Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Умъртвяване на житния дух

Във Фригия съответната песен на жътварите при жътва и вършитба се наричала Литиерс. Според една легенда Литиерс бил незаконен син на, фригийския цар Мидас и живеел в Келена. Той жънел житото и имал необикновен апетит. Когато се случело странник да влезе в нивата или да мине край нея, Литиерс му давал да се нахрани и напие до насита, а после го завеждал на нивите по бреговете на Меандър и го заставял да жъне наравно с него. Накрая имал обичай да върже странника в сноп, да отреже главата му със сърп и да отнесе омотаното му в жито тяло. И така докато Херкулес не се наел да жъне заедно с него, не му отразял главата със сърпа и не хвърлил тялото му в реката. Можем да предположим, че след като според легендата Херкулес го е заклал и хвърлил в реката и Литиерс е хвърлял телата на жертвите си в реката. Според друга версия Литиерс, син на Мидас, обичал да предизвиква хората да се надпреварват с него в жътвата и като ги победял, ги пребивал от бой. Но един ден попаднал на по-силен жътвар, който го убил.

Можем да предполагаме, че в тези легенди за Литиерс се описва фригийски жътвен обичай, според който някои хора, особено минаващи покрай ожъната нива странници, се приемали системно за въплъщения на житния дух и като такива жътварите ги залавяли, омотавали ги в снопове и ги обезглавявали, а после хвърляли завитите в жито тела във водата като заклинание за дъжд. Основанията за подобно предположение са, първо, сходството между легендата за Литиерс и жътвените обичаи на европейските селяни, и второ, че много често първобитните народи принасят човешки жертви, за да допринесат за плодородието на нивите. Ще разгледаме тези основания последователно. Да започнем с първото.

При сравняването на легендата с жътвените обичаи в Европа особено внимание заслужават три момента: I. Надпреварата в жътвата и омотаването на хора в снопове; II. Умъртвяването на житния дух или на неговите представители; III. Отношението към новодошлите на нивата или към странниците, минаващи покрай нея.

I. Колкото се отнася до първия въпрос, видяхме как в съвременна Европа онзи, който ожънва, завързва или овършава последния сноп, е често обект на грубости от страна на своите другари по работа. Връзват го в последния сноп и омотан по този начин, го мъкнат или разнасят с каруца, бият го, поливат го с вода, хвърлят го върху купище и т.н. Дори когато му спестяват тези дебелашки шеги, той си остава обект на подигравки или пък се смята, че му е писано да преживее някакво нещастие през годината. Следователно жътварите се стараят да не са те тези, които ожънват последната ръкойка, да нанасят последния удар при вършитбата или пък да връзват последния сноп, а когато работата е на привършване, това нежелание става повод за надпревара сред работниците и всеки се стреми да свърши колкото се може по-бързо своя дял, за да избегне незавидната привилегия да е последен. В Прусия, в околностите на Мителмарк например, когато ожънат ръжта и предстои да връзват последните снопи, връзвачките застават в две редици една срещу друга, всяка от тях със снопа и въжето от слама пред себе си. По даден сигнал те връзват снопите си и която остане последна, е обект на подигравките на останалите. Нещо повече, правят нейния сноп така, че да получи форма на човек, наричат го Стареца и тя трябва да го отнесе в двора на стопанството, където жътварите танцуват в кръг около нея и снопа. После отнасят Стареца на стопанина му и го връчват с думите: „Водим Стареца при стопанина. Да го пази, докато му дадем нов.“ Накрая слагат Стареца до някое дърво, където остава задълго и е обект на много подигравки. Когато жътвата е почти приключила в Ашбах (Бавария) жътварите казват: „Сега ще прогоним Стареца.“ Всеки се залавя да ожъне по-бързо своята ивица от нивата и онзи от тях, който ожъне последната ръкойка или последния стрък, бива приветствуван от останалите с възторжения вик: „На теб се падна Стареца.“ Случва се да вържат на лицето на жътваря черна маска и да го облекат в женски дрехи, а ако е жена-в мъжки. Следват танци. По време на вечерята Стареца получава два пъти по-голяма порция от останалите. Същата история се повтаря при вършитба. Стареца се пада на онзи, който нанесе последния удар. На вечерята, дадена на вършачите, той трябва да яде от бъркалката и много да пие. Освен това го закачат и задяват по най-различни начини и за да се освободи от по-нататъшен тормоз, той черпи с ракия или бира.

