Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXII
Думи табу

1. Лични имена табу

Дивакът не може да направи ясна разлика между думи и неща и за него между името и човека или предмета, който то означава, съществува не чисто случайна и идеална асоциация, а действителна и материална връзка. В съзнанието му тя обединява двете така, че с нейна помощ на човека могат да направят магия със същата лекота, както и с косите, ноктите или каквато и да е друга материална част от тялото му. В същност първобитният човек смята името си жива част от собствената си персона и се грижи по подобаващ начин за него. Северноамериканският индианец например „смята името си не просто етикет, а определена част от своята личност, също както очите и зъбите си, и вярва, че злото, сторено на неговото име, ще му навреди не по-малко от раната, нанесена на която и да е част от тялото му. Това поверие откриваме у различни племена от Атлантическия до Тихия океан и то е дало повод за множество странни правила за укриване и сменяне на имената.“ Когато ескимосите остареят, те вземат нови имена и се надяват да продължат живота си по този начин. Хората от племето толампу от о. Целебес вярват, че напишеш ли името на човека, отнасяш с него и душата му. И днес много диваци смятат имената жива част от себе си и затова полагат големи грижи да ги скрият, за да не дават възможност на зле настроени към тях хора да ги използуват и да им нанесат вреда.

И така, да започнем е диваците, които се намират на дъното на обществената стълбица. Както съобщават, тайната, в която австралийските аборигени пазят личните си имена, „се обяснява до голяма степен с поверието, че ако знае името ви, врагът разполага със средство да ви стори зло с магия“. „Австралийският абориген — пише друг автор — не обича да си казва името и несъмнено това нежелание се дължи на страх, че с помощта на името му някой заклинател ще му стори зло.“ У племената от Централна Австралия всеки мъж, жена и дете има освен собственото си име, което е публично достояние, тайно или свещено име. То се дава от по-старите мъже скоро след раждането и не е известно никому извън напълно посветените членове на клана. Тайното име се споменава само при най-тържествени случаи. Който го произнася пред жени или пред мъже от друг клан, извършва тежко нарушение на племенните обичаи, равностойно на най-крещящите случаи на богохулство у нас. Когато е необходимо, то се произнася само шепнешком, при това след като са взети най-сложни предпазни мерки да не го чуе друг освен членовете на групата. „Туземецът смята, че ако чужд човек научи тайното му име, ще има особена власт да му стори зло с помощта на магия.“

Вероятно същият страх е породил подобен обичай у древните египтяни, чиято относително висока цивилизация била странно примесена и оцветена е остатъци от най-ниската степен на дивачество. Египтяните получавали по две имена, известни съответно като истинското име и доброто име, или голямото и малкото име, и по всичко личи, че докато доброто или малкото име било известно, истинското или голямото име внимателно се криело. Брахманът често получава две имена, едно за обща употреба, а другото тайно — известно само на родителите му. Последното се използува само при церемонии от рода на сватба. Обичаят цели да защити личността от магия, тъй като заклинанието действува само в комбинация с действителното име. По същия начин туземците от о. Ниас вярват, че човек може да пострада, ако демони чуят името му. Затова имената на новородените, които са особено изложени на нападенията на злите духове, никога не се произнасят; по същата причина в обитаваните от духове места, каквито са мрачните дълбини на гората, речните брегове или пенливите потоци, хората не се викат един друг по име.

Индианците от племето чиоте пазят имената си в тайна и не обичат да ги чуват произнесени на висок глас, като казват, че на континента или на околните острови има самодиви и дяволчета. Ако знаят имената на хората, те им правят зло, но ако не ги знаят, злосторниците са безсилни. Арауканците почти никога не казват имената си на чужд човек, защото се боят, че така той ще придобие свръхестествена власт над тях. Ако чужденец, който не знае за това суеверие, попита арауканец за името му, той ще се обърне към стоящ наблизо човек и ще го помоли да отговори. „Това нежелание е плод на идеята, която им втълпяват от малки, че ако произнасят името си много често, няма да пораснат и ще останат дребни. Това им нежелание да си казват имената кара много чужденци да смятат, че те нямат имена или пък са ги забравили.“

