Джеймс Фрейзър
Златната клонка (64)

3. Царе, умъртвявани в края на определен период

В описаните дотук случаи народът оставя божествения цар или жрец да запази длъжността си, докато външен дефект, видим симптом на слабо здраве или напреднала възраст не ги предупреди, че той не може повече да изпълнява божествените си задължения, но не го умъртвява, докато не се проявят такива признаци. По всяка вероятност обаче е имало народи, които са смятали, че не е сигурно да чакат да се проявят дори и най-малките доказателства за повяхване и предпочитали да умъртвят царя, докато е все още в разцвета на силите си. Затова определяли срок, след който не може повече да управлява, и когато му свърши времето, той трябва да умре, като определеният срок е достатъчно къс да изключи вероятността от физическо сриване. В някои части на Южна Индия например периодът бил дванадесет години. Според древен пътешественик в провинция Килакар „има езически молитвен дом и в него стои идол, който те много почитат, а всеки дванадесет години му правят голямо празненство и там се събират всички езичници да пируват. Храмът притежава много земя и получава големи доходи. Тази провинция си има цар, който управлява не повече от дванадесет години — от празник до празник. Толкова време и живее, т.е. когато изминат дванадесетте години, в деня на гощавката се събират безброй хора и се похарчват много пари за храна за брахманите. За царя правят дървена платформа и я покриват с коприна и този ден с голяма церемония и под звуците на музика той най-напред отива да се къпе в една вана, после при идола, да му се моли, а накрая се качва на платформата и там, пред всички, взема много остри ножове и започва да си реже носа, после ушите и устните и всичките си крайници, стреми се да махне колкото се може повече месо от себе си и бърза да го разхвърли, докато загуби толкова кръв, че започне да губи свяст и тогава сам прерязва гърлото си. И той прави тази жертва за идола, а който желае да управлява други дванадесет години и да приеме това мъченичество от любов към идола, трябва да присъствува и да гледа какво става и на същото място го издигат за цар.“

Царят на Каликут, на Малабарския бряг, носи титлата Саморин или Самори. Той „претендира да има по-висок ранг от брахманите и да стои по-ниско само от невидимите богове; твърдение, признато от поданиците му, но смятано за абсурдно и отвратително от брахманите, които го третират само като шудра“. По-рано Саморинът трябвало да си пререже гърлото публично в края на дванадесетгодишното си управление. Но към края на XVII век правилото било променено както следва: „В минали времена в тази страна са имали много странни обичаи и продължават да спазват някои и сега. Древният обичай бил Саморинът да управлява само дванадесет години — не повече. Ако умре преди да е изтекъл този срок, той си спестявал неприятната церемония сам публично да пререже гърлото си на издигната за целта платформа. Първо давал угощение за своите знатни и дребни благородници, каквито имало в изобилие. След гощавката поздравявал гостите си, отивал на платформата и много елегантно прерязвал гърлото си пред събраното множество; малко по-късно изгаряли тялото му при голяма тържественост. Не зная дали това било религиозна или гражданска церемония, но сега обичаят е изоставен. Съвременните Саморини следват нов обичай: в края на дванадесетте години във всичките владения на Саморина се обявява празник, на просторна равнина издигат за него палатка и в продължение на десет или дванадесет дни и нощи се устройва голямо угощение, а накрая на пиршеството четирима от гостите му, които са си наумили да спечелят короната с отчаян бой, се опитват да си пробият път през 30 или 40-хилядната му гвардия и да убият Саморина в палатката, а онзи, който го убие, наследява империята. През 1695 г. имало такава годишнина и палатката била опъната близо до Панани, пристанище на море, на около петдесет левги^[1] южно от Каликут. Само трима мъже се осмелили да предприемат това отчаяно действие и се нахвърлили срещу Саморина с меч и щит в ръка, но след като убили и наранили много гвардейци, сами били убити. Един от отчаяните смелчаци имал племенник, който стоял близо до чичо си при нападението срещу гвардията и когато го видял да загива, младежът се промъкнал през охраната в палатката, замахнал към главата на Негово Величество и положително щял да го отпрати на онзи свят, ако на удара не попречила голяма бронзова лампа, която горяла над главата на владетеля; преди да нанесе втори удар, той бил убит от пазачите и според мен самият Саморин все още управлява. Случи се така, че по това време минавах по брега и чух как топовете гърмяха в продължение на два или три дни и нощи.“