Тези примери на надпревара по жътва, вършитба и връзване, които стават между жътварите, показват нежеланието на хората да са обект на подигравки и неудобства — каквато е участта на онзи, който последен си свършва работата. Ще си спомните, че последният в жътвата, връзването или вършитбата се смята за представител на житния дух и тази идея намира по-пълен израз, когато го омотават в жито. Вече дадохме пример за такъв обичай, но могат да се добавят още няколко. В Клоксин, в околностите на Шчечин, жътварите подвикват на жената, която връзва последния сноп: „Падна ти се Стареца, гледай си го.“ До средата на XIX век обичаят изисквал да вържат самата жена в грахова слама, да я отведат при съпровод на музика в къщата на стопанина и жътварите да танцуват с нея докато не изпада всичката слама. В други села около Шчечин, когато товарят със снопи последната каруца, има истинска надпревара между жените — никоя не иска да остане последна. Защото онази, която сложи последния сноп на каруцата, наричат Стареца. Омотават я цялата в жито, а освен това я накичват с цветя и на главата й слагат украсен с цветя сламен шлем. Начело на тържествено шествие тя отнася жътвената корона на шляхтича и като я държи над главата му, произнася поредица от благопожелания. На последвалите танци Стареца има право да си избере партньор. Чест е да се танцува с него. В Гомерн, близо до Магдебург, често омотават в жито жътваря, ожънал последните класове, така че е трудно да се разбере има ли човек в пакета. Вързан по този начин, го мятат на гърба на друг як жътвар и го разнасят с възторжени викове из нивата. В Нойхаузен, близо до Мерсербург, омотавали човека, който върже последния сноп, в овесени класове, наричали го Овесения човек и танцували около него. В Бри, Ил дьо Франс, слагат самия стопанин в първия сноп. До средата на XIX век в Нингелщед, област Ерфурт, съществувал обичай да завиват човек в последния сноп. Наричали го Стареца и го докарвали с последната каруца, съпроводен от подсвирквания и музика. Като стигнели в двора на стопанството, го търкаляли из плевнята и го поливали с вода. В Ньордлинген (Бавария) омотават в слама човека, който нанася последния удар при вършитбата, и го търкалят по хармана. По някои места в Оберпфалц (Бавария) за същия човек казват, че му се паднал Стареца, увиват го в слама и го отнасят у съсед, който не е привършил с вършитбата. В Силезия жената, която връзва последния сноп, трябва да изтърпи много груби шеги — бутат я, блъскат я на земята и я връзват в снопа, след което я наричат Житна кукла (Kornpopel).

„Идеята във всички тези случаи е, че духът на житото — Стареца, бива прогонен от последното ожънато или овършано жито и през зимата живее в хамбара. Дойде ли сеитба, той излиза отново на полето да поднови дейността си сред поникналото жито като одухотворяваща сила.“

