Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Хомеопатична или имитативна магия

Може би най-известното приложение на принципа, че подобието поражда подобие, са опитите, правени от много хора, да причинят зло или да унищожат своите врагове, като увредят или разрушат техните образи. Те вярват, че съответният човек страда по същия начин, както и неговият образ и ще загине, щом образът му бъде унищожен. Достатъчни са само няколко примера, да докажем широкото разпространение на това поверие и неговата забележителна жизненост през вековете. Защото още преди хиляди години то е било известно на магьосниците в Древна Индия, Вавилон и Египет, в Гърция и Рим, към него и до ден-днешен прибягват коварни и злонамерени диваци в Австралия, Африка и Шотландия. Според северноамериканските индианци например, ако нарисуваш фигурата на някакъв човек върху пясък, пепел или глина или пък обявиш произволно избран предмет за неговото тяло, а после го прободеш с остра пръчка или му нанесеш някаква друга вреда, по този начин причиняваш същата вреда и на онзи, когото олицетворява. Така, когато индианец от племето оджибве иска да причини някому зло, той ще издяла от дърво малка фигурка на своя враг и ще забие в главата или в сърцето й игла, а може също да изстреля в сърцето й стрела, убеден, че когато иглата или стрелата прободат фигурата, врагът ще изпита остра болка в съответната част на своето тяло. Но ако има намерение да го убие, той ще изгори или зарови фигурата, като произнесе някакви магически думи. Индианците от Перу моделирали фигури, омесени с мазнина, за да наподобят човека, когото мразят или от когото се страхуват, а после изгаряли фигурката на пътя, където трябвало да мине жертвата. Това те наричали „изгаряне на душата“.

Съответното малайско заклинание се извършва по следния начин. От бъдещата жертва се вземат изрезки от нокти, косми от косата и веждите, слюнка и т.н., в достатъчно количество, за да са представени всички части на тялото, а после с тях се прави негово подобие от восъка на изоставена пчелна пита. Фигурата се обгаря, като се държи над лампата всяка нощ в. продължение на една седмица и се казва:

„Това, което пърля, не е восък,

това, което пърля, са дробът, сърцето и далакът на…

Изгорете фигурата след седмото пърлене и жертвата «ще умре».“

В това заклинание очевидно се съчетават принципите на хомеопатичната и контагьозната магия, тъй като образът, наподобяващ врага, съдържа неща, които някога са били в съприкосновение с него. Друга форма на малайско заклинание, която още повече наподобява практиката на индианците оджибве, е да си направите от восък на изоставена пчелна пита фигура, дълга една стъпка. След това, ако прободете окото на фигурата, вашият враг ще ослепее, ако прободете стомаха, той ще повръща, а ако прободете главата или гърдите, те също ще пострадат. Ако искате обаче да убиете човека, тогава ще трябва да прободете цялата фигура, като започнете от главата. После я завийте в покров, както бихте направили с истински труп, молете се над нея, сякаш се молите за починал и накрая я заровете в средата на пътеката, там, където сте сигурен, че врагът ще стъпи. А за да не отговаряте за смъртта му, ще трябва да кажете:

„Не съм аз този, който го заравя.

Гавраил е този, който го заравя.“

Така вината за убийството ще падне върху архангел Гавраил, който ще я понесе далеч по-лесно от вас.

Наистина хемеопатичната магия, осъществявана с помощта на фигурки, се е практикувала нашироко със злото намерение да се отстранят от света омразни хора, но тя е използвана, макар и по-рядко, с доброто намерение да се помогне на някого. Иначе казано, използвали са я за облекчавания при раждане или с пожелание към безплодни жени да се сдобият с потомство. Така при батаките от о. Суматра, за да стане майка, безплодната жена трябва да направи дървена фигурка на дете, да я държи в полата си и да вярва, че така желанието й ще се сбъдне. Когато някоя жена на архипелага Бабар иска да има дете, тя поканва мъж, който сам е баща на много деца, да се моли вместо нея на Упулеро, духа на слънцето. От червено боядисан памук тя прави кукла и я държи на ръце, сякаш й дава да суче. После мъжът с многото деца взема кокошка и като я държи за краката, я допира до главата на жената и казва: „О, Упулеро, вземи кокошката, нека падне, нека падне дете, умолявам те, от сърце те моля, нека падне дете и се озове в ръцете ми и в скута ми!“ После пита жената: „Дойде ли детето?“, а тя отвръща: „Да, суче вече.“ След това многократният баща допира кокошката до главата на съпруга и промърморва никакво заклинание. Накрая заколват кокошката и я слагат заедно с малко бетел на домашния жертвеник. След церемонията из селото се разнася новината, че жената е родила и приятелките й идват да я поздравят. В този случай преструвката, че се е родило дете, е чисто магически ритуал, предназначен с помощта на подражанието или мимикрията да помогне наистина да се роди дете; има обаче и опит да се подсили ефектът на магията с молитва и жертвоприношение. Или с други думи, тук религията е примесена с магията и я подсилва.

Ако някоя жена ражда трудно, даяките от остров Борнео викат магьосника, който се заема да облекчи раждането по рационален път, като въздействува върху тялото на страдащата. Междувременно друг магьосник отвън се напряга да постигне същата цел със средства, които са напълно ирационални. Той в същност се преструва, че е родилката — към корема му, с помощта на увит около тялото плат, е прикрепен голям камък, който представлява детето в утробата. И като следва указанията, които му подвиква от мястото на действителното събитие неговият колега, той мести въображаемото бебе по тялото си и наподобява точно движението на истинското, докато то се появи на бял свят.

Същият, така любим на децата принцип да правиш нещо „наужким“ е накарал други народи да симулират раждане като форма на осиновяване, даже като средство да се върне в живота човек, когото са смятали за умрял. Ако се преструвате, че раждате момче или даже израснал, брадат мъж, който няма и капчица от вашата кръв в жилите си, то според примитивните закони и философия това момче или мъж е във всяко отношение действителен ваш син. Така Диодор разказва, че когато Зевс убедил ревнивата си съпруга Хера да осинови Херкулес, имитирайки действително раждане, богинята легнала в леглото и като притискала към гърдите си едрия герой, избутала го през дрехите си, докато той се изтърсил на земята и добавя, че и по негово време варварите осиновявали по същия начин. Твърдят, че обичаят се е запазил в България и сред босненските турци. Жената взема момчето, което иска да осинови, и го избутва или изтегля през дрехите си. От този момент нататък на него гледат като на истински неин син и той наследява цялото имущество на осиновителите си. При бераваните от Саравак, когато една жена иска да осинови пораснал мъж или жена, събира много хора и прави угощение. Седнала на видно място на издигнат високо и покрит стол, осиновителката дава възможност на осиновявания да пропълзи изотзад, между нейните крака. Веднага след като той направи това й се покаже отпред, всички започват да го галят с ароматни цветове от арекова палма и го превързват към жената. После, вързани така един за друг, осиновителката и осиновеният син или дъщеря в присъствието на поканените отиват докрая на къщата и се връщат обратно. Връзката, която се установява между двамата с тази образна имитация на раждане, е много сериозна — да оскърбиш осиновено дете се смята по-осъдително, отколкото да постъпиш по подобен начин с истинско дете. А в Древна Гърция, ако някого по погрешка го обявят за умрял и в негово отсъствие извършат погребален ритуал, той бил мъртъв за обществото, докато не се „роди повторно“. Той минавал през полата на някоя жена, после го окъпвали, пививали и му давали да „суче“. Такъв човек не можел свободно да се движи сред живите хора, докато церемонията не се извърши съвсем акуратно. При подобни обстоятелства в Древна Индия предполагаемият мъртвец трябвало да прекара първата нощ след завръщането си във вана, пълна със смес от вода и мазнина. Той стоял там с притиснати към гърдите юмруци и пазел пълно мълчание като дете в майчина утроба, докато в същото време над него извършвали всички свещени ритуали, които следвало да се извършат с бременна жена. На следващата сутрин той отново преминавал през всички свещени ритуали, в които е участвувал от раждането си до момента и особено важно било да се ожени при пълна тържественост за предишната си съпруга или за някоя друга жена.