Английският пътешественик, когото цитирах, не бил свидетел на описвания от него празник, макар че чул как се гърми в далечината. За щастие в архивата на царското семейство в Каликут са запазени точни описания на тези празници и сведенията за броя на хората, които са загинали на тях. Във втората половина на XIX век ги проучвал г. У. Лоугън с личното съдействие на тогавашния Саморин и от неговото изследване можем да получим точна представа както за трагедията, така и за сцената, на която тя се разигравала периодично до 1743 г., когато се състояла за последен път.

Церемонията, на която владетелят на Каликут залагал короната и живота си на изхода от битката, била известна като Голямото жертвоприношение. Тя се устройвала всяка дванадесета година, когато планетата Юпитер се връщала в съзвездието Рак, и траела двадесет и осем дни, като кулминацията й била по време на осмия лунен астеризъм през месец макамар. Тъй като датата на празника се определяла от положението на Юпитер на небето, интервалът между два празника бил дванадесет години, какъвто е общо взето периодът на въртене на Юпитер около Слънцето. Можем да предположим, че ярката планета е в конкретен смисъл царска звезда и според хората тя управлявала съдбата на владетеля. Ето защо периодът на обиколката й около Слънцето съответствувал на периода на неговата власт на земята. Както и да е, церемонията се извършвала при голяма тържественост в храма Тирунавайи, на северния бряг на р. Понани. Мястото е близо до сегашната ж.п. линия. Докато влакът минава, ще зърнете само за миг храма, почти скрит зад група дървета на брега на реката. От западната му порта към намиращия се на по-малко от километър стръмен рид, по чийто склон все още личат очертанията на три или четири тераси, води абсолютно прав път; той е почти на равнището на оризищата, през които минава, и двете му страни са оградени с чудесни дървета. В съдбовния ден Саморинът заставал на най-горната от терасите. Оттам се открива прекрасен изглед. Погледът минава по равните оризища с виещата се сред тях широка спокойна река и достига на изток до високото плато с гористи склонове; в далечината се извисява голямата верига на Западните Гати, а някъде много далеч, едва различими на синевата на небето, се очертават Нилгерийските или Сините планини.

Но съвсем естествено, че след като ставало дума за съдбата му, очите на Саморина не били насочени към тази далечна гледка. Вниманието му било погълнато от зрелището, което се разигравало наблизо. Защото цялата равнина под него била изпълнена с войска, знамената се веели весело на вятъра, белите палатки на множеството военни лагери се откроявали рязко сред зелените и златисти поля на оризищата. Повече от четиридесет хиляди бойци били събрани там да защищават царя. Но ако равнината гъмжала от войници, пътят, който я пресичал от храма до мястото, където стоял той, бил свободен. По него не се мяркала жива душа. От двете страни го затваряла ограда от колове, а от нея стърчали, насочени към празния път, жив плет от копия, стиснати в здрави десници, остриетата им се срещали в средата и образували блестяща стоманена арка. Всичко било готово. Царят размахвал меча си. В същия момент на стоящия до него слон поставяли голяма, украсена с розетки верига от масивно злато. Това бил знакът. Тогава при портите на храма се забелязвало раздвижване. От тълпата излизала група начернени със сажди мечоносци. Току-що се били нахранили за последен път в живота си и приятелите им давали последна благословия и се прощавали с тях. След миг те тръгвали по алеята от копия, сечали и замахвали наляво и надясно към копиеносците, извивали се, въртели се и се гърчели сред остриетата, сякаш нямали кости. Напразно. Един по един падали, някой по-близо, друг по-далеч от Саморина, умирали не за сянката на една корона, а да докажат пред света своята несломима смелост и изкуството си да въртят меча. През последните дни на празника се повтаряла отново и отново същата великолепна проява на смелост, същата безплодна саможертва. Но може би не е съвсем напразна такава саможертва, ако доказва, че има хора, които предпочитат честта пред живота.