II. Преминавайки към втората част от сравнението между легендата за Литиерс и европейските жътвени обичаи, ще видим как при последните често се приема, че житният дух е бил убит при жътвата или при вършитбата. Когато приключат сенокоса, хората в Ромсдал, а и на други места из Норвегия, казват: „Старецът-сено е умъртвен.“ В някои части на Бавария смятат, че човекът, нанесъл последния удар при вършитбата, е убил Житния, Ръжения или Пшеничения човек (съобразно културата). Когато в кантона Тило (Лотарингия) овършават последното жито, хората удрят млатилата си в такт и подвикват: „Убиваме Старицата! Убиваме Старицата!“ Ако в къщата има стара жена я предупреждават да се пази или ще умре. В околностите на Рагнит (Литва) оставят последната ръкойка неожъната с думите: „Там вътре стои Старицата (Вова).“ После млад жътвар си наостря косата и със силен замах я поваля. Тогава казват: „Отсече главата на Боба“ и стопанинът му дава награда, а стопанката излива на главата му кана вода. Според друго описание всеки литовски жътвар бърза да свърши своя дял, защото Ръжената старица живее в последните стебла и който ги отреже, я убива, като по този начин си навлича беда. Във Вилкишкен, в околностите на Тилсит, човекът, който ожъне последната ръкойка, носи названието „Убиец на Ръжената жена“. Пак в Литва смятат, че житният дух бива убит не само при жътва, но и при вършитба. Когато остане да се овършее само една купчина, всички вършачи отстъпват като по команда няколко крачки. Сетне се залавят за работа и въртят млатилата си с най-голяма бързина и ожесточение, докато стигнат до последния сноп. На него се нахвърлят едва ли не с ярост, напрягайки всичките си сили и сипят върху му удари, докато водачът им не произнесе внезапно думата „Спри!“ Онзи, чието млатило падне последно, бива заобиколен от всички останали, които викат: „Той уби Ръжената старица“. Човекът трябва да изкупи деянието си, като почерпи ракия и също както онзи, който е ожънал последната ръкойка, става известен като „Убиеца на Ръжената старица“. В Литва се случва умъртвеният житен дух да бъде представен от кукла. Тогава правят от стебла женска фигура, обличат я в дрехи и я слагат на хармана под купчината, която трябва да овършеят последна. И който удари последен, казват, че е „пребил Старицата“. Вече се натъкнахме на примери, когато изгарят чучелото, представящо житния дух. В Ист Райдинг (Йоркшър) в последния ден от жътвата имат следния обичай, наречен „изгаряне на Дъртата вещица“. Запалват стърнището и в него изгарят малък сноп, на огъня пукат грах и обилно поливат това мезе с бира, а младите играят около пламъците и се забавляват, като си чернят взаимно лицата. Случва се житният дух да е представен от човек, легнал под последното жито, което овършават върху тялото му; тогава хората казват: „Пребиха до смърт Стареца.“ Вече видяхме как се случва да пъхнат под вършачката, заедно с последния сноп и стопанката, сякаш я овършават, а после да се преструват, че я отвяват. Във Фолдерс (Тирол) натикват на човека, свършил последен вършитбата, люспи във врата и го задушават със сламено въже. Поверието гласи, че ако той е висок, на следната година житото ще порасне високо. После го привързват върху бала сено и го хвърлят в реката. В Каринтия връзват със сламени въжета ръцете и краката на вършача, останал последен, и на онзи, който развърже последния сноп на хармана, украсяват главите им с корони от слама, после ги връзват лице срещу лице, слагат ги на шейна, разкарват ги из селото и ги хвърлят в течаща вода. Обичаят да хвърлят представителя на житния дух в течаща вода, също както и да го поливат с вода, обикновено е заклинание за дъжд.

III. Дотук давахме примери, в конто представителите на житния дух са обикновено мъжът или жената, ожънали, вързали или овършали последния сноп. Сега стигаме до случаите, когато житният дух е представен от странник, който минава през нивата (както при легендата за Литиерс) или посетител, който влиза в нея за първи път. Обичай на жътварите по цяла Германия е да хващат и връзват с направено от житни стебла въже минаващите странници и да искат от тях откуп: когато самият стопанин или някой от гостите отиде за първи път на нивата или на хармана, постъпват и с него по същия начин. Понякога връзват въжето само около ръцете, краката или врата му. Но друг път го омотават целия в жито. Когато някой влезе в нивата, бил той странник или самият стопанин, в Сольор (Норвегия) го връзват в сноп и той трябва да плати откуп. В околностите на Соест, когато стопанинът посети за първи път работниците, които скубят лен, го увиват в лен. Освен това жените заобикалят минаващите оттам, омотават ги в лен и ги принуждават да черпят. В Ньордлинген хващат странниците с въжета от слама и ги връзват в снопи, докато не платят откуп. У германците от Халсберг (Западна Чехия) веднага след като стопанинът е дал последното жито да се овършее, го омотават в него и той трябва да се откупи, като дарява питки. В кантона Пютанж (Нормандия) все още (поне доскоро е било така) инсценират връзването на стопанина. Това е задача само на жените. Те се нахвърлят върху него, хващат го за ръцете и краката и го просват върху последния сноп. След това уж го връзват и му диктуват условията, които трябва да спазва на вечерята при привършването на жътвата. Приеме ли, освобождават го и му позволяват да стане. Когато покрай нивата мине някой, който не е от това стопанство, в Бри, Ил дьо Франс, жътварите го погват. Хванат ли го, връзват го в сноп, хапят го един след друг по челото и викат: „Ти ще носиш ключа от нивата.“ „Да носиш ключа“ е израз, използуван от жътвари и по други места, в смисъл да ожънеш или овършееш последния сноп и следователно е равнозначен на фразите „Падна ти се Стареца“, „Твой е Стареца“, отправени към онзи, който е ожънал, вързал или овършал последния сноп. Затова, когато, както в Бри, вържат някой странник в сноп и му рекат, че ще носи „ключа от нивата“, все едно му казват, че е Стареца, т.е. въплъщение на житния дух. При брането на хмела жените хващат добре облечените странници, които минават покрай тях, натикват ги в чувал и не ги пускат, докато не платят откуп.

Следователно, подобно на древния Литиерс, жътварите в съвременна Европа имат обичай да залавят минаващите и да ги връзват в снопи. Едва ли бихме могли да очакваме да довършат паралела, като им режат главите, но ако не предприемат такива крайни мерки, то езикът и жестовете им подсказват желание да го направят. В Мекленбург например, ако на първия ден от жътвата господарят или господарката влязат в нивата или само минат покрай нея, всички жътвари се обръщат към него или нея и си острят косите, като удрят по тях с точилата в такт, сякаш ги готвят за коситба. После жената, която води жътварите, излиза напред, връзва на лявата ръка на дошлия лента и той трябва да се откупи. Когато господарят или друг изтъкнат човек влезе в нивата или мине покрай нея, всички жътвари спират работа и тръгват накуп към него, като мъжете държат косите пред себе си. Когато го стигнат, мъже и жени образуват редица. Мъжете забиват дръжките на косите в земята, както правят когато ги острят, после свалят шапките си и ги слагат на косите, а водачът им излиза напред и произнася слово. Като свърши, всички започват да острят много шумно и в такт косите си, а после си слагат шапките на главите. Две от жените, които връзват снопите, излизат напред и едната връзва господаря или странника с житни класове или копринена лента (както се случи), а другата се обръща към него в рима. По-долу давам примери за онова, което казват жътварите в такива случаи. В Померания препречват пътя на всеки минувач със сламено въже, образуват около него кръг и си острят косите, а водачът им нарежда:

Готови са хората, косите са остри.

Израсло е житото високо и ниско,

а ние сега ще окосим господина.

След това повтарят церемонията с остренето на косите. В Рамин, в околностите на Шчечин, се обръщат към непознатия в кръга с думите:

Господина ще погалим

ний със сабите си остри.

Те косят ливади, ниви,

ний — князе и господари.

Често жадни са жътварите

и шегата ще приключи,

щом почерпи господинът

с бира или пък с ракия.

Но не чуе ли молбата,

сабята ще заиграе.

На хармана също приемат непознатите като въплъщение на житния дух и постъпват с тях по съответен начин. Когато непознат дойде на хармана във Видингхарде, Шлезвиг, питат го: „Да те науча ли как играе млатилото?“ Ако каже да, му слагат дръжка на млатило около врата, сякаш е сноп и го стягат така здраво, че почти го задушават. Когато непознат дойде на хармана, в някои енории на Вермланд (Швеция) вършачите, които работят там, казват, че „ще го научат песента на вършитбата“. После му слагат около врата млатило, а около тялото въже от слама. Освен това, както вече видяхме, ако непозната жена дойде на хармана, вършачите завиват около тялото й млатило, а на врата й венец от житни стебла и викат „Ето я Житната жена! Ето как изглежда Житната Дева.“

Следователно в съвременна Европа с онзи, който ожъне, върже или овършее последното жито, се отнасят като към въплъщение на житния дух, омотават го в снопи, привидно го умъртвяват със земеделски сечива и го хвърлят във водата. Тези съвпадения с легендата за Литиерс сякаш потвърждават, че тя е действително описание на фригийски жътвен обред. Но тъй като в съвременните обичаи умъртвяването на антропоморфния представител на житния дух по необходимост се пропуска, или най-многото само привидно се изпълнява, ще е необходимо да докажем, че в първобитното общество е било нещо обикновено при земеделските церемонии да умъртвяват човешко същество, за да стимулират плодородието на нивите. Това ще стане ясно от примерите.