Дон Уинслоу
Сатори (12)

12.

— Не си мисли, че те изпращаме да убиеш невинен дипломат — каза Хейвърфорд на Николай.

Юрий Андреевич Ворошенин беше високопоставен служител на КГБ — факт, който китайците знаеха и който будеше дълбокото им негодувание.

— Най-важното от всичко е — предупреди го Хейвърфорд, — че нашето момче Юрий умее да оцелява.

И разказа онова, което ЦРУ знаеше за Юри Ворошенин.

Роден в Санкт Петербург през 1898 г., син на учител, Ворошенин бил всеотдаен революционер още като момче. На петнадесетгодишна възраст прекарал известно време в царските затвори, а на седемнадесет едва се разминал с бесилото като изменник и бил пратен в изгнание в Сибир. Болшевиките му наредили да се запише в армията и така станал един от водачите на бунта от 1916 г., при който войниците напуснали фронта и поели обратно към дома.

Хейвърфорд извади фотография на младия Ворошенин в сив армейски шинел и островърха войнишка шапка. Висок и слаб, с типичните за левите руски интелектуалци кръгли очила с телени рамки, с открита, радостна усмивка, която бе необичайна за пламенен революционер.

Грандиозните събития от 1917 г. го заварили у дома, вече като агент в Петроградския отдел на Всеросийската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа, ВЧК или ЧК. В гладуващия град царувало насилие — демобилизираните войници убивали, грабели и изнасилвали. Тълпите разграбвали черкви, магазини и домовете на богатите. Съпругите и дъщерите на банкери, генерали и служители на стария режим се продавали като проститутки, за да изхранят гладуващите си семейства.

Николай знаеше всичко за петроградската ЧК.

— Не е нужно да ми обяснявате — каза той. — Майка ми ми е разказвала за това.

ЧК започнала червения терор, войната за изкореняване на „класовия враг“, и избивала десетки, понякога и стотици „бели“ руснаци на ден, без никакъв съд и присъда. Ворошенин с радост участвал в клането. „Защо да си губим времето с Комисариата по правосъдие? — попитал веднъж на едно партийно събрание. — Просто да го прекръстим на Комисариат за обществено изтребление и да се захващаме за работа.“

И наистина се захванали.

Мъченията му били истински кошмари. Завързвал заловените бели офицери за дъски и бавно ги пъхал в пещи, пъхал затворници в бъчви с гвоздеи по стените и ги пускал да се търкалят по склонове, обелвал кожата от ръцете на нещастниците, за да си прави „ръкавици“. Името му се превърнало в страшилище, с което майките плашели непослушните си деца.

През 1921 г. съдействал за потушаването на бунта на матросите в Кронщад, извършено с огромни кръвопролития. После се захванал със стачкуващите работници в гладуващия, скован от студ град. С помощта на наказателния си отряд, палките и килиите за мъчения възстановил реда, след което започнал да унищожава цели квартали от града, за да осигури гориво за останалите части. Тези му действия привлекли вниманието на надигащата се нова сила в Москва — Йосиф Сталин.

— След това се появява в Китай — продължи Хейвърфорд. — И не къде да е, а в Шанхай.

В крайна сметка, именно по настояване на Сталин националистите изклали комунистите в Шанхай през 1927 г. и Чичо Йосиф^[1] решил, че няма да е зле Чан Каиши да има опитен съветник по подобни въпроси.

Николай бе малко момче по време на тези събития, но въпреки това ги помнеше. Обикаляше улиците на Шанхай, различаваше „червените“ от „зелените“ и когато започнаха разстрелите, намушкванията и обезглавяването на стотици млади червени, детството му свърши.

— За следващите петнайсет години нямаме сведения за него — рече Хейвърфорд. — Никой не знае къде е бил и с какво се е занимавал, но по всичко личи, че има пръст в убийството на Троцки в Мексико, както и в дирижираното от Сталин убийство на Сергей Киров като повод за голямата чистка от трийсетте.

