Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Магията управлява дъжда

Една от най-важните задачи, с които общественият магьосник се наема за доброто на племето, била да управлява времето и най-вече да осигури достатъчно валежи. Водата е жизнено необходима и в повечето страни тя идва под формата на дъжд. Без дъжд растителността повяхва, животните и хората линеят и умират. Затова при първобитните общества дъждоносецът е много важна личност и при тях често има специална категория магьсници, чиято задача е да регулират притока на вода от небето. Методите, с които те се опитват да изпълняват задълженията си, почиват обикновено, макар и не винаги на принципа на хомеопатичната или имитативната магия. Ако искат да предизвикат дъжд, те го възпроизвеждат, като пръскат вода или наподобяват облаците. Ако целта им е да опрат дъжда и да предизвикат сухо време, отбягват водата и използуват топлина и огън, за да изсушат твърде обилната влага. Такива опити съвсем не са присъщи, както би предположил образованият читател, само на голите обитатели на палещи земи като Централна Австралия и някои части на Източна и Южна Африка, където се случва в продължение на месеци безмилостното слънце да жари от синьото и безоблачно небе и без това обгорялата и напукана земя. Те са, или са били, нещо съвсем обикновено у привидно цивилизованите народи, населяващи Европа, е нейния по-влажен климат. Сега ще илюстрирам казаното с примери от практиката на обществената и частната магия.

Така, когато в селата около Дерпта (сега Тарту) в Русия, имали голяма нужда от дъжд, трима мъже се покатервали по боровете на древна свещена гора. Единият блъскал с чук по котел или малко буре да подражава на гръмотевиците; другият чукал една о друга две главни, от това се разлетявали искри и по този начин наподобявал светкавици, а третият, когото наричали дъждоносец, пръскал наоколо, с помощта на снопче вейки, вода от един съд. За да сложат край на сушата и да извикат дъжда, жените и девойките от село Плоска отиват нощем голи до окрайнините на селото и там изливат на земята вода. В Халмахера или Гилоло, голям остров западно от Нова Гвинея, магьосникът предизвиква дъжд, като потапя във вода клон от специално дърво и после разпръсква влагата по земята. На Нова Британия дъждоносецът завива няколко мокри листа от пълзящо растение на зелени и червени ивици в бананово листо, навлажнява вързопчето и го заравя в земята, после наподобява с уста плискането на дъжда. Когато царевицата на северноамериканските индианци омаха повехне поради липсата на дъжд, членовете на свещеното Бизонско дружество пълнят голям съд с вода и го обикалят с танци четири пъти. После един от тях отпива и пръска с уста — финият воден прашец наподобява ситен дъждец. После катурва съда и го разлива, при което танцьорите се хвърлят на земята, пият от локвата и намазват лицата си с кал. Накрая те отново разпръскват с уста водата на ситен прашец. Това опасява царевицата. Пролетно време хората от племето начез, в Северна Америка, се събирали заедно да си купят от магьосника хубаво време за посевите. Ако имало нужда от дъжд, магьосниците постели, танцували и надували водни пищялки. Тези пищялки били надупчени като струйника на лейка и през дупчиците дъждоносецът пръскал вода към онази част от небето, откъдето идват най-гъстите облаци. Но ако имало нужда от слънчево време, той се покачвал на покрива на колибата си, духал с все сила и с разперени ръце махал на облаците да отминават. Когато дъждовете не дойдат навреме, хората в Централен Ангониланд[1] отиват в така наречения храм на дъжда. Там разчистват тревата, а вождът налива бира в заровена в земята делва и казва: „Господарю Чаута, сърцето ти стана кораво за нас, какво искаш да направим? Наистина ще загинем. Дай на децата си дъждове, ето бирата е за тебе.“ После всички пият от останалата бира, като карат дори и децата си да сръбнат. След това грабват клони, танцуват и пеят за дъжд. Като се върнат в селото, намират съд с вода, поставен на прага от стара жена, топят клоните в него, високо ги размахват и разпръскват капките. След това дъждът не може да не дойде, натоварен на тежки облаци. В този ритуал виждаме съчетание от магия и религия, защото докато пръскането на вода с клоните е чисто магическа церемония, молитвата за дъжд и жертвоприношението са религиозни ритуали. Дъждоносецът на племето мара, в Северна Австралия, отива при някоя локва и изпява там магическата си песен. После гребва в шепите си вода, отпива от нея и я изплюва в различни посоки. След това се поръсва цял, пръска наоколо вода и се връща тихо в лагера. Предполага се, че дъждът няма да закъснее. Арабският историк Макризи описва метод за спиране на дъжд, към който прибягвало номадското племе алкамар в Хадрамаут. Туземците отсичали клон от специално дърво в пустинята, запалвали го, а после посипвали горящата главня с вода. След това силата на дъжда намалявала, тъй както водата изчезва, когато падне върху нажежената главня. Казват, че някои племена от източните ангами в Манипур изпълнявали подобна церемония с противоположна цел, т.е. да предизвикат дъжд. Главатарят на селото слагал горяща главня на гроба на човек, умрял от изгаряния, и с молитви за дъжд гасял главнята с вода. Тук гасенето на огън с вода, която имитира дъжд, се подсилва от влиянието на мъртвеца, защото след като е изгорял, той естествено ще копнее да завали дъжд — да охлади парещото му тяло и облекчи страданията му.