„Необикновен обичай имат в Бенгалия — пише един стар специалист по история — царската власт много рядко се наследява от потомците. …Който убие царя и успее да седне на трона, бива признат незабавно за цар; всички емири, везири, войници и селяни незабавно му се подчиняват и признават властта му и го смятат дотолкова свой владетел, колкото предишния княз и се подчиняват безпрекословно на заповедите му. Бенгалците казват: «Ние сме верни на трона; подчиняваме се и сме на онзи, който седи на трона.»“ Подобен на този обичай съществувал по-рано в малкото царство Пасиер на северния бряг на о. Суматра. Старият португалски историк де Барош, който ни съобщава за него, отбелязва с изненада, че никой умен човек не би искал да е цар на Пасиер, тъй като поданиците не оставяли своя монарх дълго да живее. От време на време хората, обхванати от някаква ярост, хуквали по улиците и крещели злокобните думи: „Царят трябва да умре!“ Когато царят чуел песента на смъртта, знаел че часът му е ударил. Човекът, който нанасял смъртния удар, бил от царско потекло и веднага след като извършел кървавото си дело и седнел на трона, го признавали за законен цар, стига да успее по някакъв начин за един ден да си запази мястото необезпокояван. Но цареубиецът не винаги успявал да постигне това. За времето, което прекарал в страната Фернао Периш д’Андради, който се отбил там за товар подправки на път за Китай, заклали двама царе и при това по най-мирен и редовен начин, без ни най-малък признак на вълнение или бунт в града, където всичко било нормално, сякаш всеки ден ставали убийства или екзекуции на царе. Нещо повече, имало случай, когато в един-единствен ден трима царе се издигнали до опасното си положение и после поели пътя към праха. Хората защищавали обичая, който смятали за много похвален, дори за божествена институция, като казвали, че бог не би допуснал такова високопоставено и могъщо същество като царя, който управлява като негов заместник на земята, да загине насилствено, ако не го заслужавал напълно с греховете си. Подобен обичай имало и у древните славяни. Когато пленниците Гун и Ярмерик успели да убият царя и царицата на славяните и хукнали да бягат, били следвани от варварите, които викали след тях, че ако се върнат, ще управляват вместо убития монарх, тъй като с древен държавен закон тронът наследявал онзи, който убиел царя. Но бягащите цареубийци не се вслушали в обещанията, защото смятали, че са примамка да ги върнат и убият. Те продължили да бягат и виковете и шумът на варварите постепенно стихнали в далечината.

Там, където трябвало да умрат от собствена или чужда ръка при изтичането на определен брой години, царете съвсем естествено са се постарали да делегират болезненото си задължение, заедно с някои привилегии на властта, на заместник, който да бъде умъртвен вместо тях. Изглежда, че някои малабарски князе са прибягнали до такова разрешение. Така един специалист по история на този регион съобщава, че „по определени места самодържецът делегирал на местни хора цялата власт както изпълнителна, така и съдебна, за определен период. Тази институция се наричала «талаветипаротиам» или «власт, получена в замяна на обезглавяване»… Тази длъжност имала срок пет години, през които носителят имал върховна, деспотична власт в границите на своята юрисдикция. При изтичането на петте години му отсичали главата и я хвърляли надалеч така, че да падне сред голяма тълпа селяни и всеки се надпреварвал да я хване. Който успеел, получавал поста за следващите пет години.“

Но щом царете, които дотогава трябвало да мрат след броени години от насилствена смърт, родили щастливата идея да умират по пълномощие в лицето на други, те много естествено я привели в изпълнение и няма защо да се чудим, че установяваме наличието или поне следи от разпространението на такъв обичай в много земи. Скандинавските предания съдържат известни намеци, че старите шведски царе управлявали само за период от девет години, след което ги умъртвявали или трябвало да намерят заместник да умре вместо тях. Например казват, че Аун или Он, цар на Швеция, принасял жертви на Один много дни и богът му обещал да живее, докато жертвува по един от синовете си на всеки девет години. Той пожертвувал девет от тях и щял да пожертвува и десетия, но не му разрешили. Той умрял и го погребали в могила в Упсала. Друго указание, че някои царе са си запазвали короната по подобен начин, се съдържа в любопитната легенда за свалянето от власт и прогонването на Один. Оскърбени от неговите простъпки, другите богове го обявили извън закона и го прогонили, като поставили на негово място заместник на име Олер, лукав магьосник, комуто връчили символите на цар и божество. Наместникът приел името Один и управлявал близо десет години, но бил прогонен от трона и истинският Один си възвърнал своето. Разстроеният му съперник се оттеглил в Швеция и впоследствие го убили при опит да възстанови разклатените си позиции. Тъй като често боговете са само хора, придобили несъразмерни очертания в мъглата на преданията, можем да предположим, че тази северна легенда запазва смътен спомен за древните шведски царе, които управлявали в продължение на девет-десет години, а после абдикирали, отстъпвайки на други привилегията да умрат за своята страна. Нищо чудно, големите празненства в Упсала, които се провеждали през девет години, да са били времето, когато са умъртвявали царя или неговия заместник. Знаем, че в ритуала влизало принасяне на човешки жертви.

