Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

8. Бедственият огън

Описаните дотук празници на огъня се чествуват периодично в определено време от годината. Но освен тези системно повтарящи се празненства, селяните от много части на Европа са склонни от незапомнени времена да прибягват на неравни промеждутъци, при беда и катастрофа, до огнения обред, и то най-вече когато техният добитък е нападнат от епидемии. Едно описание на народните празници на огъня в Европа няма да е пълно, без да се споменат онези забележителни обреди, които заслужават по-голямо внимание, защото може би могат да се приемат за източник и основа на останалите празници на огъня. Сигурно е обаче едно — че датират от много далечна древност. При тевтонските народи те са известни като бедствени огньове. Понякога тези бедствени огньове носят името „див огън“, като без съмнение ги разграничават от опитомения, който се получава по по-обикновен начин. Сред славянските народи те се наричат „жив огън“.

Историята на обичая може да се проследи от Ранното средновековие, когато е бил осъден от църквата като езическо суеверие, до първата половина на XIX век, когато все още се е практикувал от време на време по различни места в Германия, Англия, Шотландия и Ирландия. Изглежда, че у славяните той се е запазил и за по-дълго. Обикновено повод да се изпълни обредът било избухването на чума, защото се смятало, че „бедственият огън“ безпогрешно лекува това. Животните, подлагани на такова лечение, включвали крави, прасета, коне и понякога гъски. Необходима подготовка за запалването на „бедствения огън“ било да се изгасят всички други огньове и светлини в околността, така че да не остане и искра от тях; хората смятали, че докато в някоя къща гори дори една нощна светлина, бедственият огън няма да се запали. В някои случаи смятали за достатъчно да изгасят всички огньове в селото, но в други това изискване се разпростирало и върху околните села или върху цялата енория. Из Шотландските планини правилото било живеещите между двете най-близки течащи води да угасят в определения ден всички светлини и огньове. Обикновено бедственият огън се разпалвал на открито, но на места из Сърбия го палели в тъмна стая; случвало се мястото да е кръстопът или в дупка на пътя. В Шотландските планини това били хълмчетата или малки островчета в реките.

Обикновеният метод да се произведе „бедствен огън“ бил чрез триене на две парчета дърво; не бивало да си служат с кремък и огниво. Научаваме, че по изключение някои южни славяни получавали „живия огън“, като удряли парче желязо по наковалня. Там, където за него използували конкретен вид дърво, това е бил, общо взето, дъб, но по долното течение на Рейн огънят се получава, като се трие дъбово дърво или дърво от ела. Чували сме, че в славянските страни използували топола, слива или дрян. Често материалът е описан просто като сухо дърво. Случва се да са необходими девет вида дървета. Но може би изискването се отнася по-скоро за онова, което служи за гориво, а не се има предвид получаването на жив огън. Конкретният начин за подпалването му бил различен в отделните области; много разпространен бил следният: В земята, на около петдесет сантиметра един от друг забивали два стълба. Всеки от тях имал, откъм страната на другия, по едно гнездо, в което монтирали гладко напречно дърво. Натъпквали двете гнезда с лен, а краищата на дървото набивали плътно в гнездата. Често намазвали наоколо с катран, за да могат по-лесно да получат огън. После около дървото навивали въже, а двама или повече мъже хващали свободните краища на въжето и дърпали ту насам, ту натам, дървото започвало да се върти, докато накрая, от триенето, ленът в гнездата се запалвал. Незабавно поднасяли към искрите кълчища и ги въртели в кръг, докато ги обхване светъл пламък, после слама, а когато и тя пламнела, я използували да подпалят натрупаното гориво. Много често част от механизма представлявал колело, понякога колело от каруца или дори колело от чекрък; в Абърдийншър то се наричало „голямото колело“; на о. Мъл го въртели от изток на запад около девет оси от дъбово дърво. Понякога се съобщава просто, че триели една о друга две дъски. Друг път пък предписанието изисква използуваните за целта както колело от каруца, така и ос, около която то се върти — да са нови. По същия начин се казва, че въжето, с което се върти напречното дърво, трябва да е ново и по възможност да е изплетено от нишки, взети от бесило, но това са по-скоро съвети за постигане на идеалното, отколкото нещо задължително.