Не само арабите, но и други народи са използували огъня, за да спират дъжда. Така например в племето сулка в Нова Британия нагорещяват до червено камъни, а после ги оставят на дъжда или пък разпръскват във въздуха гореща пепел. Хората смятат, че дъждът скоро ще престане да вали, защото няма да му е приятно да се пари на горещите камъни и пепелта. А телуги изпращат малко голо момиче да покаже на дъжда парчето горящо дърво, което държи в ръката си. Предполага се, че това ще спре валежа. В Порт Стивънз, в Нови Южен Уелс, магьосниците прогонвали дъжда, като хвърляли горящи въглени и едновременно с това пуфтели и крещели. Всеки човек от северноавстралийското племе анула може да спре дъжда просто като нагрее зелена клечка на огъня и заудря с нея вятъра.

При голяма суша диерите в Централна Австралия високо оплакват голямата немотия, сполетяла страната, и тежката си участ — че са полумъртви от глад; призовават духовете на далечните си прадеди, наречени мура-мура и им вдъхват сила да предизвикат обилни валежи. Защото вярват, че облаците са тела, в които се създава дъжд с помощта на мура-мура, благодарение на церемониите, изпълнени от тях или съседните племена. Ето как те се опитват да извлекат дъжда от облаците: изкопават дупка, дълга около четири и широка два и половина-три метра, и над нея издигат конусообразна колиба от дървета и клони. Стар и влиятелен мъж пуска с остър кремък кръв от двама магьосници, осенени от особено вдъхновение от мура-мура. Кръвта, бликаща от ръцете им под лактите, се стича върху другите мъже от племето, които седят скупчени в колибата. В същото време двамата окървавени мъже пръскат с шепи пух и част от него се полепва по изцапаните с кръв тела на техните другари, а останалият хвърчи из въздуха. Кръвта символизира дъжда, а пухът — облаците. По време на церемонията слагат два големи камъка в средата на колибата. Те олицетворяват събиращите се облаци и предсказват дъжд. После вълшебниците, от които са пускали кръв, отнасят двата камъка на петнадесет до двадесет и пет километра и ги слагат колкото се може по-нагоре на най-високото дърво. В същото време другите мъже събират гипс, сгряват го ситно и го хвърлят в някоя локва. Мура-мура виждат това и веднага карат облаците да се появят на небето. Най-сетне мъжете, млади и стари, заобикалят колибата и наведени я блъскат като овни с глави, пробиват си път през нея и се появяват от другата страна. Това се повтаря, докато я разрушат напълно. Забранено им е да използуват за тази цел друго освен главите си, но когато останат само тежките пънове, им се разрешава да ги измъкнат с ръце. „Пробивайки стените на колибата с главите си, те символизират пробиването на облаците, а падането на колибата олицетворява падането на дъжда.“ Очевидно е освен това убеждението им, че поставяйки двата камъка високо на дървото, ще накарат истинските облаци да се дигнат на небето. Освен това диерите си въобразяват, че крайкожията, взети от момчетата при обрязване, имат голямото свойство да предизвикват дъжд. Затова Великият съвет на племето винаги има малък запас от тях, готови за употреба в случай на нужда. Те са внимателно скрити, завити с пера, потопени в лой от диво куче и змия-килим[2]. В никакъв случай жена не бива да вижда как се отваря подобен пакет. Когато церемонията приключи, крайкожието се заравя, защото му се е изхабила силата. Винаги след като е паднал дъжд, няколко души от племето се подлагат на хирургическа операция, която се състои в това, че с остър кремък им изрязват кожа от гърдите и ръцете. След това удрят по раната с плоска пръчка, за да се засили кръвотечението и я намазват с червена охра. Така се получават изпъкнали белези. Обяснението, което туземците дават за този обичай, е, че те са доволни от дъжда и между дъжда и белезите има връзка. Очевидно операцията не е особено болезнена, защото докато трае тя, пациентът се смее и шегува. Даже са наблюдавали как около опериращия се трупат деца и търпеливо чакат да им дойде редът, а след като ги оперират, бягат, като пеят и надуват гърдичките, та дъждът да плющи върху тях. На следващия ден обаче не били чак толкова доволни, защото раните се опичали и болели. Понякога, когато в Ява искат дъжд, двама мъже започват да се налагат с жилави пръчки по гърбовете, докато рукне кръв. Кръвта символизира дъжд и без съмнение го кара да падне на земята. В продължение на една седмица всеки януари селата от района Егиу в Абисиния водели помежду си кръвопролитни битки, за да си осигурят дъжд. Преди няколко години император Менелик забранил обичая. Но на следващата година валежите били недостатъчни, а народното недоволство така голямо, че императорът отстъпил и позволил да се възобновят безжалостните битки, но само за два дни всяка година. Авторът, който споменава за обичая, разглежда пролятата в тези случаи кръв като умилостивително жертвоприношение пред духовете, които управляват облаците, но е възможно така да се наподобява дъждът, също както при церемониите в Австралия и Ява. Пророците на Ваал, които смятали, че като се кълцат с ножове, докато бликне кръв, ще накарат дъжда да завали, вероятно са действували на същия принцип.