Чистката се обърнала и срещу самия Ворошенин. Параноята на диктатора го карала да затвори и екзекутира най-надарените си и безжалостни подчинени, особено онези, които имали какво да разкажат. И така Юрий бил хвърлен във всяващия ужас московски затвор Лубянка.

Кариерата на Ворошенин би трябвало да приключи там, с куршум в тила. Но, както вече стана ясно, той умеел да оцелява и използвал целия си талант, коварство и смелост, за да се спаси при разпитите. Станал прекалено ценен източник на информация, за да бъде убит. Прекарал в килията си три дълги години, слушал писъците на не така надарените мъже, чувал екзекуциите им и чакал удобния момент.

„Затворът учи на търпение“ — казал по-късно Ворошенин.

— Наистина е така — съгласи се Николай и Хейвърфорд се изчерви.

С нахлуването си в Русия Хитлер отворил вратите на затвора. Изправеният пред разгром Сталин не можел да си позволи да държи най-добрите си хора зад решетките. Ворошенин бързо бил реабилитиран и освободен.

Така Юрий отново не паднал по гръб.

Вместо да бъде пратен в месомелачката на Източния фронт, той използвал старите си връзки с Гоминдана, уредил си назначение в Китай и отново се събрал с Чан Каиши в Чонкин. Работата му била не да помага на генералисимуса в борбата му с японците, а да държи под око Мао и неговите комунисти, на когото Сталин съвсем правилно гледал като на потенциален бъдещ противник.

Ворошенин нямал проблеми да се бие срещу събратята си марксисти. Вече не бил истински вярващ — изгубил вярата си в Лубянка и се превърнал в закоравял циник, който не вярвал в нищо и в никого, освен в самия себе си. Затова можел да се съюзи с всеки и със същата лекота да го предаде.

Хейвърфорд показа на Николай друга фотография на облечения в каки Ворошенин, застанал пред даоистки храм заедно с Чан. Гологлав, с оплешивяващо теме, избледняла и опъната от затворническите години кожа, в него все още имаше жизненост. Раменете му бяха широки, макар и леко отпуснати, и определено бе наддал на тегло в сравнение с младежката снимка. Красив и силен мъж, той се извисяваше над Чан и двамата се преструваха пред обектива, че изучават някаква карта.

— Нашият Юрий останал с националистите през цялата война и известно време след нея — каза Хейвърфорд. — Когато Сталин отзовал всичките си агенти от Китай, той се страхувал, че са заразени от маоизма и съответно трябва да бъдат пречистени.

Главата на Ворошенин отново трябвало да падне първа, но той пръв започнал да дава сведения за другарите си и вместо жертва станал водач на чистката. Лично провеждал разпитите, нареждал мъчения, ръководил екзекуции, а в някои случаи сам дърпал спусъка.

И ето че сега отново беше в Китай.

— Той е човекът, когото Сталин е избрал за свой представител в Китай — каза Хейвърфорд.

Назначаването му било равносилно на плесница по лицето, но какво би могъл да направи Мао? Попаднал в международна изолация, опитващ се да създаде силна държава и икономика, той се нуждаел от помощта на руснаците. Ако това означаваше да преглътне гордостта си, Председателят бе готов да се усмихне, да се поклони и да го направи.

Поне засега.

Николай слушаше биографичната справка за руския убиец и мъчител, но голяма част от нея беше преувеличена. От майка си, графиня Александра Ивановна, той вече знаеше много неща за Юрий Андреевич Ворошенин.

Въпросът беше как да изпълни мисията.

В началото на 1952 г. Пекин бе може би най-добре охранявания град в света. Китайската тайна полиция душеше навсякъде, а „комитетите за опазване на реда“ — доброволни доносници и информатори — бяха във всеки блок и всяка фабрика.

Още по-лошото бе, че чужденците бяха рядкост в страната. Мао беше използвал Корейската война като повод да депортира „шпионите“ и „агентите“, и малцината останали западноевропейци и американци се намираха под непрекъснато наблюдение.

— Защо мислите, че аз, а не някой от другите ви агенти, има шанс да успее?

Въпросът беше подробно обсъждан в помещенията в Лангли и сега Хейвърфорд се запита, каква част от отговора може да сподели с Николай Хел.

