се застави да гледа.

Някакъв офицер извика заповед.

Чу се изпукване на метал и дърво и Луи полетя надолу.

Вратът му рязко се изпъна и той отскочи нагоре.

После увисна и се залюля. Краката му ритаха, очите му едва не изскочиха от орбитите, езикът му гадно се изплези, а лицето му стана червено, после синьо.

Накрая — сякаш след цяла вечност — замръзна неподвижно.

Соланж си тръгна.

Чу нечий мъжки глас да казва:

— Той беше герой.

— Какво?

Беше Патрис Рейно, железопътен кондуктор и приятел на Луи. Продължи да върви, но повтори:

— Той беше герой. Твоят Луи.

Твоят Луи, помисли си Соланж. Само да му бях позволила да бъде моят Луи.

 

 

Същата вечер отиде в заведението на мадам Сете и влезе в малкия кабинет на съдържателката.

— Готова съм да започна работа — каза тя.

Мадам я погледна скептично.

— Защо точно сега, миличка?

— А защо не, мадам? — отвърна Соланж. — Защо да забавям реалността на живота?

— На майка ти няма да й хареса.

На Мари наистина не й хареса. Викаше, нареждаше, плачеше.

— Не исках да водиш такъв живот. Исках нещо по-добро за теб.

Аз също, помисли си Соланж.

Но съдбата беше решила друго.

Естествено, мадам Сете беше много радостна и реши да направи от това събитие. Цяла седмица рекламираше и предлагаше на търг девствеността на Соланж. Момичето щеше да бъде продадено на много висока цена.

— Ще ти дам половината — каза й мадам. — Това е повече, отколкото давам обикновено.

— Половината е идеално — отвърна Соланж.

Скътай парите, не ги прахосвай, посъветва я мадам. Сложи спестяванията си в банката, работи здраво и един ден ще можеш да си отвориш магазинче. Една жена трябва да разполага със собствени средства в този свят, да върти свой бизнес.

— Да, мадам.

Голямата нощ настъпи и салонът се напълни с немски офицери. Повечето от местните французи не искаха да имат нищо общо с това, а малцината желаещи бяха заплашени, че от Съпротивата няма да погледнат с добро око на мъж, наддавал за честта на момичето на един мъченик.

Соланж остави мадам да я облече за случая.

Прозрачната бяла рокля бе иронична имитация на сватбена премяна и скриваше съвсем малко. Проблясващият воал, който се спускаше свободно по гърба й, подсилваше образа й на девственица. Гримът й бе съвсем лек и загатнат — само молив, който да подчертае и без това прекрасните й очи и съвсем малко руж, подобаващ на млада булка.

Соланж изпита отвращение.

Отвращение, когато мадам настоя да я прегледа, за да се увери в девствеността й, когато я обличаха за церемониалното извращение, докато седеше в „сватбения апартамент“ и се подготвяше за събитието, когато я изведоха в салона, който моментално се изпълни с тишина и мъжете запреглъщаха жадно. Отвращение, когато мадам обяви началната цена, която бързо полетя нагоре от наддаванията на мъжете, готови да похарчат малки състояния, за да получат онова, което виждаха под сватбената рокля.

Хьогер седеше мълчаливо и властно, без да каже нито дума. Остави наддаването да достигне невъобразима височина, после само вдигна показалеца на дясната си ръка. Наддаването моментално спря. Никой, особено подчинените му офицери, нямаше смелостта да предложи по-висока цена от началника на местното Гестапо.

Мадам бързо преброи до три и сложи край на търга.

Хьогер хвана Соланж за лакътя и я поведе по коридора към „сватбения апартамент“. Съблече я, хвърли я на леглото и я облада.

Соланж стенеше. Стенеше от удоволствие, наричаше го нейния мъж, подканваше го да действа по-грубо, каза му, че е прекрасно, че той е прекрасен. Че само да е знаела, щяла да му се отдаде преди това, по всяко време. Изпъна се, мускулите й се стегнаха и закрещя, докато свършваше.

— Ах ти, прекрасно създание — задъхано рече той. — Нямах представа.

Тя въздъхна.

— Такова удоволствие…

Хьогер затвори очи и продължи, за да постигне своето удоволствие.

Соланж бръкна под дюшека, напипа ножа, даден й от Рейно, и преряза гърлото му.

 

 

Съпротивата я измъкна от публичния дом и я скри в каросерията на един камион, който пътуваше за Марсилия.

Там за нея имаше предостатъчно работа в бардаците, посещавани от немците. Задачата й беше да слуша, да научава едно или друго. И в резултат на това влакове излизаха от релсите, прехващаха се съобщения, бойци на Съпротивата се измъкваха точно преди Гестапо да дойде за тях. А ако някой офицер бъдеше застрелян в любимото си кафене или пред дома на любовницата си — още по-добре.

Соланж така и не се върна у дома.

През гладната зима на 1946 г. тя се върна към единствената професия, която знаеше — стана държанка на американски офицер. Когато той се върна у дома, намери втори, после трети. Последният я умоляваше да се омъжи за него и да я отведе в Тексас, но тя му каза да не бъде такъв глупак.

Малко след това се запозна с офицер от Бюрото за стратегически операции, който каза, че жена като нея може да им потрябва.

С това Соланж завърши историята си.

Николай я прегърна и не я пусна, докато тя най-сетне заспа.