Широко разпространено е поверието, че близнаците имат магическа власт над природата, особено над дъжда и времето. Това суеверие е разпространено сред някои индиански племена в Британска Колумбия и то често налага странни ограничения или табу на родителите на близнаци, макар точното значение на тези ограничения да е доста неясно. Така например индианците цимшиян вярват, че близнаците управляват времето. Затова те се молят за вятър и дъжд по следния начин: „Успокой се, дъх на близнаци.“ Освен това смятат, че пожеланията на близнаците винаги се изпълняват и от тях се боят, защото могат да навредят на хората, които мразят. Те също могат да извикат сьомгата и олачена (риба-свещ), затова са известни под название, което означава „носещи изобилие“. По мнението на индианците квакиутл близнаците са преобразена сьомга и не бива да приближават до вода, да не се превърнат отново в риби. През детството си те могат да повикат с движения на ръцете си всякакъв вятър и да направят времето хубаво или лошо, а също да лекуват болести, като въртят голямо дървено кречетало. Нутка също вярват, че близнаците са по някакъв начин свързани със сьомгата. Затова те не бива да ловят риба, нито пък да ядат, дори да докосват прясна риба. Те могат да доведат добро или лошо време и да предизвикат валеж, като намажат лицата си с черна боя, а после ги мият, символизирайки дъжд, който се стича от тъмни облаци. Племето шусуоп, а също племената по поречието на р. Томпсън свързват близнаците с мечката гризли, като ги наричат „малки гризли“. Според тях близнаците остават за цял живот надарени със свръхестествени способности. По-специално те могат да доведат хубаво или лошо време. Те предизвикват дъжд, като пръскат вода с кошница, оправят времето, като размахват малка плоска дъсчица, прикачена с връв на пръчка; предизвикват бури, като пръскат с вода краищата на смърчови клони.

Баронгите са племе от народността банту. Те обитават бреговете на залива Делагоа в Югоизточна Африка и също приписват на близнаците власт над времето. На жената, родила близнаци, дават името Тило, или небе, а самите новородени наричат „деца на небето“. И когато, въпреки очакването, бурите, които обикновено се разразяват през септември и октомври, не идват, а това означава глад и цялата природа, опалена и изгорена от слънцето, жарило от безоблачното небе в продължение на шест месеца, пъшка за благодатните порои на южноафриканската пролет, жените изпълняват церемонии, имащи за цел да предизвикат идването на дъжда, за който копнее напуканата земя. Събличат се голи, слагат пояси и венци от трева или къси полички, направени от листа на някое пълзящо растение. Окичени по този начин, те ходят от кладенец на кладенец и докато ги почистват от насъбраната кал и нечистотии, издават особени викове и пеят непристойни песни. Трябва да се каже, че кладенците са просто дупки в пясъка, където застоява мътна, отвратителна вода. Освен това жените отиват в къщата на някоя от другарките си, родила близнаци, и я заливат с водата, която носят в малки делвички. Сетне се прибират, като крещят своите непристойни песни и танцуват непристойни танци. Мъж не бива да види как тези облечени в листа жени обикалят из селото, затова ако срещнат някого, те го бият и прогонват. Като почистят кладенците, трябва да отидат и полеят с вода гробовете на прадедите си в свещената горичка. Често се случва, по внушение на магьосника, да поливат гробовете на близнаци, защото смятат, че тези гробове трябва винаги да са влажни; затова близнаците обикновено ги заравят близо до езеро. Ако усилията им да предизвикат дъжд се окажат напразни, ще си спомнят, че някакъв близнак е погребан на сухо място на склон. „Нищо чудно, че небето е огнено — казва в такъв случай магьосникът. — Разкопайте гроба му и го заровете на брега на езерото.“ Заповедта му се изпълнява незабавно, защото всички смятат, че това е единственият начин да предизвикат дъжд.

Някои от изложените по-горе факти напълно потвърждават тълкуването на професор Олденберг на правилата, които трябва да се спазват от брахмана, наел се да разучи специален химн от древния индийски сборник, известен под името Самаведа. Смята се, че химнът, наречен Шаквари, въплъщава мощното оръжие на Индра — гръмотевицата, и затова с оглед ужасяващата и опасна сила, с която е зареден той, смелият брахман трябва да е изолиран от събратята си, да напусне селото и да отиде в гората. Там той спазва определени правила за период, който варира според различните специалисти от една до дванадесет години. Те включват следното: три пъти на ден трябва да докосва вода, да е облечен в черно и да яде храна, имаща чер цвят. Когато вали, не бива да търси подслон, а да стои на дъжда и да повтаря: „Водата е песента Шаквари“; когато блясва светкавица, да казва: „Това е като песента Шаквари“, а когато отекне гръм — „Великият вдига голям шум.“ Не бива никога да преминава през течаща вода, без да я докосне, да се качва на кораб освен в случай, че животът му е застрашен, но дори и тогава да не пропусне да пипне водата, когато се качва на борда, защото, както казва пословицата, „във водата почива силата на песента Шаквари“. Когато най-сетне му разрешат да разучи самата песен, той потапя ръцете си в съд с вода, в който има растения от всякакъв вид. Казват, че ако са спазени всички тези правила, богът на дъжда Парджаниа ще изпраща валеж винаги, когато този човек пожелае. Явно е, както посочва професор Олденберг, че всички тези правила са предназначени да свържат брахмана в съюз с водата, да го направят съюзник на водните сили и да го предпазят от тяхната враждебност. Черните дрехи и храната с чер цвят имат същото значение — и е достатъчно да си спомним как за дъжд правят жертвоприношение с черна жертва, за да не се съмняваме, че те са свързани с дъждовните облаци — черни са, защото такова е естеството на дъжда. При друго заклинание за дъжд просто се казва; „Той облича черна дреха, обточена с черно, защото такова е естеството на дъжда.“ Затова можем да приемем, че в случая е запазен кръгът от идеи и предписания на ведите, предназначени да подготвят дъждоносеца за неговата длъжност и да го обрекат на нея.