Друго благотворно приложение на хомеопатичната магия е „да лекува“ или „да предотврати“ болест. Например при лечение от жълтеница древните индуси изпълнявали сложна церемония, основана на хомеопатичната магия. Главна нейна задача била да пропъди жълтия цвят там, където му е мястото — върху жълти същества и предмети, каквото например е слънцето, и да даде на пациента здравословен червен цвят от жив и жизнен източник, в случая червен бик. С такова намерение жрецът произнасял следното заклинание: „Сърдечната ти болка и жълтеницата отиват горе на небето, в цвета на червения бик те потапяме! Потапяме те в червени цветове за дълъг живот. Нека този човек си отиде невредим и се освободи от жълтия цвят! Кравите, чиято богиня е Рохини, онези, които сами са червени (рохини) — във всяка тяхна форма и всяка тяхна сила те потапяме. На папагалите и дрозда прехвърляме твоята жълтеница, а освен това предаваме твоята жълтеница на жълтата стърчиопашка.“

За да вдъхне на пожълтелия си пациент розовия оттенък на здравето, докато произнасял тези думи, жрецът му давал да отпие вода, смесена с козина от червен бик; после поливал гърба на животното и пак карал болния да пие; слагал го да седне на кожа от червен бик и му връзвал парче от също такава кожа. Сетне, за да подобри цвета му и да отстрани напълно жълтото, жрецът правел следното: първо намазвал болния от главата до петите с жълта каша от куркума (жълто растение), слагал го на легло, завързвал с жълт канап за крака на леглото три жълти птици — папагал, дрозд и жълта стърчиопашка, после поливал върху него вода и измивал жълтата каша, а с нея „без съмнение“ и жълтеницата, и то така, че да падне върху птиците. Накрая, за да направи цвета му цъфтящорозов, вземал няколко косъма от червен бик, завивал ги в златен лист и го залепял на кожата на пациента. Древните вярвали, че ако човек, който страда от жълтеница, втренчи поглед в турлик и птицата го гледа, без да отмести очи, той ще се излекува от болестта. „Такива са естеството и темпераментът на съществото, че то извлича и приема върху себе си болестта, която се излъчва като поток през погледа“ — казва Плутарх. Птицеловците знаели добре това ценно свойство на птиците и когато ги предлагали за продан, ги държали добре покрити, да не би някой жълтеничав да ги загледа и безплатно да се излекува. Свойството на птицата не се съдържало в цвета й, а в големите златисти очи, които естествено изтегляли жълтеницата. Плиний ни разказва за друга, а може би и за същата птица, на която гърците дали тяхното название за жълтеница, защото, ако я видел болен, жълтеницата го напускала и убивала птицата. Той споменава също и за камък, за който се смятало, че лекува болестта-, защото цветът му напомнял цвета на жълтеничав.

Едно от големите предимства на хомеопатичната магия е, че тя дава възможност лечението да се извършва върху лечителя вместо върху неговата жертва; по този начин жертвата се спасява от всякакви неприятности и неудобство и вместо това гледа как нейният лечител се гърчи мъчително пред очите й. Френските селяни от областта Перш например живеят с илюзията, че продължителни пристъпи на повръщане се дължат на това, че стомахът на пациента се е „откачил“ и пада, както казват те. Затова викат баяч да върне органа на мястото му. Като се осведоми за симптомите, лечителят веднага започва най-страховито да се гърчи, за да „откачи“ собствения си стомах, След като постигне целта си, се залавя да го „закачи“ обратно с нова серия гърчове и гримаси, докато пациентът не изпита съответно облекчение. Такса пет франка. По същия начин, извикан да помогне, магьосникът на даяките ляга и се прави на умрял. С него постъпват като с мъртвец, завиват го в рогозки, изнасят го от къщата и го слагат на земята. След около час друг магьосник освобождава направилия се на умрял и го връща към живота — предполага се, че болният ще се възстанови, както се възстановява магьосникът. В своя интересен труд по медицина Марсел от Бордо, придворен лекар на Теодосий Първи, препоръчва лечение на тумор на принципа на хомеопатичната магия. Ето какво е то. Вземате корен от върбинка, срязвате го напреко, окачвате единия край около врата на пациента, а другия над огнището. Туморът ще изсъхне и изчезне тъй, както върбинката съхне на дима. Ако след това пациентът прояви неблагодарност, добрият лекар може да си отмъсти много лесно, като постави върбинката във вода и докато коренът поема влага, ще се възстановява и туморът. Същият добре осведомен автор препоръчва, ако страдате от пъпки, да следите за падаща звезда и докато звездата все още пада от небето, да потъркате пъпките си с плат или с каквото ви падне под ръка. Пъпките ще паднат от тялото ви също както звездата пада от небето, само много трябва да внимавате да не ги потъркате с ръка, защото тогава ще се прехвърлят на ръката.

Хомеопатичната и изобщо индуктивната магия играе не по-малка роля и в мерките, които първобитният ловец или рибар взема, за да си осигури храна в изобилие. На принципа, че подобието поражда подобие, той и неговите приятели правят редица неща, наподобявайки съзнателно резултатите, които искат да постигнат; от друга страна, те избягват да правят много други, повече или по-малко въображаемо подобни неща, които наистина биха довели до катастрофа.

