Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА LXIX
Прощаване с Неми

Стигаме до края на нашето проучване, но както често се случва при търсенето на истината отговорихме на един въпрос, а повдигнахме редица други; и следвайки пътя си към дома, трябваше да отминем много отклонения, които се откриваха от него и водеха или поне ни се струваше, че водят, към други далечни цели, а не към свещената Немийска дъбрава. Някои от тези пътеки проследихме отчасти; други, ако съдбата е милостива, авторът и читателят ще могат заедно да изминат. Засега сме пътували достатъчно дълго заедно и е време да се разделим. Но преди да го направим, нека се запитаме дали не бихме могли, ако това е възможно, да извлечем някакво по-общо заключение, някакъв урок, някаква надежда и насърчение от печалното описание на човешките грешки и глупост, които привлякоха вниманието ни в тази книга.

Ако имаме пред вид, от една страна, принципната прилика на основните нужди на човека навсякъде и във всички времена, а, от друга — голямата разлика между средствата, които е възприемал, за да ги задоволи в различните епохи, ще сме склонни да заключим, че движението на по-възвишените мисли е било, доколкото можем да го проследим, общо взето, от магията към религията и през религията към науката. В магията човекът разчита на собствените си сили, за да се справи с трудностите и опасностите, които го заобикалят от всички страни. Той вярва в някакъв установен природен ред, на който със сигурност може да разчита и който може да използува за своите цели. Когато открие грешката си и признае със съжаление, че предполаганият от него природен ред и контролът, който е смятал, че може да упражнява над него, са били чисто въображение, той престава да разчита на разума си и на своите неподпомогнати от никого усилия и се предава смирено на благоволението на някакви велики, невидими същества, скрити зад булото на природата, и на тях приписва всички онези способности с далечни последици, които по-рано е приписвал на себе си. Така в по-будните умове магията постепенно бива заменена с религия, която обяснява последователността на природните явления с подчинението им на волята, страстите и капризите на одушевени същества — подобни на човека, макар и далеч превъзхождащи го по власт.

Но с течение на времето и това обяснение се оказва незадоволително. Защото то приема, че последователността на природните явления не се определя от неизменни закони, а е до известна степен променлива и безсистемна и това предположение не се потвърждава при едно по-внимателно наблюдение, тъкмо напротив, колкото по-внимателно се вглеждаме в тази последователност, толкова по-силно впечатление ни прави строгата еднаквост, неизменната точност, с която се извършват природните промени навсякъде, където ги проследим. Всяка нова голяма стъпка в областта на познанието е разширявала обхвата на реда и съответно е ограничавала сферата на привидното безредие в света, докато се стигне до сегашния момент, когато сме готови да предвидим, че дори и там, където случайността и бъркотията сякаш все още властвуват, едно по-пълно познание ще превърне привидния Хаос в Космос. Така по-острите умове, които напират и търсят по-дълбоко решение на тайните на Вселената, започват да отхвърлят като несъстоятелна религиозната теория за природата и се връщат в известен смисъл към старата гледна точка на магията, като поддържат категорично твърдението, приемано при магията само косвено, а именно една строга последователност в реда на природните явления, която, стига внимателно да се наблюдава, ни дава възможност да предвидим техния ход със сигурност и да действуваме по съответния начин. Накратко казано, религията като обяснение на природата бива заменена от науката.

Но докато науката има дотолкова общо с магията, че и двете почиват на вярата в реда като основен принцип на всички неща едва ли ще е необходимо да напомням на читателите на този труд, че редът, предполаган от магията, се отличава много от онзи, който приема науката. Разликата произлиза естествено от различните пътища, по които се е стигнало до двата вида ред. Защото редът, на който разчита магията, е само едно (продължение, по погрешна аналогия, на реда, в който идеите възникват в нашето съзнание, докато редът, определен от науката, почива на търпеливите и точни наблюдения на самите явления. Изобилието, категоричността и великолепието на постигнатите от науката резултати са достойни да ни вдъхновят с жизнерадостна увереност в правилността на нейния метод. Едва сега, след като е напипвал в тъмното в продължение на много епохи, човекът попадна на ключ към лабиринта, златният ключ, който отваря много врати в съкровищницата на природата. Едва ли ще е пресилено да се каже, че надеждата за напредък — морален и интелектуален, а също и материален — в бъдеще, е свързана със съдбата на науката и че всяко препятствие, поставено на пътя на научното откритие, е престъпление срещу човечеството.

