Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА LX
Между небето и земята

1. Да не се докосва земята

В началото на тази книга поставихме два въпроса: Защо е трябвало жрецът от Ариция да убие своя предшественик? И защо преди да го направи, е трябвало да откъсне Златната клонка? На първия от двата въпроса вече отговорихме. Ако съм прав, жрецът от Ариция е бил един от онези свещени царе или антропоморфни божества, от чийто живот, както хората вярвали, зависело в голяма степен благополучието на общността, та дори и природният ред. Няма признаци, че обожателите или поданиците на такъв духовен владетел са създали някаква ясна представа за точната позиция, в която се намират по отношение на него; вероятно идеите им по този въпрос са били неясни и променчиви и бихме сбъркали, ако се опитаме да определим връзката с някаква логическа точност. Всичко, което хората знаят или по-скоро си представят, е, че по някакъв начин те самите, добитъкът и посевите им са тайнствено свързани с божествения си цар и в зависимост от това, дали той е добре или зле, общността е здрава или болна, стадата се плодят или се топят от болести и нивите раждат богата или оскъдна реколта. Най-голямото зло, което биха могли да си представят, е естествената смърт на техния ръководител, независимо от това, дали тя се дължи на болест или на старост, защото по мнението на неговите последователи такава смърт ще повлече със себе си най-катастрофални последици за тях и тяхната собственост: смъртоносни епидемии ще пометат всички хора и животни, земята ще откаже да ражда. Какво ти, самата природна даденост ще се разпадне? За да се предпазят от тези катастрофи, е необходимо да умъртвят царя, докато все още е в пълния разцвет на своето божествено мъжество, за да може свещеният живот, предаден с неотслабнала мощ на неговия приемник, да поднови своята младост и по този начин, чрез последователни преселения, в една непрекъсната поредица от енергични превъплъщения да остане вечно свеж и млад, обещание и гаранция, че хора и животни ще подновят по същия начин своята младост по пътя на непрекъснатата приемственост на поколенията и че винаги ще има сеитба и жътва, лято и зима, слънце и дъжд. Затова, ако предположението ми е вярно, жрецът от Ариция, немийският Горски цар е трябвало да загива системно от меча на своя приемник.

Но все още трябва да се запитаме: Каква е била Златната клонка? И защо всеки кандидат за жреческия сан в Ариция е трябвало да я откърши, преди да убие жреца? Сега ще се опитам да отговоря на тези въпроси.