Никъде теорията на индуктивната магия не се прилага така системно на практика, за да осигури храна, както в безплодните райони на Централна Австралия. Тамошните племена са разделени на множество тотемни кланове, като всеки от тях е натоварен със задължението с помощта на магически церемонии да множи своя тотем за общото благо. Повечето тотеми са животни и растения, които се употребяват за ядене и резултатът от тези церемонии е да осигури на Племето храна и други необходими неща. Често ритуалът се свежда до наподобяване на резултата, който хората искат да постигнат. С други думи, магията е хомеопатична или имитативна. Така сред племето варамунга главата на тотемния клан какаду се старае да умножи белите какаду, като държи в ръце изображение на птицата и наподобява нейния писък. Сред племето арунта мъжете от тотема на „личинките“ (witchetty grub)[1] изпълняват церемонии, за да се множат личинките, които останалите членове на племето използуват за храна. Една от церемониите е пантомима, която представлява напълно развито насекомо в момента, когато излиза от какавидата. От клони правят дълга тясна постройка, която наподобява какавидата на личинката. Няколко мъже, които имат личинката за свой тотем, седят вътре и пеят за нея и различните й фази на развитие. После се измъкват оттам в клекнало положение, като едновременно с това пеят за насекомото, което излиза от какавидата. Така се надяват да умножат броя на личинките. За да умножат броя на птиците ему, хората рисуват с бои по земята свещеното изображение на своя тотем, като се спират на онези части, които най-много обичат да консумират — мазнината и яйцата. Мъжете сядат около рисунката и пеят. След това се появяват танцьори, които са сложили на главите си маски, наподобяващи дългата шия и малката глава на ему, като имитират появяването на птицата, как тя застава и се оглежда безцелно във всички посоки.

Индианците от Британска Колумбия живеят до голяма степен от рибата, която изобилствува в техните морета и реки. Ако рибата не се появи в определения сезон и индианците са гладни, шаманът на племето нутка изработва подобие на плуваща риба и го слага във водата в посоката, от която обикновено се появяват пасажите. Тази церемония, придружена от молитва за идването й, „кара“ рибата незабавно да пристигне. Островитяните от Торесовия проток използуват макети на дугон и костенурка, за да примамят със заклинание дугоните и костенурките към тяхната гибел. Племето тораджи от Централен Целебес вярва, че нещата от един и същи вид се привличат посредством общия си вроден дух или жизнен етер. Затова окачват челюстните кости от елени и диви свини, та духовете, които одушевяват костите, да привлекат живите същества от този вид на пътя на ловеца. Когато на о. Ниас диво прасе падне в приготвения за него трап, животното се изважда и по гърба му отъркват девет паднали листа и това ще „накара“ още девет прасета да паднат в трапа. Когато рибар от индонезийските острови Сапароа, Хароко и Ноеса Лаут се готви да изгради в морето далян, той търси дърво, чиито плодове са много накълвани от птиците. Отсича от това дърво здрав клон и го прави основен кол на своя далян, защото вярва, че както дървото е примамило много птици към своите плодове, така клонът, отсечен от това дърво, ще примами много риба в неговия далян.

Племената в западната част на Британска Нова Гвинея използуват заклинание, за да помогнат на ловеца да пробожда с копие дугон или костенурки. В отвора на дръжката на копието се поставя неговият връх, слагат малка гъсеница, която напада кокосовите палми. По този начин те „правят“ острието готово да се забие здраво в дугона на костенурката, тъй както гъсеницата се впива в кожата на човека, когато го хапе. Ако камбоджански ловец заложи мрежите си и не намери нищо в тях, той се съблича гол, отдалечава се, а после се насочва към мрежата, сякаш не я вижда, оставя се да се заплете в нея и вика: „Я виж! Какво става? Като че съм се уловил.“ След това в мрежата „не може“ да не се хване дивеч. Все още има хора, които помнят, че подобна пантомима се е разигравала в нашите шотлански планини. Преподобният Джеймс Макдоналд (сега от Рей), в Кейтнес разказва как като дете ловял риба с другарчета в Лох Елин и минело ли много време, без рибата да кълве, те се престрували, че хвърлят едно от момчетата извън лодката, а после го вадели от водата като риба, след което пъстървата или съответно силокът, в зависимост от това дали са в сладка или в солена вода, започвала да кълве. Преди индианец от племето носачи[2] да излезе да залага капани за белки, спи около десет нощи сам край огъня, с малка пръчка, притисната към врата си. Това естествено би трябвало да накара подвижната пръчка на неговия капан да падне върху врата на белката. При племето галело, което населява един район в северната част на Халмахера, голям остров на запад от Нова Гвинея, е задължително, когато пълниш пушката си за лов, преди да поставиш в нея патрона, да го сложиш в устата си, защото по този начин практически ядеш ударен от него дивеч — така той просто няма как да пропусне целта си. Когато малаецът, който е заложил капан за крокодили и иска да успее в лова, седне да се храни, най-напред поглъща една след друга три топки от ориз, защото вярва, че това помага уловката да се плъзне по-лесно в гърлото на крокодила. Освен това той много се пази да не вади от храната си каквито и да е кости, защото това може да стане причина изострената клечка, на която е нанизана примамката, да се откачи и крокодилът да се измъкне заедно с уловката. Ако това се наложи, предпазливият ловец ще накара друг да извади костите от кърито му и едва тогава ще пристъпи към яденето. В противен случай ще бъде поставен пред избора: да погълне костите, или да изпусне крокодила.

Последното правило е пример за едно от онези неща, които ловецът трябва да не прави. В противен случай в съответствие с принципа, че подобието поражда подобие, те ще му провалят късмета. Защото, трябва да отбележим, че системата на индуктивната магия не се състои само от положителни, тя включва и много отрицателни догми, или с други думи — забрани. Тя казва не само какво да се прави, но и какво да не се прави. Положителните догми са заклинанията, а отрицателните — табу. В същност цялата теория на табу или поне голяма част от нея не е нищо друго освен особено приложение на индуктивната магия с двата й основни закона — на подобието и на съприкосновението. На практика дивакът не формулира по този начин въпросните закони и дори не ги схваща абстрактно, той косвено вярва, че те регулират развитието на природата независимо от човешката воля. Той смята, че ако постъпва по определен начин под действието на единия или другия от законите, неизбежно ще предизвика определени последици и ако последиците от някакво определено действие му се струват неприятни или опасни, той естествено внимава да не ги предизвика. Казано най-общо, той се въздържа да върши онова, което поради погрешната си представа за причинно-следствената връзка, е убеден, че ще му нанесе вреда. Накратко — той си налага табу. Така че табу е отрицателно приложение на практическата магия. Положителната магия или вълшебството казва: „Направи това, за да стане онова.“ Отрицателната магия или табу казва: „Не прави това, за да не стане онова.“ Целта на положителната магия или вълшебството е да доведе до определено желано събитие, докато целта на отрицателната магия, или табу, е да се избегне определено нежелано събитие. Но се предполага, че и двете — желаното и нежеланото — са плод на законите за подобието и съприкосновението. И тъй както желаното следствие не е резултат от изпълнената магическа церемония, тъй онова, от чиито последици се страхуват, не е резултат от нарушаването на някакво табу. Ако предполагаемото зло неминуемо следва нарушаването на дадено табу, то не би било табу, а морална догма или здрав разум. Не е табу например: „Не слагай ръката си в огъня!“ Това е изискване на здравия разум, защото забраненото действие е свързано с действително, а не с въображаемо зло. Накратко казано, отрицателните догми, наречени табу, са също тъй напразни и безполезни, както и положителните, наречени вълшебство. Двете неща са само противоположните страни на голяма и катастрофална грешка, на погрешна асоциация на идеи. При тази грешка вълшебството е положителният, а табу отрицателният полюс. Ако на цялата погрешна теоретическа и практическа система дадем името магия, то табу може да се определи като отрицателна форма на практическата магия. Да изразим това в таблична форма.