И все пак историята на мисленето би трябвало да ни предпази от заключението, че тъй като научната теория за света е най-добрата формулирана досега, тя е по необходимост пълна и окончателна. Не бива да забравяме, че в основата си научните обобщения, или казано с обикновени думи, законите на природата, са само хипотеза, предложена, за да обясни онази изменчива фантасмагория на мисленето, която възвеличаваме с високопарните названия Свят и Вселена. В последна сметка магията, религията и науката не са нищо друго освен теоретични подходи; и тъй както науката е изместила своите предшественици, след време и тя може да бъде изместена от някоя по-добра хипотеза, от напълно различен начин на възприемане на явленията, на регистриране на сенките върху екрана, каквито нашето поколение не може да си представи. Напредъкът на познанието е безкрайно приближаване към една непрекъснато отдалечаваща се цел. Не бива да мърморим срещу безкрайното дирене:

Fatti non foste a viver come pruti

Ma per seguir virtute e conoscenza.[1]

Защото това дирене ще роди големи неща, макар и не ви-,наги приятни. Пред някой бъдещ пътешественик, пред някой велик Одисей в пространствата на мисълта ще се издигнат по-ярки звезди от тези, които светят за нас. Може един ден сънищата на магията да се превърнат в будната действителност на науката. Но пред далечния край на тази чудесна перспектива е полегнала тъмна сянка. Защото колкото и голямо да е нарастването на познанието и властта, която бъдещето ще даде на човека, той едва ли би могъл да се надява да спре напора на онези големи сили, които сякаш се стремят тихо, но безмилостно към разрушаването на цялата тази звездна Вселена, в която плава като прашинка или точица нашата Земя. През идните епохи човек може би ще е способен да предвиди, дори да контролира капризното движение на ветровете и облаците, но едва ли неговите мънички ръчички ще имат силата да дадат ново ускорение на нашата забавяща движението си планета или да запалят наново гаснещия огън на слънцето. Но нека онзи, който трепери пред идеята за далечни катастрофи, да се утеши с мисълта, че тези мрачни предвиждания, също както Земята и Слънцето, са само части от невеществения свят, който изкусната вълшебница мисълта е създала от нищото, фантомите, които е извикала днес, но утре може да пропъди. И те, както толкова много неща, които изглеждат веществени за обикновеното око, може да се стопят във въздуха и да изчезнат.

Без да се впущаме така далеч в бъдещето, ние бихме могли да илюстрираме пътя, по който е минала дотук мисълта, като я оприличим на паяжина, изплетена от три различни нишки — черната на магията, червената на религията и бялата на науката, стига да можем да включим в науката онези прости истини, извлечени от наблюдението на природата, с които хората от всички епохи са разполагали. При това положение, ако сме в състояние да разгледаме паяжината на мисълта, ще забележим, че в самото начало е пъстра — бяло и черно, смесица от истини и погрешни представи, но все още неошарена от червената нишка на религията. Отместите ли погледа си по-нататък, ще видите как в средната й част, там, където религията е навлязла най-дълбоко в тъканта, има тъмно алено петно, но то доловимо просветлява, тъй като бялото на науката навлиза все повече и повече в него. Съвременното мислене, с всички негови различни цели и противоречиви тенденции, може да се сравни с такава пъстра и оцветена на петна мрежа, през която преминават нишки с различен цвят и колкото повече се развива, толкова по-разноцветна става тя. Дали в близкото бъдеще ще продължи голямото движение, което в течение на векове бавно е променило оцветяването на мисълта? Или ще настъпи реакция и тя ще спре напредъка и дори ще разруши много от постигнатото? И да продължим нашата притча, какъв ще е цветът на паяжината, която съдбата тъче в момента на пеещия стан на времето? Дали ще е бяла или червена? Не може да се каже. Нейната начална част е осветена от слаба, едва проблясваща светлина. Облаци и гъста тъмнина скриват другия й край.

Нашето дълго изследователско пътешествие свърши и корабът ни най-сетне свали натежали платна в пристанището. Още веднъж поемаме пътя към Неми. Свечерява се и докато се катерим по дългия склон на Виа Апия, нагоре към Албанските планини, хвърляме поглед назад и виждаме небето, обхванато от пламъка на залеза, неговото златисто великолепие почива като ореол на умиращ светец над Рим и докосва с върха на пламъка купола на св. Петър. Веднъж видяна, такава гледка не се забравя, но ние се обръщаме наново и следваме своя потъмняващ път по хълбока на планината, докато стигаме в Неми и поглеждаме езерото, което бързо изчезва във вечерните сенки на дълбоката падина. Малко се е променило мястото откак Диана приемала преклонението на своите обожатели в свещената дъбрава. Храмът на горската богиня е изчезнал и Горският цар вече не стои на пост пред Златната клонка. Но немийските дъбрави са все още зелени и докато залезът над тях избелява на запад, към нас идва, носен от вятъра, звукът на черковните камбани на Ариция, които бият за вечерня. Ave Maria.[2] Нежни и тържествени, те звънят от далечния град и замират бавно надалеч над обширните блата на Кампания.Le roi e mort![3] Ave Maria!

Бележки

[1] За знание и подвиг сте призвани,

а не за скотски и безлик живот!

„Божествена комедия“, Ад, XXVI, 119–120, Народна култура, прев. Любен Любенов и Иван Иванов. — Бел. пр.

[2] Поздрав Мария (лат.). — Бел. пр.

[3] Кралят е мъртъв, да живее кралят! (фр.) — Бел. пр.

Край
Читателите на „Златната клонка“ са прочели и: