Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXVI
Принасяне в жертва царския син

Едно от нещата, които правят впечатление при описаните в предходната глава временни царе, е, че на две места (Камбоджа и Джамби) те произхождат от кръвно свързан с царското семейство род. Ако възприетият от нас възглед за произхода на временното царуване е верен, лесно ще разберем защо понякога се налага заместникът на царя да е от неговата кръв. Когато царят успял за първи път да накара хората да приемат друг да се принесе в жертва вместо него, той трябвало да докаже, че смъртта на другия ще постигне целта не по-зле от неговата. Но царят умирал в ролята си на бог или полубог, затова, който умирал вместо него, трябвало да е надарен, поне за случая, с божествените атрибути на царя. Както видяхме, това се отнася изцяло за временните царе на Сиам и Камбоджа; тях натоварвали със свръхестествени функции, т.е. със специалните атрибути на царя в по-ранен етап от развитието на обществото. Но кой би представял по-добре царя в ролята му на божество от неговия син, за когото се предполага, че споделя божественото вдъхновение на своя баща. Значи, никой не би могъл да загине по-подходящо за царя, а оттам и за народа като цяло от царския син.

Видяхме как според преданието шведският крал Аун или Он принесъл девет от синовете си в жертва на Один, за да бъде пожален неговият живот. След като принесъл и втория си син в жертва, богът обещал да живее дотогава, докато му дава по един от синовете си на всеки девет години. Когато пожертвувал седмия си син, той бил все още жив, но толкова отслабнал, че не можел да върви, а го носели на стол. Тогава пожертвувал и осмия и живял още девет години, но на легло. След това пожертвувал и деветия си син и живял още девет години, но го хранели през рог, като отбито дете. Поискал да пожертвува на Один единствения си останал син, но шведите не му разрешили. Така умрял и го погребали в една могила в Упсала.

По всичко личи, че в Древна Гърция имало поне един много древен царски род, в който неизменно жертвували най-възрастния син вместо царствения родител. Когато Ксеркс минавал начело на могъщата си армия през Тесалия, за да нападне спартанците при Термопилите, стигнал в град Алое. Там му показали храма на Зевс Лафистийски[1] и водачите му разказали една странна история. Ето каква била тя. Навремето си царят на страната на име Атамант се оженил за Нефела и имал от нея син, наречен Фрикс, и дъщеря Хела. След това взел втора жена на име Ино, от която имал двама сина, Леарх и Меликерт. Но втората му жена ненавиждала заварените си деца Фрикс и Хела и искала да ги убие. Тя се заела да постигне нечестната си цел по много коварен начин. Преди всичко убедила жените да опекат семето, преди да го хвърлят в почвата. Така на следната година нямало реколта и хората мрели от глад. Тогава царят изпратил посланици при Делфийския оракул да попита на какво се дължи бедата. Но злата мащеха подкупила посланиците да донесат отговор, който гласял, че няма да има край на нещастието, докато децата на Атамант от първата му жена не се принесат в жертва на Зевс. Когато Атамант научил за това, изпратил да доведат децата, които пасели овцете. Но един овен със златно руно заговорил като човек и ги предупредил за грозящата опасност. Тогава те го възседнали и полетели с него над земи и морета. Но докато летели над морето, момичето се изплъзнало от гърба на животното, паднало във водата и се удавило. Брат му Фрикс обаче стигнал благополучно до земята на колхите, където властвувал синът на Слънцето. Фрикс се оженил за дъщерята на царя и тя му родила син на име Китисор. Тогава той принесъл в жертва на Зевс, бога, който уредил бягството, овена със златното руно. Някои обаче твърдят, че принесъл животното в жертва на Зевс Лафистийски, златното руно дал на бащата на жена си и той го провесил в свещената гора на Арас на дъбово дърво, охранявано от дракон, който никога не заспивал. Междувременно в родината на Фрикс оракул наредил да принесат като изкупителна жертва самия цар Атамант. Накичили го с гирлянди, както се кичи жертва, и го повели към олтара, но тъкмо се готвели да го умъртвят, пристигнал от Колхида внукът му Китисор или Херкулес и донесъл вест, че царският син Фрикс все още е жив. Така се спасил Атамант, но след това полудял и мислейки сина си Леарх за див звяр, го убил. След това се опитал да убие сина си Меликерт, но майка му Ино го спасила, като избягала и се хвърлила заедно с него от висока скала в морето. Майката и синът се преобразили в морски божества и синът бил особено тачен на о. Тенедос, където му принасяли в жертва малки деца. Останал сиротен и нещастен, Атамант напуснал страната си. Той запитал оракула, къде да отиде да живее, и последният му отвърнал, че трябва да отиде да живее там, където ще го нахранят дивите зверове. Тогава Атамант се присъединил към глутница вълци, които разкъсвали овце; като го видели, животните побягнали и го оставили с кървавите останки от своите жертви. Така се изпълнило пророчество на оракула. Но боговете постановили, че след като царят не е пожертвуван като изкупление за греха на цялата страна, при всяко положение най-голямата мъжка рожба от неговото семейство трябва да се принася незабавно в жертва, ако някога стъпи в кметството, където потомък на Атамант извършвал жертвоприношенията на Лафистийския Зевс. Казали на Ксеркс, че много такива синове са отишли в чужди земи, за да избягнат тази участ, но дълго време след това някои от тях се връщали и ако постовете ги заловели, когато влизали в кметството, увенчавали ги според обичая, устройвали шествие и ги принасяли в жертва. Тези случаи се ползуват с печална слава, дори, изглежда, са били доста чести, защото авторът на приписван на Платон диалог, след като говори за принасяните от картагенците човешки жертви, добавя, че такива обичаи са известни и сред гърците и споменава с ужас за жертвите, принасяни на планината Ликеон от потомците на Атамант.