Магия
Теоретическа (магията като лъженаука) Практическа (магията като лъжеизкуство)
Положителна магия или вълшебство; Отрицателна магия или табу

Направих тези бележки за табу и връзката му с магията, защото се готвя да дам няколко примера на табу, спазвани от ловци, рибари и други и ми се ще да докажа, че те попадат под категорията „индуктивна магия“ и са само конкретно приложение на тази обща теория. Така на момчетата на ескимосите е забранено да играят на котешка люлка[3] защото има опасност по-късно в живота пръстите им да се преплетат във въжето на харпуна. Тук табу е очевидно приложение на закона за подобието, който стои в основата на хомеопатичната магия: както пръстите на детето се заплитат в конците, докато играе на котешка люлка, така те ще се заплетат във въжето на харпуна, когато то стане мъж и ходи на лов за китове. По същата логика при гуцулите в Карпатите жената на ловеца не бива да преде, докато съпругът й се храни, защото дивечът ще се върти и извива като вретеното и ловецът няма да го удари. И това табу е плод на закона за подобието. По същата причина почти навсякъде в Древна Италия на жените било забранено със закон да предат, докато вървят по пътя, забранено било даже да носят открито вретената си, защото смятали, че подобно нещо може да донесе вреда на посевите. Вероятно са си представяли, че въртенето на вретеното ще накара стеблата на посевите също да се извият и да не могат да израснат прави. При айните от Сахалин два месеца преди раждането бременната жена не бива да преде или да плете въжета, защото смятали, че от това и червата на детето ще се заплетат като нишката. И още един пример — когато първенците на някое село в Биласпур[4] се съберат на съвет, не бива да се преде, защото иначе обсъждането; също като вретеното, ще се върти в кръг и никога няма да приключи. По някои острови от Малайския архипелаг всеки, който идвал в дома на ловец, трябвало да влиза веднага в къщата, без да се бави на вратата, защото в противен случай дивечът по същия начин ще се поколебае пред капана на ловеца, а после ще се обърне и ще си отиде, вместо да се хване в него. Същите причини са наложили при племето тораджа от Централен Целебес правилото никой да не се бази по стълбата на къща, в която има бременна жена, защото това ще забави раждането на детето, а в различните части на Суматра при подобни обстоятелства и на самата жена е забранено да стои на вратата или на горното стъпало на стълбата на къщата, за да не бъде наказана с тежко раждане поради непредпазливостта си и неспазването на една толкова елементарна предпазна мярка. Малайците, които търсят камфор, се хранят със суха храна и не смилат ситно солта си. Обяснението е, че камфорът се намира на малки зърна в пукнатините на ствола на камфоровото дърво. При това положение за малайците е съвсем очевидно, че ако, докато търсят камфор, ядат солта си ситно смляна, и намереният от тях камфор ще е на дребни зрънца, а ако солта е едра, те си „осигуряват“ едри камфорови зърна. Търсачите на камфор в Борнео използуват като блюдо за своята храна подобната на кожа обвивка от листо на пенангова палма и по време на цялата експедиция не го мият от страх, че камфорът ще се разтвори и ще изчезне в пукнатините на дървото. Очевидно те приравняват миенето на чиниите си с отмиването на камфоровите кристали от дърветата. Червеният лак, чието събиране е основният поминък в някои части на Лаос, провинция Сиам, представлява смолист клей, изпускан от едно червено насекомо по младите клони на дърветата, към които малките животинки предварително се прикрепят. Всички, заети със събиране на този клей, не се мият и особено важно е да не си мият главите, да не би като премахнат паразитите от тях, да отстранят и насекомите от клоните. По подобни съображения индианец от племето алгонкини, който е поставил капан за орли и го наблюдава, в никакъв случай не бива да дъвче глогинки, защото ако го стори и някой орел кацне до клопката, глогинките в собствения му стомах ще предизвикат у птицата сърбеж и тя, вместо да глътне примамката, ще започне да се чеше. Ловецът на орли не използува и шило, когато преглежда капаните си, защото ако драска с шило, орлите положително ще го издерат. Същите пагубни последици ще настъпят и ако докато той е на лов за орли, неговите жени или деца боравят у дома си с шило. И за да не го поставят във физическа опасност, на тях им е забранено да използуват в негово отсъствие такъв инструмент.

Едва ли сред спазваните от диваците табу има по-многобройни и по-важни от забраните да се консумират определени храни и не е трудно да се докаже, че тези забрани произтичат от закона за подобието и са примери за отрицателна магия. Както дивакът използува за храна много животни и растения, за да придобие някои желани качества, с които смята, че те са надарени, той избягва да се храни с много други животни и растения, за да не придобие недостатъци, с които според него те са заразени. Като яде от първите, той прави положителна магия, а като се въздържа да яде от вторите, той прави отрицателна магия. По-нататък ще се натъкнем на много примери на положителна магия. Тук ще приведа само няколко случая на отрицателна магия, или табу. Например на войниците в Мадагаскар е забранено да използуват редица храни, да не би по пътя на хомеопатичната магия да придобият някои опасни или нежелани качества, които се предполага, че притежават тези храни. Така те не трябва да ядат месо от таралеж, „защото се смята, че това животно ще придаде на онези, които ядат от неговото месо, склонността си да се свива на кълбо“. По същите съображения войникът не бива да яде коляно от вол, за да не стане като вола слаб в коленете и да не може да върви. Освен това боецът трябва да внимава да не яде убит при бой петел или каквото и да е умряло от пронизване същество, а докато е на война, в къщата му не бива да се коли мъжко животно. Защото съвсем безспорно е според тях, че ако се храни с петел, убит при бой, самият ще падне на бойното поле, а ако се храни с месо от прободено с копие животно, сам ще бъде прободен. Ако докато го няма в къщата му, заколят мъжко животно, той самият ще бъде убит, може би дори в същия миг. Най-сетне малгашкият войник не трябва да яде бъбреци, защото на малгашки думата „бъбреци“ звучи като „застрелян“ и че ако той яде бъбреци, положително ще го застрелят.

Може би читателят е забелязал как в някои от предишните примери на табу се приема, че магическото влияние действува на значително разстояние — така при индианците алгонкини, когато ловецът на орли го няма у дома, на жените и децата му е забранено да използуват шило, да не би орлите да го издерат, макар самият той да е далеч от къщи; докато малгашкият войник е на война, в дома му не се коли мъжко животно, да не предизвикат загиването му с това. Съществена за магията е вярата в индуктивното влияние, което хората и нещата упражняват от разстояние. И ако науката има някакви съмнения, доколко е възможно дистанционно въздействие, магията не страда от подобни съмнения и телепатията е измежду основните й принципи. Съвременният привърженик на идеята, че е възможно един разсъдък да влияе на друг от разстояние, не би се затруднил да убеди в това един дивак — дивакът го е повярвал много отдавна; нещо повече, той се придържа към тази своя вяра с логическа последователност, каквато цивилизованият му съмишленик все още не е демонстрирал в своето поведение, поне доколкото на мен ми е известно. Защото дивакът не само вярва, че магическите церемонии въздействуват отдалеч на хора и предмети, той е убеден, че и най-простите ежедневни дейности могат да имат същото въздействие. Затова във важни случаи поведението на приятели и роднини, макар и да са отдалечени, се регулира от повече или по-малко усложнен кодекс от правила и небрежността на дадена група хора би могла да доведе до нещастие и дори до смъртта на отсъствуващите. Това в особена степен се отнася за случаите, когато мъжете са излезли на лов или на война. Тогава, за да се гарантират сигурността или успехът на намиращите се далеч ловци или бойци, роднините у дома трябва да внимават да правят някои неща или пък да се въздържат и да не правят други. Сега ще приведа няколко примера за тази магическа телепатия както в положителния, така и в отрицателния й аспект.