Интересно е да отбележим, че когато се търси обратният резултат, примитивната логика задължава магьосника, който „завежда“ времето, да спазва точно противоположните правила на поведение. На тропическия остров Ява, където богатата растителност говори за обилни валежи, церемониите за дъжд са рядкост, за разлика от церемониите, които целят неговото предотвратяване. Когато някой се готви да даде голямо угощение през дъждовния сезон и е поканил много хора, той отива при своя местен „завеждащ“ времето и го моли да „подпре облаците да не се спуснат ниско“. Ако магьосникът се съгласи да впрегне професионалното си умение, той започва да се придържа в поведението си към известни правила непосредствено след като клиентът му си отиде. Трябва да пази диета, не бива да пие вода, нито да се къпе, каквото и да яде, то трябва да е сухо — изобщо в никакъв случай не бива да се докосва до вода. От своя страна домакинът и прислугата му, мъже и жени, също не бива да се къпят, нито да перат, докато не свърши угощението, а освен това през цялото време всички трябва да се въздържат от полови сношения. Малко преди да започне угощението, магьосникът сяда на нова рогозка в спалнята си и мърмори пред малка газена лампа следната молитва или заклинание: „Дядо и баба Орьокьол (името, изглежда, се избира, напосоки, защото се използуват и други имена — Бел. авт.), върни се в твоята страна. Твоята страна е Акемат. Остави си бурето за вода, затвори го както трябва, та и капка да не се излее от него.“ Докато произнася молитвата си, магьосникът гледа нагоре и през цялото време кади благовония. При племето тораджа пък, магьосникът, чиято специална задача е да прогони дъжда, внимава да не докосва вода преди, по време и след изпълнението на професионалните си задължения. Той не се къпе, храни се с неумити ръце, пие само палмово вино, а ако трябва да премине поток, внимава да не стъпи във водата. Като се подготви по този начин за своята задача, той нарежда да му построят колибка в оризище извън селото и там поддържа малък огън, който в никакъв случай не бива да изгасва. В огъня изгаря различни видове дърва, които според него притежават способността да прогонват валежите, духа в посоката, от която има опасност да дойде дъжд, като държи в ръка сноп листа и кора — от тях извлича силата да спре облаците, но не от химическия им състав, а от имената им — по съвпадение означаващи нещо сухо и летливо. Ако, докато работи, на небето се появят облаци, магьосникът взема шепа вар и я издухва срещу тях. Тъй като е суха, варта очевидно е годна да разпръсне влажните облаци. Ако след това потрябва дъжд, е необходимо само да залее огъня е вода и от небето незабавно ще се излее порой.

Читателят ще забележи колко много церемониите, които жителите на Ява и тораджа изпълняват, за да прогонят дъжда, са противоположни на индийските церемонии, чиято задача е да го привлекат. Индийският мъдрец трябва да докосва вода три пъти на ден, а също и в специални случаи; магьосниците явайци и тораджа не бива да я докосват. Брахманът живее в гората и дори когато вали, не бива да търси подслон, явайците и тораджа седят в къща или колиба. Единият показва индуктивната си връзка с водата, като приема дъжда върху себе си и разговаря е уважение с него, другите палят лампа или огън и правят всичко по силите си да прогонят дъжда. Но принципът на действие и на тримата е един и същ — всеки от тях „наужким“, като децата, се отъждествява с явлението, на което нека да въздействува. Същата стара заблуда, че причината наподобява следствието — за да докараш влажно време, трябва да си влажен, а искаш ли сухо време, трябва да си сух.

И днес в Югоизточна Европа изпълняват церемонии за дъжд, които почиват на същите асоциативни връзки — нещо повече, те и в подробностите си наподобяват церемониите, изпълнявани със същото намерение от племето баронга, край залива Делатоа. Когато сушата продължи дълго, гърците в Тесалия и Македония имат обичай да изпращат шествие от деца да обиколи всички кладенци и извори в околността. Начело на процесията върви накичено с цветя момиче, а нейните придружители я заливат с вода навсякъде, където спрат и пеят заклинание. Ето част от него:

Перперия, тъй росна, свежа,

околността ти опресни.

Покрай гората докато минаваш

на пътя там се помоли:

„О, боже, изпрати ни в равнината

благодатен, ситен дъжд,

плодородни да са ни полята

и лозята да цъфтят,

зърното във този край да стане

здраво и налято,

та богатствата на хората

да се множат.“

В сушаво време сърбите събличат една мома гола и я омотават от горе до долу в трева, билки и цветя. Дори лицето и е покрито с жива зеленина. Пременена по този начин, наречена Додола, тя върви из селото, заобиколена от тълпа момичета. Додолата се върти и танцува, а другите момичета играят и пеят песента на Додолата, докато стопанката излива ведро с вода върху й. Една от песните, които пеят, е следната:

Ний из селото вървим —

а пък облаците по небето.

Ний тръгваме по-бързо —

облаците също се затичват.

Ето на, стигат ни и напояват

посеви и лозя.

Когато искат дъжд, момчетата в Пуна, Индия, обличат едно от другарчетата си в листа и го наричат Дъждовен цар. После обикалят от къща на къща, а стопанинът или жена му пръскат Дъждовния цар с вода и раздават на момчетата различни неща за ядене. Когато обиколят всичките къщи, те свалят листеното облекло на Дъждовния цар и се гощават със събраната храна.

