Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

3. Житният дух в образа на петел

Житният дух приема много пъти образа на петел. В Австрия плашат децата да не ходят на нивите, защото Житният петел ще им изкълве очите. В Северна Германия казват: „Петелът седи в последния сноп“, а като ожънат последното жито, жътварите се провикват: „Сега ще изпъдим петела“. Когато го ожънат, казват: „Хванахме петела“. Щом стигнат до последната ивица, в Брелер (Трансилвания), се провикват: „Ей, сега ще хванем петела.“ Когато се готвят да вържат последния сноп, във Фюрстенвалде господарят пуска донесен в кошница петел да тича из нивата. Жътварите го гонят докато го хванат. По други места всички жътвари се опитват да грабнат последното ожънато жито и който успее да го докопа, трябва да кукурига и се нарича Петелът. У вендите било прието стопанинът да скрие жив петел под последния сноп на полето и когато събирали снопите, жътварят, на когото се паднело да вдигне този сноп, имал право да запази петела за себе си, стига да го хване. Това отбелязвало приключването на празника на жътвата и било известно като „залавянето на Петела“, а бирата, която поднасяли по това време на жътварите, била известна като „Петелска бира“. Последният сноп се нарича Петелски сноп, Жътвен петел, Жътвена кокошка, Есенна кокошка. Прави се разлика между Пшеничен петел, Бобен петел и т.н. съобразно културата. Във Вюншензул (Тюрингия) на последния сноп придават формата на петел и го наричат Жътвен петел.

Пред каруцата с последния сноп носят фигура на петел, направена от дърво, картон, житни класове или цветя и това най-вече се отнася до Вестфалия, където петелът носи в човката си най-различни плодове на земята. Понякога по жътва закачат петела на върха на Майско дръвче, сложено на последната каруца. Другаде пък прикрепват жив петел или негова фигура върху жътварска корона и ги разнасят на върлина. В Галиция, а и другаде, този жив петел е вързан за венец от житни класове или цветя и стои на главата на водачката на жътварките, която върви начело на тяхното шествие. Жътвената вечеря се нарича Жътвен петел, Стърнищен петел и т.н. и главното ястие, поне на някои места, е с месо от петел. Ако някой каруцар обърне каруцата със снопите, казват, че е „разцепил Жътвения петел“ и губи петела, т.е. жътвената вечеря. Преди да отиде при плевнята, каруцата с фигурата на петела обикаля около къщата. После приковават петела над вратата или на фронтона и той остава там до следващата жътва. В Източна Фризия човекът, който нанася последния удар на вършитбата, се нарича Квачката и пред него пръскат зърно като пред кокошка.

И отново житният дух бива умъртвен и в образа на петел. В някои части на Германия, Унгария, Полша и Пикардия жътварите слагат в житото, което ще се жъне последно, жив петел и го гонят по нивата или го заравят до врата в пръстта, след което му отсичат главата със сърп или с коса. В много части на Вестфалия жътварите носят на стопанина дървен петел, а той им дава жив, когото пребиват с камшик или тояги, обезглавяват го с остра сабя, хвърлят го в хамбара при момичетата или го дават на стопанката да го сготви. Ако Жътвеният петел не се разцепи — т.е. ако не се обърне нито една каруца, — жътварите имат право да убият петела в стопанския двор, като го замерят с камъни или го обезглавяват. И там, където обичаят повече не се изпълнява, все още е нещо обикновено стопанката да сготви за жътварите петел на чорба и да им покаже главата му. В околностите на Клаусенберг (Трансилвания) заравят на нивата петел така, че да му се подава само главата. След това млад мъж взема коса и отсича с един замах главата на петела. Ако не успее, през цялата година го наричат Червеният петел и хората се страхуват, че следващата реколта може да е лоша. В околностите на Удварели (Трансилвания) връзват в последния сноп жив петел и го пробождат с шиш. После го одират. Месото хвърлят, но запазват кожата с перата до следващата година и напролет смесват зърното от последния сноп с перата на петела и ги разпръсват из нивата, която ще се оре.

Нищо не би могло да покаже по-ясно отъждествяването на петела с житния дух. Завързвайки петела в последния сноп, хората го отъждествяват с житото, а смъртта му — с ожънването на житото. Пазенето на перата му до пролетта, за да ги смесят със семето за посев и то точно от снопа, в който е била вързана птицата, както и разпръсването им заедно със семето по нивите, отново подчертават тъждествеността на птицата с житото и намекват по най-явен начин за нейната живителна и оплождаща способност като въплъщение на житния дух. Така житния дух, в образа на петел, се умъртвява по жътва, но се връща отново за живот и работа през пролетта. Освен това равнозначността между петела и житото се изразява не по-малко явно в обичая да се заравя птицата в земята и да й се отсича главата (като житните класове) с косата.