Когато лаоският ловец тръгне на лов за слонове, той предупреждава жена си по време на неговото отсъствие да не подстригва косите си й да не маже тялото си с мазнина, защото ако си подстриже косата, слонът ще разбие клопката, а ако се намаже — ще се промъкне през нея. Когато даяките излизат в джунглата на лов за диви прасета, онези, които остават в селото, не бива да докосват с ръце мазнина или вода, докато приятелите им не се върнат — иначе ловците ще бъдат с „мазни пръсти“ и дивечът ще им се изплъзне.

Ловците на слонове от Източна Африка вярват, че ако в тяхно отсъствие жените им са неверни, това „дава на слона власт“ над преследвачите и те ще бъдат убити или тежко ранени. Затова, ако някой чуе подобно нещо за жена си, той зарязва лова и се връща у дома. Ако ловец от племето вагого няма успех или бъде нападнат от лъв, той отдава това на съпружеска измяна и се връща у дома изпълнен с ярост. Докато е на лов, ако е седнала, жена му не позволява на когото и да било да минава зад нея или да застава пред нея, а ако лежи в леглото, трябва да бъде по очи. Индианците мохо в Боливия са убедени, че ако жената на някой ловец му изневери в негово отсъствие, ще го ухапе отровна змия или ягуар. Затова, ако му се случи подобно нещастие, то неизменно води до наказание, а често и до смъртта на съпругата независимо дали е виновна или невинна. Алеутският ловец на морски видри смята, че ако, докато го няма, жена му му измени или пък сестра му загуби девствеността си, той няма да убие и едно единствено животно.

Към един вид кактус, от който, ако човек хапне, изпада в екстаз, индианците хуичол в Мексико се отнасят като към полубог. Растението не вирее в тяхната област и всяка година група мъже отиват да донесат от него, като пътуването им трае четиридесет и три дни. Докато мъжете са на път, жените у дома допринасят за сигурността на отсъствуващите си съпрузи, като внимават да не вървят бързо, камо ли да тичат. Така те съдействуват, доколкото им е по силите, за осъществяването на тази свещена мисия, от която очакват облаги като дъжд, добра реколта и т.н. Имайки това пред вид, те си налагат строги ограничения, сходни с онези, наложени на съпрузите им. През цялото време, докато дойде празникът на кактуса, двете групи не се мият, с изключение на отделни случаи, при това само с вода, донесена от далечната област, където вирее свещеното растение. Освен това те постят строго, не ядат сол и са обвързани със стриктно полово въздържание. Който наруши закона, се наказва с болест и освен това поставя под заплаха резултата, към който всички се стремят. От браненето на кактуса, наречен кратуната на бога на огъня, могат да се спечелят здраве, щастие и живот, но тъй като чистият огън не може да облагодетелствува нечистите, мъжете и жените трябва не само да останат неопетнени през това време, но и да се очистят от петната на стари грехове. Затова четири дни след като мъжете потеглят, жените се събират и изповядват пред Дядо Огън с кои мъже са имали любов от раждането си до този ден. Не бива да пропуснат нито един, в противен случай мъжете може да не намерят нито един кактус. За да опресни паметта си, всяка от жените приготвя връв с толкова възли, колкото са били любовниците й. Занася връвта в храма и застанала пред огъня, високо назовава всички мъже, отбелязани на нея — име след име. Свършила изповедта си, тя хвърля връвта в огъня и когато богът го унищожи в чистия си пламък, прегрешенията са й простени и тя си отива в мир. От този момент нататък жените се пазят даже от това, мъж да мине близо край тях. Търсачите на кактуси също си признават всички слабости. За всяко свое прегрешение те връзват по един възел на връв и след като са „говорили на петте ветрове“, връчват броеницата на греховете си на водача, който ги изгаря в огъня.

Много туземни племена в Саравак са дълбоко убедени, че ако жените изневерят, докато мъжете им търсят камфор в джунглата, камфорът ще се изпари. Съпрузите „откриват“ кога съпругите им изменят по някакви чепове в дървото и както казват, много жени в миналото са били умъртвявани от ревнивците само по показанията на тези чепове. Освен това, ако мъжете им са излезли да събират камфор, жените не смеят да се докоснат до гребен — в противен случай вместо да се напълнят със скъпоценните кристали, цепнатините между жилките на дървото ще останат празни както пространството между зъбите на гребена. На островите Кай, на югозапад от Нова Гвинея, като пуснат на вода някакъв плавателен съд, който се готви да замине на далечно пътешествие, мястото му незабавно се покрива с палмови клони и става свещено. От този момент нататък, докато корабът не се завърне — никой не бива да стъпва на това място. Ако някой мине оттам, ще предизвика потъването на кораба. Нещо повече, през цялото време, докато той пътува, три или четири, специално подбрани за целта млади момичета трябва „да поддържат“ индуктивната връзка с мореплавателите и да допринасят с поведението си за сигурността и успеха на пътуването. Те не бива да напускат определената им стая освен при крайна нужда. Освен това през времето, за което се предполага, че корабът е в открито море, момичетата трябва да стоят напълно неподвижни, свити на рогозките си, с ръце, стиснати между коленете. Не бива да обръщат глава наляво или надясно, или да правят каквото и да е друго движение. Иначе морето ще подхвърля и клати кораба. Те нямат право да ядат лепкави храни, като например ориз, сварен в кокосово мляко, защото лепкавостта на храната ще затрудни преминаването на лодката през водата. Когато предположат, че моряците са стигнали вече до своята цел, строгостта на правилата малко се смекчава, но през цялото време, докато трае пътуването, на момичетата е забранено да ядат риба с остри кости или шипове, като например морска звезда, иначе приятелите им ще се натъкнат на остра, непоправима беда.