В някои части на Южна и Западна Русия използуват къпането като заклинание за дъжд. Понякога, след богослужение, енориашите събарят свещеника на земята и го поливат с вода. Друг път, на св. Йоан Кръстител, жените се къпят на тълпи, без да се събличат и потапят във водата направена от клони, трева и билки кукла, която олицетворява светеца. Когато има голяма нужда от дъжд, жените в Курска област хващат непознат пътник и го хвърлят в реката или го заливат от главата до петите с вода. По-късно ще видим, че често вземат непознатия пътник за божество или за олицетворение на някоя природна стихия. В официални документи е отбелязано, че по време на сушата от 1790 г. селяните от Шурец и Вербуц събрали всички жени и ги задължили да се изкъпят, за да падне дъжд. Една арменска магия за дъжд изисква да хвърлят съпругата на свещеника във вода и да я намокрят цялата. Като средство против суша арабите от Северна Африка хвърлят насила овят човек в поток. В Минахаса, област в Северен Целебес, за да падне дъжд, се къпе самият свещеник. Когато в Централен Целебес дълго време не е валяло и стеблата на ориза се сгърчват, много от селяните, особено младите, отиват до близък поток и се заливат с вода, като крещят и вдигат шум или се пръскат един друг с бамбукови тръби. Понякога имитират плющенето на дъжд, като пляскат с ръце по водата или пък слагат в потока обърната кратуна и тропат с пръсти по нея.

В някои случаи хората вярват, че жените могат да предизвикат дъжд, като орат или се правят, че орат. При пшау и хевсурите от Кавказ има церемония, наречена „изораване на дъжда“, която се изпълнява по време на суша. Впрягат момичета в рало и те го влачат из реката, газейки до пояс във водата. При такива обстоятелства и арменските девойки и жени правят същото. Най-старата жена или попадията облича расото на попа, а другите, облечени като мъже, влачат ралото във водата срещу течението. При продължително засушаване в Грузия запрягат момите за женене две по две във волски ярем и те газят през реки, езера и блата, молят се, пищят, плачат и се смеят. В една област на Трансилвания, когато земята се напука от суша, момичетата се събличат голи и водени от една по-възрастна жена, която също е гола, открадват брана и я пренасят през полето до някоя река и там я пускат да плава. После, в продължение на час, седят на браната, като на всеки ъгъл слагат по една запалена свещ. Накрая оставят браната във водата и си отиват. И в някои части на Индия прибягват до сходно заклинание за дъжд: голи жени влачат нощем рало из някоя нива, а мъжете стоят настрана, защото присъствието им ще развали магията.

Понякога заклинанието за дъжд действува с помощта на покойници. В Нова Каледония например дъждоносните се намазват целите с черна боя, изкопават мъртвец, отнасят костите му в пещера, съединяват ги и окачват скелета над листа от таро. След това го поливат с вода така, че да се стича върху листата. Те вярват, че душата на покойника взема водата, превръща я в дъжд и я излива отново върху земята. Ако може да се вярва на единодушните съобщения, до неотдавна, когато ги сполети суша, селяните от един район в Русия изравяли трупа на някой пропил се до смърт и го хвърляли в най-близкото тресавище или езеро, напълно убедени, че това ще осигури необходимия валеж. Очакванията за лоша реколта поради продължителното засушаване през 1868 г. подтикнали жителите на едно село в района на Таращанск да изровят трупа на разколник, умрял предишния декември. Едни от тях удряли трупа по главата — или онова, което било останало от него, и викали: „Дай ни дъжд!“, а останалите го заливали с вода през сито. В този случай изливането на вода през сито очевидно наподобява дъжда и напомня за начина, по който, според Стрепсиадите на Аристофан, Зевс прави дъжда. Случва се, за да осигурят дъжд, тораджите да се обръщат към мъртви с молба за милост. В селото Калингуа например има гроб на прочут вожд, дядо на сегашния владетел. Когато земята страда от ненавременно засушаване, хората отиват при гроба, поливат го с вода и казват: „О, дядо, съжали се над нас, дай ни дъжд, ако искаш да имаме с какво да се храним тази година.“ След това над гроба окачват пълно с вода бамбуково стебло с малка дупчица на долния край, от която капе непрекъснато. Продължават да пълнят бамбука с вода, докато дъждът не дойде да напои земята. В този случай, също както в Нова Каледония, имаме религия примесена с магия, защото към магическото възпроизвеждане на дъжд на неговия гроб се е прибавяла чисто религиозната молитва към мъртвия вожд. Видяхме, че като заклинание за дъжд баронгите за залива Делагоа поливат гробовете на своите прадеди, особено гробовете на близнаци. При някои индиански племена по поречието на Ориноко имало обичай година след погребението роднините на умрелия да изравят костите му, да ги изгарят и да разпръскват пепелта по вятъра, защото вярвали, че пепелта се превръща в дъжд, който починалият връща на земята в замяна на почитта към него. Китайците са убедени, че когато човешки тела останат непогребани, изложени без подслон на капризите на времето, душите на бившите им собственици също както живите чувствуват неприятно усещане от дъжда. Затова нещастните души правят всичко, което е по силите им, да предотвратят валежите и често техните усилия са прекалено успешни. В резултат на това настъпва суша, най-ужасното от всички възможни бедствия в Китай, защото води до слаба реколта, недоимък и глад. И по време на суша за китайските власти било обикновена практика да заравят изсъхналите кости на непогребани мъртъвци, за да сложат край на бедата и чрез магия да предизвикат дъжд,

Често и животните играят важна роля в тези заклинания. Северноавстралийското племе анула свързва птицата долар с дъжда и я нарича дъждовна птица. Човекът, който има птицата за свой тотем, може да предизвика дъжд край определен вир, като улови змия, държи я известно време жива под водата, убива я и я оставя край потока. После прави сводест сноп от тревни стебла, наподобяващи дъга, и го закрепва над змията. Накрая той пее на змията и мнимата дъждовна дъга рано или късно ще завали. Обясняват ритуала с това, че едно време птицата долар имала за съпруг змия, която живеела в локва и плюела към небето, докато се появи дъга, а от облаците завали дъжд. Общоприет начин да се предизвиква дъжд на о. Ява е да се окъпят една или две — мъжка и женска котки. Понякога носят животните с шествие и музика. Даже в Батавия можете от време на време да видите как деца разнасят котка с такава цел по улиците. След като я потопят в някоя локва, я пускат на свобода.