Имаме основания да смятаме, че управлението на много древногръцки царе се ограничавало в рамките на осем години или най-малкото в края на всеки период от осем години им било необходимо ново посвещаване, нов изблик на божествена милост, за да могат да изпълняват гражданските и религиозните си задължения. В Спарта имало закон, според който на всеки осем години ефорите трябвало да подберат ясна и безлунна нощ и да наблюдават мълчаливо небето. Ако зърнели по време на бдението си метеор или падаща звезда, те стигали до заключението, че царят е прегрешил срещу божеството и го лишавали от функциите му, докато делфийският или олимпийският оракул не му ги възстанови. Този обичай, който носи белезите на най-дълбока древност, не бил оставен да се превърне в мъртва буква даже и в последния период на спартанската монархия. През III век преди нашата ера един цар, който станал непоносим за реформистката партия, бил наистина свален въз основа на измислени обвинения; сред тях на видно място фигурирало твърдението, че видели на небето злокобния знак.

Ако наистина царската длъжност при спартанците някога се ограничавала до осем години, ще е естествено да се запитаме защо са избрали точно такъв период за мярка на царската власт? Вероятно причината се крие в астрономически съображения, които определяли ранния гръцки календар. Трудността да се съгласуват лунното и слънчевото време била една от големите загадки, пред които се изправила находчивостта на хората, излизащи от периода на варварството. А осемгодишният цикъл е най-краткият период, в края на който слънцето и луната действително се движат заедно, след като, така да се каже, са се застъпвали през целия този интервал от време. Така например само веднъж на всеки осем години пълнолунието съвпада с най-дългия или най-късия ден и след като това съвпадение може да се наблюдава с помощта на най-обикновен слънчев часовник, то естествено ще е едно от първите условия, които давали някаква основа за календар, привеждащ лунното и слънчевото време в поносимо макар и неточно съответствие. Но в древността корекцията на календара е въпрос от религиозно значение, тъй като от това зависи дали ще са известни точните моменти, когато могат да се предразположат божествата, без чиято благосклонност общността няма да благоденствува. В такъв случай няма нищо странно, че царят като върховен жрец на държавата, а понякога и бог, ще бъде свален или умъртвен в края на един астрономически период. Вероятно хората спокойно са смятали, че когато големите светила са изминали своя кръговрат и се готвят да подновят надбягването си по небосвода, би трябвало и царят да се зареди отново с божествена енергия или поне да докаже, че все още е изпълнен с нея, иначе ще трябва да отстъпи място на по-енергичен наследник. Както видяхме, в Южна Индия властта на царя и животът му приключвали с приключването на обиколката на Юпитер около Слънцето. В Гърция съдбата на царя се решавала на везните на съдбата в края на всеки осем години и една падаща звезда била достатъчна, за да натежи другата страна така, че да го изхвърли от блюдото.

Но какъвто и да е произходът на този обичай, осемгодишният цикъл, изглежда, съвпадал с нормалната продължителност на царската власт и в други части на Гърция, а не само в Спарта. Така например Минос, цар на Кносос (о. Крит), чийто дворец беше открит при разкопки преди няколко години, бил на власт за периоди от по осем години. В края на всеки период се оттеглял за известно време в оракулската пещера на планината Ида, там установявал връзка с божествения си баща Зевс, давал му отчет за управлението си през изминалите и получавал указания, от които да се ръководи през предстоящите осем години. Преданието ясно дава да се разбере, че в края на всеки период свещените способности на царя се нуждаели от презареждане чрез контакт с божеството и без това презареждане той би загубил правото си на трона.