Какво странно тогава, че където господствува вярата в подобна индуктивна връзка между приятели, дори когато са твърде далеч едни от други, едно такова събитие, каквото е войната, с неговото сурово и разтърсващо въздействие върху най-съкровените и нежни човешки чувства, ще засили желанието на изпълнените с тревога роднини, останали у дома, да използуват в най-голяма степен тази индуктивна връзка за благото на скъпите им хора, които в този момент може би се бият, а може би и умират. А за да постигнат тази така естествена и похвална цел, приятелите у дома са в състояние да прибягнат до хитрини, които ще ни се сторят трогателни или нелепи в зависимост от това, дали имаме пред вид целта или средствата, избрани за постигането й. Затова в някои райони на Борнео, когато даякът излезел на лов за глави, жена му, или ако не е женен — сестра му, трябва непрекъснато, ден и нощ да носи сабя, та той винаги да мисли за оръжието си; освен това тя не бива да спи през деня или да си ляга преди два часа сутринта, да не би това да стане причина мъжът да бъде изненадан в съня си от неприятеля. Жените на племето морски даяки от Бантинг в Саравак спазват сложни правила, докато мъжете са заминали на война. Едни от правилата са отрицателни, а други положителни, но всички са основани на принципа на магическата хомеопатия или на телепатията. Ето някои от тях: жените трябва да се будят рано сутрин и да отварят прозорците веднага след като се разсъмне, иначе съществува опасност отсъствуващите съпрузи да се успят; не бива да мажат косите си с мазнина, защото мъжете им могат да се подхлъзнат; не бива да спят или да дремят през деня, за да не са сънливи мъжете по време на поход. Те трябва да пукат царевица и всяка сутрин да пръскат пуканките по верандата, за да осигурят на мъжете си сръчни движения. Стаите трябва да са в пълен порядък, всички сандъци трябва да се сложат близо до стените, защото ако някой се спъне в тях, отсъствуващите съпрузи могат да паднат и врагът да ги надвие. При всяко хранене в съда оставят по малко ориз — така отдалечените от дома мъже винаги ще имат с какво да се нахранят и няма да ходят гладни. Жените в никакъв случай не бива да остават на становете си, докато им се схванат коленете, иначе ставите на съпрузите също ще се схванат и те няма да успеят да стана: бързо или да избягат от неприятеля си. И за да бъдат ставите на мъжете им винаги гъвкави, жените внимават и внасят разнообразие в работата си на стана, като често стават и се разхождат из входното преддверие. Освен това те не бива да покриват лицата си, да не би мъжете да се загубят във висока трева или в джунглата. Жените не шият с игла, иначе мъжете могат да настъпят острите бодли, оставени на пътеката от враговете им. Ако жената измени на мъжа си, докато него го няма, той ще загуби живота си на вражеска територия. Допреди няколко години жените в Бантинг спазваха всички тези и още много други правила, докато съпрузите им се биеха на страната на англичаните срещу бунтовниците. Но уви, предпазните мерки помогнаха малко и много мъже, чиито верни съпруги стояха в тяхно име на поста си у дома, се озоваха във войнишки гробове.

На о. Тимор върховният жрец не напуска храма, докато се води война, храна му се носи или готви там, той трябва да поддържа денонощно огъня, защото ако го остави да угасне, воините ще бъдат сполетени от беда и тя ще продължава, докато огнището е студено. Освен това докато армията не се върне, той трябва да пие само гореща вода, защото всяка глътка студена вода ще понижи духа на хората и те няма да успеят да победят неприятеля. На островите Кай, когато бойците заминават, жените се връщат у дома и изнасят кошници с плодове и камъни. Те намазват с мазнина плодовете и камъните и ги поставят на дъска, като през цялото време мърморят: „О, боже слънце, луна, нека куршумите отскачат от нашите съпрузи, братя, годеници и други роднини, тъй както капките дъжд отскачат от тези неща, които сме намазали с мазнина.“ Когато чуят първият изстрел, жените веднага захвърлят кошниците, грабват ветрилата си и се втурват навън. После, като веят с тях по посока на врага, тичат из селото и пеят: „О, златни ветрила! Нека нашите куршуми стигат до целта си, а вражеските да я пропускат.“ В случая церемонията, която трябва да направи така, че куршумите да отскачат от мъжете както капките дъжд от намазаните камъни, е чисто хомеопатична или имитативна магия, а молитвата към слънцето да помогне заклинанието да даде резултат е религиозен ритуал, вероятно прибавен по-късно. Махането с ветрилата, изглежда, е заклинание, което насочва куршумите към или извън тяхната цел в зависимост от това, дали са изстреляни от приятели или от врагове.

Стар изследовател на малгашката история ни уведомява, че докато мъжете са на война и до тяхното завръщане жените и момичетата не спират ден и нощ да танцуват и нито лягат, нито се хранят в къщите си. И макар да са много склонни към похотливост, за нищо на света не биха имали връзка с друг мъж, докато съпрузите им са на война, защото са твърдо убедени, че ако направят подобно нещо, те ще бъдат убити или ранени. Жените вярват, че като танцуват, дават на мъжете си сили, смелост и късмет, затова през цялото това време не си дават Почивка и обичаят се спазва с религиозна строгост.

Сред онези от народите на Златния бряг[5], които говорят езика чи, съпругите на мъжете, заминали с армията, се мажат с бяла боя и се кичат с мъниста и амулети. В деня, когато се очаква да стане битката, те тичат нагоре-надолу, въоръжени с истински или издялани от дърво пушки и като вземат зелени по-по (плодове, подобни на дини), ги секат с ножове, сякаш отсичат главите на враговете. Пантомимата без съмнение е чисто имитативно заклинание, предназначено да помогне на мъжете да направят е врага онова, което жените им правят с по-по. Когато преди няколко години бушуваше войната с ашанти, г-н Фицджералд Мариот видял в западноафриканския град Фрамин танц, изпълняван от жени, чиито съпрузи отишли като носачи с войската. Били намазани с бяла боя и носели само по една къса поличка. Начело танцувала сбръчкана стара заклинателка, е много къса бяла поличка, косата й била подредена във формата на дълъг рог, а черното й лице, гърдите, ръцете и краката й били плътно изписани с бели кръгове и полумесеци. Всички носели дълги бели четки, направени от конска или биволска опашка и докато танцували, пеели: „Нашите съпрузи отидоха в земята на ашанти, дано пометат враговете си от лицето на земята!“