В Източна Африка, когато магьосникът на племето умбугве иска да предизвика дъжд, хваща при ярко слънце черна овца и черно теле, качва ги на покрива на общата колиба, разпорва коремите на животните и разпръсква вътрешностите им по всички посоки. След това налива в съд вода и пуска вътре муска. Ако заклинанието е успяло, водата завира и следва дъжд. От друга страна, ако магьосникът иска да попречи да завали, той се оттегля във вътрешността на колибата и там нагрява в кратунка прозрачно парче кварц. За да предизвикват дъжд, в племето вагото принасят в жертва на гробовете на мъртвите си прадеди черни птици, черни овце и черни добичета, а през дъждовния сезон дъждоносецът облича черни дрехи. Магьосниците от племето матабеле използуват като заклинание за дъжд муска, направена от кръвта и жлъчката на черен вол. В един район на Суматра, за да накарат да завали дъжд, всички жени от селото отиват полуголи на реката, нагазват в нея и се заливат една друга. После пущат въз водата черна котка, принуждават я известно време да плува, а след това я оставят да избяга на брега, като я гонят и поливат. По време на суша народността гаро в Асам принася в жертва черна коза на много висок планински връх. Във всички тези случаи цветът на животното е част от заклинанието — след като е черно, то ще затъмни небето с дъждовни облаци. По същата причина бечуаните изгарят вечерно време говеждо шкембе, защото, както казват: „Черният дим ще събере облаците и ще накара дъжда да дойде.“ За дъжд на о. Тимор принасят в жертва на богинята на земята черно прасе, а бяло или червено на бога на слънцето — за слънчево време. Във високите планини на Япония има район, където, ако не е валяло дълго време, край планински поток се събират селяни начело с жреца, който води черно куче. Връзват на определено място животното и то се превръща в мишена за куршумите и стрелите им. Когато топлата кръв опръска скалите, хвърлят оръжието си и започват да се молят на висок глас на божествения дракон на пороя да изпрати веднага силен дъжд, за да измие оскверненото място. Обичаят предписва в такива случаи жертвата да е черна, като символ на желаните облаци. Но ако е нужно слънчево време, жертвата трябва да е чисто бяла, без никакво петънце.

Тясното съжителство на водните и дървесните жаби с водата им е спечелило широко разпространена слава на пазители на дъжда и затова те често играят роля в заклинанията, предназначени да привлекат от небето желаните валежи. Някои индиански племена по поречието на Ориноко смятат сухоземната жаба за бог или господар на водите и по тази причина не смеят да я убиват. Случвало се е при суша да държат под гърне жаби и да ги бият с пръчки. Твърди се, че индианците аймара често правят малки статуетки на жаби и други водни животни и ги слагат по върховете на хълмовете като средство да предизвикат дъжд. Индианците от поречието на Томпсън, в Британска Колумбия, и някои народности в Европа смятат, че убият ли жаба, ще завали. За да предизвикат дъжд хората от низшите класи в централните райони на Индия връзват на една тояга жаба, покриват я с листа и клони от дървото ням и я разнасят от къща на къща с песента:

Изпрати скоро, о Жабо, скъпоценната вода!

Направи житото и просото на нивата да узреят.

Капу или реди са многочислена каста земеделци и земевладелци от района на Мадрас. Когато няма дъжд, жените от кастата хващат жаба и я вързват на ново бамбуково ветрило на веялка. По ветрилото връзват и няколко листа от маргоза, ходят от къща на къща и пеят: „Госпожа жаба трябва да се окъпе. О, боже на дъжда, дай поне за нея мъничко вода.“ Жените капу пеят, а стопанката полива жабата с вода и раздава милостиня, убедена, че по този начин ще накара дъжда скоро да се излее като порой.

Когато сушата е траяла твърде дълго, случва се хората съвсем да изоставят обикновените фокуси на имитативната магия и прекалено гневни, за да си хабят дъха за молитви, се стараят със заплахи и ругатни, дори с чисто физическо насилие да изтръгнат водите небесни от свръхестественото същество, което, така да се каже, ги е спряло от главния кран. Когато божеството-пазител в някое японско село оставало прекалено дълго глухо за молитвите на селяните за дъжд, те в крайна сметка смъквали статуята му с шумни и опашати проклятия и я хвърляли с главата надолу във вонящо оризище. „Ето, казвали те, постой за малко тук, да видиш как ще се почувствуваш, когато слънцето, дето изгаря до смърт нашите напукани оризища, поизпече и теб няколко дни.“ При подобни обстоятелства фелупите от Сенегамбия[3] смъкват фетишите си, влачат ги из нивите и ги проклинат, докато не завали дъжд.

Китайците са изпипали майсторлъка да превземат небесното царство с атака. Когато искат дъжд, те правят голям книжен или дървен дракон, изобразяващ бога на дъжда, и го разнасят с шествие, но ако не последва дъжд, проклинат и разкъсват на парчета дракона. Друг път, ако богът не прати дъжд, го заплашват и бият, даже го смъкват от ранга му на божество. От друга страна, ако завали желаният дъжд, богът бива издигнат с императорски декрет в по-висок ранг. През април 1888 г. мандарините от Кантон се молили на бога Лун-ван да спре непрекъснато леещия се дъжд, а когато той останал глух: към молбите им, го хвърлили за пет дни в затвора. Това дало добър резултат — дъждът спрял, а бога пуснали на свобода. Няколко години преди това, по време на суша, същият бог бил окован и в продължение на няколко дни оставен в двора на своя храм, на слънцето, да почувствува спешната необходимост от дъжд. По същия начин, когато сиамците имат нужда от дъжд, излагат своите идоли на палещото слънце, но ако искат сухо време, свалят покривите на храмовете и оставят дъжда да се излива върху идолите. Смятат, че като излагат боговете на неудобство, ще ги убедят да задоволят исканията на поклонниците си.