В последния случай човекът сякаш няма задръжки да споменават името му пред чужди хора, не се бои от последиците, които може да донесе разкриването му. Бедата идва единствено ако името се произнесе от собственика му. Защо? Освен това с какво основание той смята, че като произнесе името си, спира своя растеж? Можем да предположим само, че за диваците, които действуват и мислят по този начин, името е част от човека само когато той го произнесе със собствените си уста; произнесено от другиго, то няма жизнена връзка с него и не може да се използува в негова вреда. Както биха твърдели тези първобитни философи, друго ще е, ако човек допусне собственото му име да премине устните му — той се разделя с живо парче от себе си и ако продължава да постъпва така безотговорно, положително ще пропилее силите си и ще разруши здравето си. Сигурно тези елементарни моралисти са сочели на обзетите си от страхопочитание последователи много смазани прахосници, много излинели от болест тела, като ужасяващ пример за съдбата, която рано или късно ще ги сполети, ако си позволят невъздържано да задоволят примамливия навик да произнасят собственото си име.

Както и да го обясняваме, факт е, че много диваци проявяват най-голямо нежелание да произнасят собствените си имена, но нямат нищо против да ги произнасят други хора и дори приканват околните да направят това, за да задоволят любопитството на чужденеца. В някои части от Мадагаскар например е табу човек да каже собственото си име, но вместо него отговаря роб или слуга. Същата, както ни се струва, странна непоследователност е отбелязана и при някои индиански племена. Разказват например, че „за американския индианец името е нещо свято и собственикът му не го разкрива, без да помисли добре. Ако запитате воин от което и да е племе за името му, той направо ще ви откаже или дипломатично ще отклони въпроса в смисъл, че не разбира какво искате от него. Приближи ли се приятел обаче, воинът му прошепва какво се иска от него и приятелят може да каже името, а другият се отплаща, като съответно произнася неговото.“ Това се отнася например за индианските племена от Британска Колумбия. За тях съобщават, че „един от най-странните им предразсъдъци, който сякаш засяга в еднаква степен всички племена, е нежеланието да си казват имената — така че никога не чувате истинското име на човека от него самия, но си казват взаимно имената без колебание“. Същият етикет е установен по целия Индонезийски архипелаг. По правило никой не произнася собственото си име. В обществото на туземците въпросът „Как се казваш?“ показва пълна липса на деликатност. Ако при разрешаването на административни или делови въпроси запитат туземеца за името му, вместо да го каже, той ще погледне към другаря си, давайки да се разбере, че онзи трябва да отговори вместо него или направо ще заяви: „Него питай“. Суеверието е разпространено навсякъде из Индонезия. Среща се сред племената моту и мотумоту, папуасите от Финшхафен (Северна Нова Гвинея), нуфурите от Холандска Нова Гвинея и меланезийците от Бисмарковия архипелаг. У много южноафрикански племена мъжете и жените никога не споменават имената си, ако могат да накарат друг да направи това вместо тях, но не отказват категорично да ги съобщят, когато няма как да го избягнат.

Случва се наложената върху собствените имена забрана да не е постоянна, а да зависи от обстоятелствата и когато те се променят, тя да престане да действува. Така например когато мъжете нанди предприемат набег, никой у дома не бива да произнася имената на отсъствуващите бойци, за тях се говори като за птици. Ако все пак дете се изпусне и спомене името на някого от заминалите, майката ще го укори с думите: „Не говори за птиците в небето“. Когато човек от племето бангала (по горното течение на р. Конго) излезе за риба и се върне с улова си, името му временно престава да се използува и никой не бива да го споменава. Без разлика какво е истинското име на рибаря, го наричат „мвеле“. Защото реката е пълна с духове и ако чуят истинското му име, могат да попречат на рибаря да улови много риба или изобщо нещо да улови. Дори когато е уловил рибата и се е върнал с нея, купувачът не бива да се обръща към него по име, а да го нарича „мвеле“, че и тогава духовете могат да чуят името му, да го запомнят и да му направят беля друг ден или да повредят рибата, която е уловил, и той да получи малко пари за нея. Затова рибарят има право да наложи тежки компенсации на всеки, който спомене името му, или да принуди несъобразителния бърборко да изкупи рибата му на добра цена, за да му върне късмета. Когато сулките от о. Нова Британия наближават територията на своите врагове гактеите, те се пазят да не ги споменават с истинските им имена, убедени, че иначе враговете им ще ги нападнат и избият. И затова при такива обстоятелства те употребяват вместо названието „гактеи“ определението „о лапсиек“, т.е. „гнилите пънове“, и си представят, че наричайки ги така, правят краката на страшните си противници тежки и трудноподвижни като пънове. Този пример илюстрира крайно материалистичното схващане на сулките за същността на думите. Те предполагат, че само споменаването на израз, означаващ тромавост, влияе по хомеопатичен път и прави трудноподвижни краката на намиращите се далеч врагове. Друга илюстрация на тази странна заблуда дава суеверието на кафрите, че млад крадец може да се поправи, ако извикаш името му над кипящ чайник със светена вода, а после затвориш чайника и оставиш името на крадеца да постои няколко дни във водата. При това съвсем не е необходимо крадецът да знае за какво са използували името му. Моралното пречистване ще се извърши без негово знание.