Без да правим ненужно прибързани заключения, можем да предположим, че данъкът от седем младежи и седем девойки, които атиняните били задължени да пращат на Минос всеки осем години, имал някаква връзка с презареждането на царя с енергия за новия осемгодишен цикъл. Преданията за съдбата, която очаквала момчетата и момичетата при пристигането им на о. Крит са различни, но струва ми се, общото мнение е, че ги затваряли в лабиринта, за да бъдат изядени от Минотавъра или поне да останат там до края на живота си. Може би са ги принасяли в жертва, като са ги изпичали живи в бронзова статуя на бик или на мъж с глава на бик, за да дадат на царя и на слънцето, което той олицетворявал, нови сили. Във всеки случай до такива предположения води легендата за Талос, бронзовия човек, който притискал към гърдите си хора, скачал с тях в огъня и те се изпичали живи. Казват, че Зевс го дал на Европа или Хефест на Минос, да пази о. Крит и той обикалял острова три пъти на ден. Според едни версии бил бик, а според други — слънцето. Вероятно е тъждествен с Минотавъра и лишен от митическите си белези, бил чисто и просто бронзова статуя на слънцето, представено като мъж с глава на бик. Може би са принасяли човешките жертви на идола, като са ги изпичали в кухото му тяло или са ги поставяли на наклонените му ръце и оттам са се претъркулвали в огнище, за да подновят слънчевия огън. По този начин картагенците принасяли децата си в жертва на Молох. Слагали децата на ръцете на бронзова статуя с глава на теле и по тях те се плъзгали в огнената пещ, а хората танцували под звуците на флейти и дайрета, да заглушат писъците на горящите жертви. Приликата между критските предания и картагенските обичаи показва, че култът, свързан с имената на Минос и Минотавър, е може би силно повлиян от култа на семитския Ваал. В преданието за Фаларис, тиранина на Агригент и неговия бронзов бик, може би срещаме ехо от подобни ритуали в Сицилия, където влиянието на Картаген имало дълбоки корени.

Племето иджебу, заселено около Лагос, от народността йоруба, е разделено на два клона, които са известни съответно като иджебу оде и иджебу ремон. Клонът оде се управлява от вожд, който носи титлата авуджале и е обвит с голяма тайнственост. До неотдавна никой, дори неговите поданици, не можел да вижда лицето му и ако обстоятелствата го принуждавали да разговаря с някого от поданиците си, той стоял зад параван, който го скривал от погледа му. Другият клон на племето — иджебу ремон, се управлява от вожд, който стои по-долу от авуджале. Г. Джон Паркинсън разбрал, че едно време, след като управлявал три години, този подчинен вожд бил тържествено умъртвяван.