Читателят може да се усмихне на „метеорологията“ на Далечния изток, но точно до същите средства за предизвикване на дъжд са прибягвали и в християнска Европа и то по наше време. В края на април 1893 г. Сицилия била сполетяна от голяма беда — сушата продължавала шест месеца. Всеки ден слънцето се издигало и заставало на безоблачното синьо небе. Градините Конка д’Оро, които заобикалят Палермо с великолепен растителен пояс, повяхнали. Храната започвала да не достига. Хората били много разтревожени. Напразни били всички изпитани средства за предизвикване на валеж. Шествия обикаляли улиците и нивите. Мъже, жени и деца прехвърлели броениците си и лежали по цели нощи пред светите образи. Денем и нощем в църквите горели светени свещи. Осветените на Връбница палмови клонки висели по дърветата. Съгласно много стар обичай, в Солапарута разпръсквали по нивите праха, изметен от църквите на Връбница. В обикновени години свещеният боклук запазвал посевите, но ако щете вярвайте, тази година не дал никакъв резултат. Гологлави и боси, жителите на Никозия носели кръстове из всички квартали на града и се налагали един друг с железни камшици. Всичко било напразно. Даже сам великият св. Франциск от Паоло, който ежегодно правел чудото на дъжда и затова хората всяка пролет разнасяли статуята му през зеленчуковите градини, не можал или не поискал да помогне. Литургии, вечерни, концерти, зари, илюминации — нищо не го трогвало. Най-сетне селяните започнали да губят търпение. Повечето светци били прокудени. В Палермо тръснали св. Йосиф в една градина, сам да види как стоят нещата и се заклели да го оставят там, на слънцето, докато не завали. Други светци обърнали като непослушни деца е лица към стените. На трети пък съблекли красивите одежди и ги пропъдили далеч от енориите им, заплашвали ги, грубо ги обиждали, хвърляли ги във водоемите, където поели и къпели конете. В Калтанисета отпорили златните криле на св. Архангел Михаил и ги заменили с картонени, смъкнали пурпурната му мантия и го завили в пачавра. В Ликата светецът покровител св. Анжело пострадал по-лошо, защото го оставили съвсем гол, наругали го, оковали го, заплашили го с удавяне или с обесване. „Дъжд или бесило!“ — ревели разгневените хора и размахвали юмруци под носа му.

Друг път хората търсят състраданието на боговете. Когато житото изгаря на слънцето, зулусите търсят „небесна птица“, убиват я и я хвърлят във вир. Тогава небето се разтапя от жалост по убитата птица и „я оплаква с дъжд от сълзи, оплаква като на погребение“. Понякога жените на зулусите заравят децата си до шията в земята, а после се отдръпват настрана и дълго вият по най-ужасен начин. Предполага се, че небето ще се разтопи от жалост при тази гледка. После жените изравят децата, сигурни, че скоро ще последва дъжд. Казват, че така призовавали „бог там горе“ и го молели да изпрати дъжд. Ако завали, те заявяват, че „Усондо вали“. При суша гуанчите на о. Тенерифе отвеждали овцете на свещена земя и отделяли агнетата от майките им, та жалното им блеене да разчувствува божието сърце. За да спрат дъжда, в Кумаси наливат горещо масло в лявото ухо на куче. Животното вие от болка, Индра чува воя му и от състрадание към животното богът спира валежа. Понякога тораджа се опитват да призоват дъжда по следния начин — слагат стеблата на определени растения във вода и им казват: „Вървете да молите за дъжд, защото докато не завали, няма отново да ви засадя, а ще ви оставя тук да мрете.“ Освен това нанизват на връв живи дъждовни охлюви, окачват ги на дърво и им казват: „Вървете и молете за дъжд, че докато не завали, няма да ви върна във водата.“ Тогава охлювите отиват и плачат пред боговете, а последните се смиляват над тях и изпращат дъжд. Но горните церемония са по-скоро религиозни, отколкото магически, тъй като включват призив за състрадание от страна на висшите сили.

Често се е смятало, че камъните имат свойство да привличат дъжда, ако ги потопят във вода, ако ги напръскат или обработят по някакъв друг, подходящ начин. По селата на островите Самоа настанявали определен камък в храма като представител на дъждоносния бог и при суша жреците носели камъка начело на шествието и го потапяли в някой поток. Сред племето тата-чи в Нови Южен Уелс дъждоносецът отчупва парче кварцов кристал и го изплюва към небето, остатъка от кристала завива в пера от ему, натопява всичко във вода и внимателно го скрива. Магьосникът на племето керамин в Нови Южен Уелс отива при устието на някой поток, капе вода на плосък кръгъл камък, после го завива и скрива. У някои племена на Северозападна Австралия дъждоносецът отива на мястото, отредено за церемониите за викане на дъжда. Там натрупва купчина камъни или пясък, слага на върха своя магически камък и като пее своите заклинания, ходи или танцува около купчината, докато не падне от изтощение, но тогава мястото му заема неговият помощник. Пръскат камъка с вода и палят големи огньове. Докато се изпълнява мистичната церемония, обикновен човек не бива да доближава свещеното място. Когато сулките от Нова Британия искат да си осигурят дъжд, почернят камъни с пепел от определени плодове и ги слагат на слънце, потапят във вода шепа вейки и пеейки заклинанието, ги затискат е камък. След такава „операция“ дъждът няма как да не завали. В Минипур, на висок хълм източно от столицата има камък, който народното въображение наподобява на чадър. Когато е необходим дъжд, раджата вади вода от изворчето под него и го пръска. В Сагами, Япония, има камък, който привлича дъжда винаги, когато върху му се излее вода. Когато цвнтралноафрижакското племе вакондйо има нужда от дъжд, изпращат за вавамба, които живеят в полите на покритите със сняг планини и са щастливи притежатели на „дъждовен камък“. Срещу съответно заплащане вавамба измиват скъпоценния камък, намазват го с масло и го поставят в гърне с вода. Тогава дъждът няма да закъснее. В безплодните пустини на Аризона и Ню Мексико апачите се опитвали да повикат дъжда, като косели вода от определен извор и я изливали на определено място — високо на една скала. Те вярвали, че скоро след това облаците ще се съберат и ще завали.