Добре ще е най-напред да се спра на две от онези правила или табу, които са управлявали живота на божествените царе или жреци. Първото от тези правила, към което сега ще привлека вниманието на читателя, е, че на божествената особа не се разрешава да докосне земята с крак. Това правило било спазвано от върховния жрец на сапотеките в Мексико — той осквернявал святостта си, ако докоснел земята с мрак. Монтесума, императорът на Мексико, никога не стъпвал на земята; винаги го носели на раменете си благородници и ако стъпвал някъде, те му постилали скъпи килими, по които да върви. Срамно унижение било за японския Микадо да докосне с крак земята; нещо повече, през XVI век това било достатъчно да го лиши от неговия сан. Извън двореца го носели на раменете си мъже, вътре в него ходел по изящно изплетени рогозки. Царят и царицата на Таити не можели да докосват земята другаде освен в наследствените си владения, защото земята, на която стъпели, ставала свещена. Когато пътували от едно място на друго, те били носени на рамене от свети мъже. Винаги ги придружавали по няколко двойки от тези осветени прислужници и когато се налагало да бъдат сменени, царят и царицата прескачали на раменете на новите си носачи, без краката им да докоснат земята. Лошо предзнаменование било, ако царят на Досума стъпи на земята, защото трябвало да изпълни една изкупителна церемония. В своя дворец персийският император ходел по килими, на които друг освен него не можел да стъпи. Той никога не вървял пеша, а се возел в колесница или яздел кон. Някога царят на Сиам не стъпвал на земята, а го носели от място на място върху златен трон. По-рано царете на Уганда, техните майки и царици не бивало да ходят пеша извън просторните оградени места, в които живеели. Когато излизали, ги носели на раменете си мъже от биволския клан, няколко от които придружавали царствените особи при пътуване и се редували да носят свещения товар. Царят възсядал врата на носача и краката му били прибирани под неговите ръце. Когато някой от тези носачи се уморял, той прехвърлял царя на раменете на друг, без да допусне царският крак да докосне земята. Така са се придвижвали с голяма скорост и преминавали значителни разстояния. Носачите имали специална колиба в ограденото царско място, та да са под ръка, когато има нужда от тях. Допреди няколко години на хората с царска кръв от народността бакуба, или по-скоро бушонго, в южната част на Конго, било забранено да докосват земята; трябвало да седят на кожа, стол или на гърба на роб, който стоял на четири крака, краката им почивали на чужди крака. Когато пътували, ги носели хора на гърба си; а царят пътувал на носилка, окачена на два дълги пръта. Жрецът на земята на народността ибо в околностите на Авка (Южна Нигерия) трябвало да спазва много табу. Той например не бивало да вижда труп и ако се натъкнел на такъв по пътя си, трябвало да скрие очите си с превръзка, не бивало да яде много неща, сред които яйца, всевъзможни птици, овнешко, кучешко месо, месо от антилопа и т.н. Не му било разрешено да носи или да докосва маска и в къщата му не бивало да идва маскиран човек. А ако влезело куче, го убивали и изхвърляли. Като жрец на земята, той нямал право да седи на гола земя, да яде неща, които са паднали на земята, нито пък можело по него да се хвърля пръст. Според древния брахмански обред, при възкачването си на престола царят стъпвал на тигрова кожа и златна чиния, обували го в обувки от кожата на глиган и до края на живота си не можел да стъпи с боси крака на земята.

Обаче освен особите, които са непрекъснато свещени или табу и затова винаги им е забранено да докосват земята с крак, има други, които се радват на святост или са табу само в определени случаи и за тях въпросната забрана се отнася само в определеното време, през което излъчват аромата на святост. Така например, докато са заети с изпълнението на определени ритуали жриците, на каяните или бахаутите от Централно Борнео не бива да стъпват на земята и за целта поставят дъски, на които стоят. Воините, тръгнали по пътеката на войната, са също заобиколени от атмосфера на табу; затова някои северноамерикански индианци не сядат на голата земя през цялото време, докато са на бойна експедиция. В Лаос ловът на слонове е довел до поредица от табу; едно от тях е, че на главния ловец е забранено да докосва земята с крак. Затова, когато слиза от своя слон, останалите просват килим от листа и той стъпва на него.

Очевидно святостта, магическата способност, табу или както поискаме да наречем това тайнствено качество, с което се предполага, че е проникната особата табу, тя се схваща от първобитния мислител ката физическа субстанция или течност, с която светият мъж е зареден, също както лайденската стъкленица е заредена с електричество и точно както електричеството в стъкленицата може да се изпразни при контакт с добър проводник, така и святостта или магическата способност на човека може да се изпразни и да се оттече при контакт със земята, която, съгласно тази теория, служи като чудесен проводник за магическата течност. Следователно, за да се запази зарядът и да не отиде напразно, трябва да се внимава и да се попречи на свещената личност или личността табу да докосне земята; на езика на електротехниката, той трябва да бъде изолиран, за да не бъде изпразнен от скъпоценната субстанция или течност, с която е напълнен догоре като някакъв съд. А очевидно в много случаи изолацията на особата табу се препоръчва като предпазна мярка не само заради самата нея, а заради останалите; защото след като качеството святост или табу е, така да се каже, мощен експлозив, който може да се възпламени и взриви при най-малкото докосване, то е необходимо, в интерес на всеобщата сигурност, да се държи в тесни граници, да не би ако излезе от тях да гръмне, взриви, разруши, попари и унищожи онова, до което се докосне.