Когато индианците от поречието на р. Томпсън, в Британска Колумбия, тръгвали по пътеката на войната, жените им често танцували. Те вярвали, че тези танци осигуряват успеха на похода. Танцьорките размахвали ножове, хвърляли изострени пръчки, теглели назад-напред тояги със завити краища. Хвърлянето на пръчките символизирало пробождането на врага или убягването от него. Тегленето назад символизирало отдръпването на собствените им мъже от опасност. Завитият край на пръчката бил специално пригоден за целта като спасителен инструмент. Жените винаги сочели с оръжията си към земята на враговете. Те боядисвали лицата си в червено и докато танцували, пеели и се молели оръжието да запази съпрузите им и да им помогне да убият много врагове. Някои набождали на върховете на тоягите перушина от орли. Като свършвал танцът, скривали оръжията. Ако на някоя жена, чийто мъж е на война, се сторело, че е видяла косъм или частица от скалп по оръжието, което изважда, била уверена, че съпругът й е убил враг. Но видела ли по него следи от кръв, знаела, че е ранен или убит. Когато мъжете на племето юки в Калифорния заминели на бой, жените у дома не спели, те неспирно танцували в кръг, пеели монотонно и размахвали жилави, неокастрени клони. Защото, казвали те, ако танцуват през цялото време, мъжете няма да се уморят. При индианците от островите Кралица Шарлот, когато мъжете отидели на война, жените у дома ставали рано сутрин и се престрували, че се бият, нападали децата си и привидно ги пленявали. Вярвали, че това помага на мъжете им да извършат същото. Ако жена изневеряла на мъжа си, докато той е на пътеката на войната, той вероятно щял да падне убит. Десет нощи всички жени лежали в домовете си с глави, сочещи посоката, в която са отплавали бойните кану. След това се обръщали в противоположната посока, защото предполагали, че войниците се връщат. В Масет жените от племето хайда танцували и пеели бойни песни през цялото време, докато съпрузите им са на война и държали нещата около себе си в определен ред. Смятало се, че ако не спазва тези обичаи, жената може да стане причина за смъртта на съпруга си. Когато група индианци кариба от поречието на р. Ориноко тръгнели по пътеката на войната, приятелите им, останали в селото, изчислявали колкото се може по-точно момента, когато отсъствуващите бойци ще се промъкват, за да нападнат врага. Тогава хващали две момчета, слагали ги на пейка и им нанасяли страхотен бой по голите гърбове. Младежите се оставяли да постъпят с тях така, без да промълвят и дума, продкрепяни в страданията си от твърдото убеждение, възпитано у тях от детинство, че смелостта и успехът на техните другари в битката зависят от постоянството и твърдостта, с която понасят жестокото изпитание.

Сред многото благотворни цели, за които погрешно насочената изобретателност използувала принципа на хомеопатичната или имитативната магия, било да помогнат на дърветата и растенията да родят навреме. В Тюрингия мъжът, който сее лен, носи семето в дълга торба, която стига от раменете до коленете, и върви с широки крачки, та торбата да се мята назад-напред по гърба. Поверието е, че така ще се вее и ленът. Във вътрешността на Суматра оризът се сее от жени и докато сеят, те разпускат косите си — така оризът ще израсне с дълги стебла. Ръководени от същия принцип, в Древно Мексико имали празник в чест на богинята на царевицата, или както я наричали „Дългокосата майка“. Той започвал по времето, „когато растението стигнело до пълното си развитие и влакната, които се подавали от върха на кочана, показвали, че зърната са напълно оформени. На този празник жените носели дългите си коси разпуснати, разклащали ги и ги размятали по време на танците, които били основната част на церемонията, така че кочанът на царевицата да бъде дълъг и гъст, а зърната големи и плоски и хората да се радват на изобилие“. На много места из Европа танците или високите скокове са общоприети хомеопатични средства, с които посевите се „подканят“ да растат нависоко. Във Франш-Конте например казват, че трябва да танцуваш на карнавала, та конопът да порасте високо.

Представата, че благодарение на свое действие или състояние човек може да повлияе на растение по хомеопатичен път, е изразено ясно в думите на една малайка. Запитана защо се съблича гола до кръста, когато жъне ориза, тя обяснила, че го прави да станели тънки люспите на арпата, защото се уморила да чука ориз с дебели люспи. Очевидно смятала, че колкото по-малко дрехи носи, толкова по-малко люспи ще има по ориза. Магическата способност на бременната жена да придава плодородие е известна на баварските и австрийските селяни, които смятат, че ако дадеш първия плод от някое дърво на бременна жена, следващата година то ще роди много. От друга страна, племето баганада смятало, че жена, която не може да има деца, заразява със своето безплодие градината на съпруга си и пречи на дърветата да раждат, затова обикновено се развеждали с бездетните жени. Гърците и римляните принасяли бременни животни в жертва на богинята на житото и земята, несъмнено да може земята да роди и зърното в класа да наедрее. Когато един католически свещеник протестирал пред индианците по р. Ориноко, че позволяват на жените си да сеят на нивите под палещото слънце с новородени деца на гърди, мъжете отговорили: „Отче, не ги разбираш тези работи, затова те и смущават. Знаеш, че жените умеят да раждат деца, а ние, мъжете, не умеем. Когато сеят жени, царевицата ражда по два или три кочана, юката дава по две или три кошници грудки и всичко се умножава по същия начин. А защо? Защото жените знаят как да раждат и знаят как да накарат семето, което сеят, да ражда. Затова нека сеят, ние, мъжете, не знаем тези неща, колкото ги знаят те.“

Така, по теорията на хомеопатичната магия човек може да влияе върху растителността, за добро или за зло, в зависимост от добрия или лошия характер на действията и състоянието си, например плодовитата жена прави растенията плодовити, а безплодната — безплодни. Вярата в зловредното и прилепчиво естество на някои лични качества или случки е породила редица забрани или правила за това, какво трябва да се избягва; хората се въздържат да правят някои неща, да не би по хомеопатичен път да вдъхнат на плодовете на земята своето нежелано състояние или положение. Всички подобни обичаи, свързани с въздържание или отбягване, са примери на отрицателна магия или табу. Например галело, извличайки аргументите си от прилепчивостта на личните постъпки или състояния, твърдят, че под плодно дърво не бива да се стреля с лъкове и стрели, защото също както стрелите плодовете му ще изпадат на земята, а ако ядете пъпеш, не бива да смесвате семките, които изплювате, със семките, отделени за посев, защото в противен случай дори тези семки да поникнат и да дадат цветове, цветовете ще опадат така, както семките са падали от устата ви, следователно няма да дадат плод. Точно такива асоциации навеждат баварските селяни на мисълта, че ако допуснат присадката на плодно дърво да падне на земята, плодовете, получени от тази присадка, преждевременно ще изпадат. Когато хамите от Кохинхина[6] засяват сухите си оризови полета, не искат да падне проливен дъжд н да провали реколтата, затова ядат ориза си сух.

В изложените по-горе примери човекът се опитва да повлияе на растителността по хомеопатичен път. Той предава на дърветата и растенията лоши или добри способности и действия чрез сходни свои способности и действия. Но съгласно принципа на хомеопатичната магия влиянието е взаимно — тъй както човекът „заразява“ растението и растението може „да зарази“ човека. При магията, а доколкото ми е известно такова е положението и с физиката, действието и противодействието са равни и противоположни по сила. Индианците чероки например са специалисти по хомеопатичната ботаника. Корените на растението катгут са толкова жилави, че почти спират палешника в браздата. Затова жените от племето си мият главите с отвара от корените му — да направят косъма си здрав, а играчите на топка се мият със същата отвара, за да станат мускулите им яки. Галело вярват, че ако ядеш паднал от дървото плод, на теб самия ще се предаде склонността да се препъваш и падаш; ако ядеш нещо забравено (например сладък картоф, оставен в тенджерата или банан на огъня), самият ти започваш да забравяш. Галело смятат също, че ако някоя жена яде два банана, израснали от едно и също място, ще роди близнаци. Южноамериканските индианци гуарани смятали, че ако жената яде двойно просено зърно, ще роди близнаци. По времето на ведите съществувало любопитно приложение на този принцип — заклинание, с помощта на което прогонен владетел можел да се върне на трона си. Той трябвало да се храни с ядене, сготвено на огън, запален с дърво, израснало от пъна на отсечено дърво. Упоритата възстановителна сила, проявена от дървото, постепенно ще се предаде чрез огъня на храната, а оттам на владетеля, поел яденето. Суданците смятали, че ако построят къща от бодливи дървета, животът на хората, които живеят в тази къща, също ще бъде трънлив и пълен с беди.