Както видяхме, ако смятат за необходимо да пазят в тайна истинското име на човека, към него ще трябва да се обръщат на фамилно име или на прякор. По всичко личи, че за разлика от действителните или първичните имена вторите не се смятат част от човека и могат свободно да се използуват и разкриват на всекиго, без това да навреди на неговата сигурност. Случва се, за да не споменат собственото му име, да наричат човека на името на детето му. Известно е например, че „туземците от Джипсланд не допускат човек извън племето да знае имената им, да не би, като ги чуят враговете, да ги използуват за заклинание и да им отнемат живота с магия. Тъй като се смята, че децата нямат (врагове, обикновено говорят за даден човек като «бащата, чичото или братовчеда на еди-кой си», назовавайки дете, и във всички случаи се въздържат да споменават името на възрастен“. Алфурите от Посо (о. Целебес) не произнасят собствените си имена и ако искате да се уверите в истинското име на даден човек, не трябва да питате него, а другите. Но ако това е невъзможно, например ако няма никого наоколо, трябва да запитате как се казва детето му и след това да се обърнете към него като „бащата на еди-кой си“. Нещо повече, алфурите не обичат да споменават дори имената на деца, така че, когато едно момче или момиче има племенник, или племенница, към него се обръщат като „чичото на еди-кой си“ или „лелята на еди-коя си“. Както съобщават в чисто малайското общество никога не питат човек за името му, а обичаят да се именуват родителите на децата си се възприема само като средство да не се споменава собственото име на родителя. Авторът, който съобщава това, добавя като потвърждение, че мъжете без деца се именуват на своите по-малки братя. Пораснат ли децата на сухоземните даяки, започват да се наричат според пола им — баща или майка на едно от децата на по-малък брат или сестра на техните родители, или с други думи ги наричат баща или майка на първите им братовчеди. Кафрите смятат за проява на невъзпитание да се обръщат към невястата на собственото й име и я наричат майка на „еди-кой си“, още докато е годеница, камо ли като стане жена и майка. При муките, земите и качагите от Асам, след като им се роди дете, родителите изоставят имената си и започват да се наричат баща или майка на еди-кой си. Бездетните двойки получават имена като „бездетния баща“, „бездетната майка“, „бащата без дете“, „майката без дете“.

Някои отдават широко разпространения обичай бащата да се именува на детето си на желанието му да утвърди своето бащинство като средство да придобие права над децата си, които преди, при системата на матриархата, принадлежали на майката. Но това не обяснява успоредния обичай майки да се именуват на децата си, който обикновено съществува наред с практиката бащата да се именува на детето си. Още по-малко, ако изобщо е възможно, това обяснява обичаите да наричат бездетни двойки баща и майка на несъществуващи деца, мъже да се наричат на по-малките си братя, да се определят деца като чичовци и лели на някого си или като бащи и майки на първите си братовчеди. Но всички тези обичаи намират просто и естествено обяснение, ако предположим, че те се коренят в нежеланието да се произнасят истинските имена на хората, когато се обръщат към тях или се говори за тях. Вероятно това им нежелание се корени отчасти в страха да не привлекат по този начин вниманието на злите духове и отчасти в опасението да не разкрият името си на заклинатели и да дадат средство, с помощта на което да им бъде сторено зло чрез името.