Но подобни обичаи не са присъщи само за затънтените части на Африка и Азия или за палещите пустини на Австралия и Новия свят. Те се изпълняват в прохладата и под сивото небе на Европа. В „дивите гори на Броселианд“, където, ако се вярва на легендата, магьосникът Мерлин все още спи магическия си сън в сянката на глога, има извор, наречен Барантон, който се ползува с романтична слава. Там отивали селяните, когато имали нужда от дъжд. Те гребвали малко вода в чаша и я плисвали върху плоча близо до извора. На Сноудън има самотно малко планинско езерце, наречено Дюлин или Черното езеро, което лежи в „мрачен самотен дол, заобиколен от високи и опасни скали“. Надолу към езерото водят поредица от стъпала и ако човек стъпва по камъните и пръска вода, така че да намокри най-отдалечения камък, наречен Червения олтар, „може само по случайност да не завали дъжд до мръкване, даже и в горещо време“. Вероятно в тези случаи, както на Самоа, смятат камъка за нещо повече или по-малко божествено. Това личи от ритуала, който понякога изпълняват, за да дойде дъжд — потапянето на кръст в извора Барантон — един очевидно християнски вариант на стария езически обичай да се плиска вода върху камък. На различни места във Франция съществува, или доскоро съществуваше обичай, като средство за предизвикване на дъжд да потапят статуя на светец във вода. Близо до стария манастир Комани например има извор на св. Жерве, където жителите от околността отиват, за да си осигурят дъжд или хубаво време, в зависимост от какво се нуждаят посевите. По време на голяма суша те хвърлят в извора древна каменна статуя на светеца, иначе тя стои в нещо подобно на ниша, от която блика изворът. При Колобриер и Карпентра се извършва същата церемония с образите на св. Пон и св. Жан. В няколко села на Навара молитвите за дъжд се отправят към св. Петър и за да бъдат по-убедителни, селяните правели шествие със статуята на светеца — отивали на реката, три пъти го канели да премисли своето решение и да задоволи молитвите им, и ако продължавал да упорствува, го хвърляли във водата въпреки протестите на духовниците, които умолявали и обяснявали, че най-обикновен поклон или молитва пред статуята биха дали същия резултат и в молбите им имало колкото набожност, толкова и истина. След това до двадесет и четири часа дъждът трябвало на всяка цена да завали. Католическите страни нямат монопол да призовават валежи, като потапят статуи на светци във вода. Когато в Мингрелия реколтата страда от недостиг на влага, държат във вода статуята на особено тачен светец, докато не падне хубав дъжд, а в Далечния изток, когато оризът гине от суша, шаните накисват статуите на Буда. Във всички тези случаи обичаят е вероятно в основата си индуктивна магия, но тя може да е скрита зад привидни наказания и заплахи.

Също като други народи, когато молитвите и шествията се оказвали безрезултатни, гърците и римляните се опитвали да привлекат дъжда с помощта на магия. Например, когато посевите и дърветата в Аркадия изгаряли от суша, жрецът на Зевс потапял дъбов клон в един поток на планината Ликеон. След като нарушели по този начин спокойствието й, водата изпускала облак мъгла, от който на земята скоро падал дъжд. Както видяхме, подобен начин за предизвикване на дъжд все още се използува в Халмахера, близо до Нова Гвинея. Хората от Кранон (в Тесалия) пазели в един храм бронзова колесница. Когато искали хубав дъжд, раздрусвали колесницата и дъждът започвал да вали. Вероятно разтърсването на колесницата имало за цел да наподоби гръмотевица; видяхме, че мнимата гръмотевица и светкавица са част от заклинанията за дъжд в Русия и Япония. Легендарният Салмоней, цар на Елида, уподобявал гръмотевицата, като влачел с колесницата си бронзови казани или преминавал с нея по бронзов мост, като едновременно с това хвърлял разпалени факли, за да наподоби светкавици. Той искал богохулствено да наподоби колесницата на Зевс гръмовержеца, която се търкаля по небесния свод. Нещо повече, той заявявал, че в същност е Зевс и като такъв искал да му принасят жертви. Близо до храма на Марс, извън стените на Рим, пазели някакъв камък, известен като lapis manalis[4]. По време на суша завличали камъка в Рим и предполагали, че това ще накара дъжда веднага да завали.

Бележки

[1] Страна на ангоните — племе от южните банту от зулуската група, населяващи областта западно от езерото Нянза. — Бел. пр.

[2] Вид петниста австралийска змия, употребявана от аборигените за храна. — Бел. пр.

[3] Бивша френска колония, сега двете държави Сенегал и Гамбия. — Бел. пр.

[4] Капещият камък (лат.). — Бел. пр.