В исторически времена царският пост във Вавилон бил на практика до живот, но на теория мандатът като че ли продължавал само една година. Защото всяка година на празника на Загиуик царят трябвало да възстановява силите си, като се хване за ръцете на статуята на Мардук в големия му храм Езагил във Вавилон. Дори след като Вавилон минал под властта на Асирия, от монарсите на тази страна се изисквало всяка година да узаконяват претенциите си за трона, да идват във Вавилон и да изпълняват древната церемония на новогодишния празник; за някои от тях задължението било толкова тягостно, че вместо да го изпълняват, се отказали от царската титла и се задоволили с по-скромната — управител. Освен това имаме основание да смятаме, че в по-стари времена, макар и не в историческия период, царете на Вавилон, или предшествениците им варвари, са губели не само правото върху своята корона, но и живота си в края на едногодишния царски мандат. Най-малкото до такова заключение ни навеждат следните сведения. Според историка Берозт, а в качеството си на вавилонски жрец той говорел въз основа на обширни познания по въпроса, всяка година във Вавилон чествували празник наречен Сакеа. Той започвал на шестнадесетия ден от месец лус и продължавал пет дни, през което време господари и слуги си сменяли местата, слугите давали заповеди, а господарите се подчинявали. Осъден на смърт затворник обличал одеждите на царя, сядал на царския трон; той имал правото да дава каквито заповеди си ще, да яде, да пие и да се забавлява, да ляга с наложниците на царя. Но като минели петте дни сваляли царските одежди, биели го с бич и го бесели или набивали на кол. През краткото си царуване носел титлата Зоган. Този обичай може да се обясни просто като жестока шега, която си правели по време на веселието за сметка на нещастен престъпник. Но обстоятелствата — правото на лъжецаря да се забавлява с наложниците на царя — говорят решително против такова тълкуване. Като се има пред вид колко ревниво източният деспот пази от други хора харема си, можем да сме съвсем сигурни, че той не би дал разрешение и най-малкото на осъден престъпник да влезе в него, освен ако няма съвсем сериозни основания за това. Основанията едва ли са други, освен че осъденият умирал вместо царя и за да е замяната пълна, било необходимо по време на краткото си управление да се радва на всички царски права. Тази замяна съвсем не е изненадваща. Правилото да умъртвяват царя при появата на симптоми на телесен недъг или в края на определен период е нещо, което царете рано или късно са се постарали да отменят или да изменят. Видяхме как в Етиопия Софала и Ойо, просветени монарси, отменили този обичай, а в Каликут старият обичай да умъртвяват царя в края на дванадесетата година бил изменен така, че разрешили на всекиго в края на периода да нападне царя и в случай че го убие, да управлява вместо него, макар разрешението да било чисто формално, защото по това време царят вземал мерки да е заобиколен от гвардията си. Друг начин да се промени строгото старинно правило виждаме в току-що описания вавилонски обичай. Когато наближавало времето да умъртвяват царя (във Вавилон като че ли краят идвал след едногодишно управление), той абдикирал за няколко дни и през това време управлявал временен цар, който загивал вместо истинския. Отначало временните царе били вероятно невинни хора, дори може би членове на царското семейство; но с развитието на цивилизацията общественото мнение се отвращавало, ако се жертвува невинен човек и може би така се е стигнало дотам, краткотрайната и фатална царска власт да се дава на осъден престъпник. По-долу ще намерим други примери как умиращият престъпник представлява умиращия бог. Защото не бива да забравяме, че както показва случаят с шилуките, царете бивали умъртвявани в качеството им на богове или полубогове и тяхната смърт и възкресение се смятали необходимо и единствено средство за продължаване и запазване на божествения живот за благото на народа и на света.

Остатък от практиката да се умъртвява царят в края на едногодишно управление е просъществувал в празника, наречен Макахити, който се е чествувал на Хаваите през последния месец на годината. Преди около сто години руски пътешественик описва обичая по следния начин: „Табу Макахити наподобява нашите коледни празници. Той продължава цял месец и през това време хората се забавляват с всевъзможни танци, игри и привидни боеве. Царят открива празненството, където и да се намира. По този случай Негово величество се облича в най-пищната си наметка и слага шлем; прекарват го с лодка покрай брега, понякога следван от много свои поданици. Той се качва на лодката рано и трябва да приключи пътешествието си при изгрев слънце. Избират най-силния и опитен негов боец да го посрещне при слизането му. Този воин следи как кануто се движи покрай брега и щом царят слезе от него и отхвърли наметката си, той мята по него копието си от разстояние около тридесет стъпки и царят трябва да улови копието с ръка или да понесе удара му — в тази работа няма никаква шега. Хване ли го, държи го под мишница, с острието надолу и го внася в храма или «хиву». При влизането му на събраното множество започва своите привидни боеве и въздухът се изпълва с облаци копия, направени за случая с притъпено острие. Много често са съветвали Камаамеа (царя) да отмени тази нелепа церемония, в която всяка година рискува живота си, но без какъвто и да било резултат. Отговорът му винаги е, че той може да хване копието, хвърлено от който и да е човек на острова. По време на Макахити се отменят всички наказания в страната и никой не може да напусне мястото, където го заварят тези празненства, колкото и важна работа да има.“

Когато научим как до ден-днешен има царство, където царуването и животът на самодържеца се свеждат до един-единствен ден, сигурно ще престане да ни се струва толкова невероятно, че царят системно е бил умъртвяван в края на едногодишното си управление. В Нгойо, провинция на древно Конго, съществува правилото вождът, ръкоположен с шапката на самодържието, да се умъртвява през нощта след коронацията. Правото на унаследяване принадлежи на вожда на племето — Мусуронго, но нищо странно, че той не упражнява това си право и тронът остава свободен. „Никой не желае да даде живота си за няколко часа величие на трона на Нгойо.“