Освен това има правила за това, какви трябва да са хората, които могат или трябва да произведат живия огън. Понякога се казва, че двамата мъже, които дърпат въжето и въртят напречното дърво, трябва непременно да са братя или поне да са съименници; други пък приемат за достатъчно и двамата да са девствени млади мъже. В някои села на Брауншвайг хората смятали, че ако сред онези, които участвуват в запалването на огъня, има един с различно от останалите собствено име, те напразно ще се трудят. В Силезия дървото, което ще се използува за получаване на живия огън, трябвало да е повалено от двама братя-близнаци. По западните шотландски острови огънят бил запалван от осемдесет и един женени мъже, които триели две големи дъски една о друга, като работели на смени от по девет души; на о. Северен Юист деветте души по девет, които произвеждали огъня, били всичките първи синове, но не се съобщава дали трябвало да бъдат женени или не. У сърбите се случва живият огън да се пали от момче и момиче между единадесет и четиринадесет години, които работят съвсем голи в тъмна стая; случва се също да го предизвикват старец и старица в тъмна стая. В България хората, които произвеждат живия огън, се събличали; в Кейтнис свалят от себе си всякакъв метал. Ако след дълго триене не се получело нищо, стигали до заключението, че някъде из селото все още гори огън. Тогава грижливо претърсвали от къща на къща и ако намерели някакъв огън, загасвали го, а небрежният домакин бил наказван или му се карали, можело да му се наложи и тежка глоба.

Когато най-сетне живият огън лумвал, подпалвали с него струпаното гориво и веднага, след като пламъкът понамалеел, прекарвали болните животни по искрящата жарава, понякога по определен ред — първо прасетата, после кравите и най-сетне конете. Понякога ги прекарвали по два-три пъти през дима и пламъците така, че се случвало някои от животните да бъдат обгорени до смърт. Щом като през огъня минел добитъкът, младите мъже се втурвали необуздано към пепелта и въглените, пръскали се и се чернели един друг; които от тях били най-начернени, тръгвали триумфално след говедата към селото и дълго време не се миели. От огъня на открито хората отнасяли в къщи живи въглени, за да запалят наново домашните огнища. Понякога гасели главните във вода, слагали ги в яслите на добитъка и ги оставяли известно време там. Пепелта от „бедствения огън“ разпръсвали по нивите, за да предпазят реколтата от вредители; или я отнасяли в къщи, за да си я имат като лек за болести — напръсквали с нея болното място или я слагали във вода и давали на болните да пие. По западните шотландски острови и в самата Шотландия, веднага след като запалели с живия огън огъня в домашното огнище, слагали да заври гърне с вода, а след това пръскали с нея хората, заразени от чума, или добитък, нападнат от шап. На дима приписвали особени свойства: в Швеция с него кадели плодните дръвчета и рибарските мрежи, та дърветата да дават плодове, а мрежите да хващат риба. В Шотландските планини живият огън се смятал за най-доброто лекарство против магия. Както се съобщава, на о. Мъл палели огъня като лек за шап и обредът се придружавал с принасяне в жертва на болна юница, която насичали на парчета и изгаряли. Словенските и българските селяни смятали чумата по свинете за зъл демон или вампир, който може да се сплаши, като издигнат между него и стадото огнена преграда. Може би първоначално използуването на живия огън за лекуване на шапа навсякъде е почивало на подобно схващане. Както изглежда, в някои части на Германия хората не чакали да избухне чума по добитъка, а изпреварвали събитията и за да избягнат катастрофата, всяка година палели жив огън. По същия начин всяка година на деня на св. Роха селяните в Полша палели по селските улици огньове и прекарвали по три пъти добитъка през тях, за да предпазят животните от шап. Видяхме, че на Хебридската островна група със същата цел карали добитъка да обикаля три пъти около белтейнските огньове. В някои швейцарски кантони децата все още палят с триене на дърво жив огън, за да разчистят мъглата.