— Мисията изисква човек, който владее добре китайски, но който може да мине и за руснак, ако ситуацията го наложи — каза той.

— Несъмнено разполагате с много подобни хора — отбеляза Николай.

— Така е — отвърна Хейвърфорд. — Но освен полиглот, човекът трябва да е също така умен, да се владее до съвършенство и да е опитен убиец, който може да свърши работа, без да използва пистолет или друго обичайно оръжие. Така списъкът на наличните кандидати става много кратък.

Николай разбираше доводите му. В полицейска държава беше много трудно да си набавиш оръжие, пък и самият Ворошенин едва ли би допуснал до себе си въоръжен убиец. Изглеждаше логично, но Николай знаеше, че има и други причини, които свеждаха кандидатите единствено до него и се запита дали Хейвърфорд знае за личните му мотиви да поиска да убие Ворошенин. Хейвърфорд определено беше достатъчно манипулативен — нямаше да му мигне окото, ако знаеше. Но Николай се съмняваше — просто нямаше начин да знае. Не, помисли си той, избрал ме е по други причини.

— Освен това ви трябва човек, който е достатъчно отчаян, за да приеме задача с минимална вероятност за успех и почти никакъв шанс да се измъкне, ако изпълни мисията — каза той. — Прав ли съм?

— Отчасти — отвърна Хейвърфорд. — Ще осигурим екип, който ще бъде в готовност да те измъкне от страната. Но иначе да, шансовете са достатъчно малки, за да ни е нужен човек, който няма много за губене.

Е, помисли си Николай, този човек съм аз.

Или „Мишел Жилбер“.

Новата самоличност решаваше проблема с вкарването на Николай в Пекин. Нямаше начин да се представи за руснак, защото моментално щяха да го разобличат. По разбираеми причини не можеше да бъде и китаец. Също толкова невъзможно бе да бъде американец или англичанин.

Фамилията Жилбер обаче се радваше на особена почит сред международната левица още от времето на мустакатите анархисти бомбаджии, а папа Жилбер беше обръщал особено внимание на френските комунисти във Виши по време на войната. Така че Жилбер бяха точно от онзи тип капиталисти, които комунистите бяха склонни да толерират.

А сега китайците имаха особена полза от сина, обясни Хейвърфорд.

— Заради Виетнам — каза той.

— И по-точно?

Китай и Русия подкрепяха Хо Ши Мин и движението му срещу френския колониален режим във Виетнам. Бойците на Виет Мин се нуждаеха от оръжие — за предпочитане американско, тъй като Съединените щати бяха доставчици на французите и въстаниците можеха да използват заловените амуниции. Китай разполагаше с голям запас американско оръжие от войната в Корея, а и защото американците бяха въоръжавали и Гоминдана. Победилите комунисти бяха пленили цели планини оръжие и боеприпаси.

— Защо китайците просто не изпратят оръжията на Виет Мин? — попита Николай.

Китай граничеше с Виетнам и Виет Мин контролираше планинския район по границата. Би трябвало да е съвсем просто да се доставят амуниции през затънтените земи до позициите на въстаниците.

— Могат и го правят — отвърна Хейвърфорд. — Но всичко опира до пари.

Естествено, помисли си Николай.

— На китайците не им достигат средства — обясни Хейвърфорд. — И биха искали да намажат нещо от сделката, за предпочитане в чужда валута. В същото време не желаят да излезе, че печелят на гърба на другарите си революционери. И затова ти представляваш за тях удобно извинение. „Е-е-е, много ни се иска да ви дадем оръжието, но онези гадни Жилбер вече са се докопали до него. Можем обаче да ги уговорим да ви го продадат на съответната цена.“

Значи това беше планът. Николай в образа на „Мишел Жилбер“ щеше да се появи в Пекин и да сключи сделка с китайците под претекст, че те след това ще ги препродадат на Виет Мин.

— Така успявам да стигна до Пекин — каза Николай. — Но как ще се озова в, така да се каже, „оперативна близост“ до Ворошенин?

Хейвърфорд сви рамене.

— Ти си майсторът на го.