Мнението, че варварският обичай съвсем не бил прекратен, дори и по-късно, по времето на Плутарх, се засилва от случая с принесената човешка жертва в Орхомен, много древен беотийски град, който се намирал в равнината, само на няколко километра от родното място на историка. Там живеело семейство, в което мъжете носели името Псолей — т.е. Саждьо, а жените Олее, или Разрушителка. Всяка година на празника на Агриония жрецът на Дионис преследвал тези жени с изваден меч и настигнел ли някоя от тях, имал право да я убие. По времето на Плутарх това право се упражнявало от жреца Зоил. Родът, който трябвало да достави поне една човешка жертва всяка година, имал царско потекло, защото водел родословието си от Миний, прочутия стар цар на Орхомен, монарх с баснословно богатство, чието, както го наричали, „държавно съкровище“, все още се намира из развалините, на мястото, където продълговатата височина на Орхомен се прелива в обширната Копайдска равнина. Според преданието трите дъщери на царя отдавна се отвращавали от другите жени за това, че се поддават на вакханското безумие, стояли си у дома в царската къща и изпълнени с презрение, предели и тъчели, докато останалите, накичени с цветя, с разрошени от вятъра кичури бродели, обхванати от екстаз из голите планини, които се издигат над Орхомен, и карали самотните възвишения да ехтят от дивите звуци на цимбали и дайрета. Но след време божественото безумие заразило и царкините в тихите им покои; обхванало ги диво желание да хапнат човешко месо и хвърлили жребий коя от тях да даде детето си за канибалското пиршество. Жребият се паднал на Левкипа, тя дала сина си Хипазий и трите го разкъсали на парчета. От тези заблудени жени произхождат Олее и Псолей и казват, че мъжете се наричали така. защото носели траурни одежди в знак на своята скръб и печал.

Но обичаят да се вземат човешки жертви от царски произход в Орхомен придобива още по-голямо значение, защото се казва, че сам Атамант е царувал в земята на Орхомен още преди времето на Миний. Освен това зад града се извисява планината Лафист, където също както на Алое в Тесалия имало светилище на Лафистийския Зевс, където според преданието Атамант се готвел да принесе в жертва двете си деца Фрикс и Хела. Общо взето, като сравняваме преданията за Атамант с обичая, свързан с потомците му в исторически времена, можем с основание да направим извода, че в Тесалия и вероятно в Беотия е управлявала стара династия, в която царете били принасяни в жертва за доброто на страната на бог, наречен Зевс Лафистийски, но са успели някак да прехвърлят фаталното задължение на поколението си и най-големият син бил неизменно предназначен за олтара. С течение на времето жестокият обичай дотолкова се смекчил, че приемали овен вместо царствената жертва, стига князът да не стъпва в кметството, където един от неговите роднини принасял жертвите на Зевс Лафистийски. Но ако бил дотолкова неблагоразумен, че да отиде на гибелното място, така да се каже сам да се натика на вниманието на бога, който така добродушно си затварял очите пред жертвоприношението на овена, древното задължение се възстановявало в цялата си сила и не оставало нищо друго освен да го умъртвят. Преданието, което свързва принасянето на царски деца в жертва с голям недоимък, сочи явно към широко разпространеното сред първобитните хора поверие, че царят е отговорен за времето и посевите, и е справедливо той да плати с живота си за неблагосклонността на едното и провала на другото. Накратко казано, както личи, Атамант и неговата династия обединявала в себе си божествените или магическите с царските си функции и това становище намира силна подкрепа от претенциите за божественост, които според легендата си приписвал Салмоней, братът на Атамант. Видяхме как този самонадеян смъртен твърдял, че в същност е сам Зевс и владее гръмотевиците и светкавиците и ги наподобявал изкуствено с помощта на тимпани и разпалени факли. Ако съдим по аналогията, неговите лъжегръмотевици и лъжесветкавици не са били само представление, целящо да направи впечатление и измами зрителите, а заклинания, правени от царствения магьосник, за да предизвика небесните явления, които така немощно имитирал.

При всеобща опасност царят на семитите от Западна Азия принасял сина си в жертва за благото на народа. Филон от Библос например пише в труда си за евреите: „Било древен обичай при появата на голяма опасност за благото на целия народ владетелят на града или страната да предложи като откуп на отмъстителните демони любимия си син и принесените по този начин деца умъртвявали с мистични ритуали. Така Кронос, когото финикийците наричат Израил, бидейки цар на страната и имайки само един син на име Йехуда (на езика на финикийците Йехуда означава «единствен син»), го облякъл в царски одежди и го принесъл в жертва на олтара по време на война, в момент на голяма опасност за страната.“ Когато израилтяните обсадили царя на Моаб, изпаднал в тежко положение, той принесъл в жертва първородния си син, който трябвало да управлява след него, изгаряйки го жив край градската стена.

Бележки

[1] Зевс Унищожителят, защото в неговия храм принасяли човешки жертви. — Бел. пр.