Има специален клон на хомеопатичната магия, който търси съдействието на мъртвите — както мъртвецът не вижда, не чувствува и не говори, така на принципа на хомеопатията можете да накарате хора да ослепеят, оглушеят и онемеят, като си послужите с костите на умрели или всяко нещо, по което е прилепнала заразата на смъртта. Например когато младеж галело излиза нощно време да ухажва, той взима малко пръст от гроб и я посипва по покрива на къщата на любимата си точно над мястото, където спят родителите й. Той смята, че пръстта от гроба ще ги накара да заспят дълбок, мъртвешки сън и няма да се събудят, докато разговаря с момичето си. Крадците от всички епохи и в много страни са били привърженици на една разновидност на магията, която им е твърде полезна при упражняване на професията. В Южна Словения например те започват своите действия, като хвърлят над къщата кост от мъртвец и изричат с хаплив сарказъм думите: „Колкото тази кост може да се събуди, толкова и хората в къщата да се събудят!“ След това никой в къщата „не можел“ да държи отворени очите си. По същата логика крадецът може да вземе пръст от гроб и да я посипе около къщата, която има намерение да обере; това карало обитателите й да потънат в дълбок сън. Индусите посипват пепел от погребална клада пред вратата на къщата, индианците в Перу посипват прах от костите на умрял, в Рутения[7] крадците изваждат мозъка от пищялна кост на човек, наливат вътре восък, запалват го и обикалят къщата три пъти с горящата факла — това карало хората в нея да заспят мъртвешки сън. От човешки пищял рутенийците правят флейта, с която свирят и всички наоколо ги налягало сън. Индианците в Мексико използуват за своите престъпни цели лявата подлакетна част от ръката на жена, умряла при раждането на първото си дете, но при условие, че ръката е открадната. Преди да влязат в къщата, която са набелязали да оберат, крадците удрят с нея по земята и това „кара“ всички вътре да загубят способността си да говорят и мърдат — те са като мъртви. Чуват и виждат всичко, но са напълно безпомощни, някои от тях могат наистина да спят и да хъркат. В Европа подобни възможности приписвали на „славната ръка“ — изсушената и осолена ръка на обесен. Ако запалите свещ, направена от мазнината на злосторник, умрял на бесилката, и я поставите в „славната ръка“ като в свещник, тя прави неподвижен всекиго, към когото я поднесете — също като умрелите той не можел и пръста си да помръдне. Понякога ръката на мъртвеца сама служела за свещ, или по-скоро сноп свещи, защото запалвали всичките й сбръчкани пръсти, но се знаело, че ако някой от къщата е буден, един от пръстите няма да пламне. Такива нечестиви светлини се гасели само с мляко. Често предписанието е крадецът да използува за свещ пръста на новородено, или още по-добре на неродено дете; понякога смятат, че крадецът трябва да има по една свещ за всекиго в къщата, защото ако запали една свещ по-малко, някой ще се събуди и ще го заловят. През седемнадесети век крадците убивали бременни жени, за да се снабдят със свещи от утробите им. Древногръцките крадци смятали, че могат да накарат да млъкне всяко, даже и най-свирепото куче, като носят със себе си въглен от погребална клада. По същия начин сръбкините и българките, на които тежат ограниченията на семейния живот, слагат медни монети на очите на умрял, след това ги мият във вино или вода и дават на мъжете си да пият. След като погълнат течността, съпрузите „не виждат“ похожденията на жените си, тъй както е и сляп за тях и мъртвецът, на чиито очи са били сложени монетите.

Освен това често се смята, че животните притежават качества или свойства, които биха могли да са полезни за човека и хомеопатичната или имитативната магия се стреми по различни начини да предаде тези качества на човешки същества. Така някои бечуани носят за талисман кожа от пор — това животно е много подвижно и покрай него много трудно ще ги убият. Други носят за същата цел определено насекомо, с откъснати крака, но живо. Пак бечуански бойци вплитат козина от безрог вол в своята коса и пришиват жабешка кожа на наметалото си, защото жабата е хлъзгава, а волът, като няма рога, много трудно се хваща, та и човекът, снабден с тези талисмани, вярва, че също като вола и жабата трудно ще го хванат. И за южноафриканския боец, преплел в къдравите си черни коси снопчета козина на плъх, изглежда очевидно, че има същите шансове да избегне копието на врага, каквито има пъргавият плъх, който ловко се спасява от хвърлените по него предмети; затова когато в тези райони се очаква война, започва голямо търсене на козина от плъх. Една от древните индийски книги препоръчва когато се принася жертва за победа, пръстта, от която е направен олтарът, да се вземе от място, където се е търкалял глиган, защото в тази земя ще се е предала силата на глигана. Ако свирите на еднострунна лютня и пръстите ви са несръчни, трябва да наловите дългокраки, плоски паяци, да ги изгорите, а после да си намажете пръстите с праха им; това ще ги направи гъвкави и пъргави като краката на паяка — така поне мислят галело. За да си върне избягал роб, арабинът очертава на земята магически кръг, забива гвоздей в средата и за него връзва с конец бръмбар, като внимава полът на бръмбара да отговаря на пола на беглеца. Бръмбарът ще пълзи в кръг, ще навива конеца около гвоздея, непрекъснато ще го скъсява и след всяка обиколка ще се приближава към центъра. Така по силата на хомеопатичната магия избягалият роб ще бъде теглен обратно към своя господар.

Сред западните племена в Британска Нова Гвинея, когато убие змия, човек я изгаря и преди да отиде в гората, намазва краката си с нейната пепел — така поне няколко дни змия няма да го ухапе. Ако южнословенец има намерение да краде на пазара, само трябва да изгори сляпо коте, а после да хвърли щипка от праха му по човека, с когото се пазари — после може да вземе от сергията каквото си ще и собственикът няма нищичко да разбере, защото е станал сляп като умрялата котка, с чийто прах са го посипали. Крадецът би могъл дори смело да попита: „Платих ли за това?“, а заблуденият продавач ще отвърне: „Но разбира се!“ Също толкова просто и резултатно е средството, възприето от аборигените в Централна Австралия, което помага, когато някой реши да си пуска брада. Той набожда с изострена кост кожата на брадичката си, а после я трие внимателно с магическа пръчка или камък, който има вид на плъх с много дълги мустаци. Подобието на тези предмети с плъха придава на пръчката или камъка качествата на неговите мустаци, а оттам те лесно се предават на брадичката и скоро тя се украсява с богата растителност. Древните гърци смятали, че ако човек яде месо от славей, това ще му попречи да спи, защото славеят будува нощем; ако има замъглено зрение и намаже с жлъчка от орел очите си, това ще им придаде орлов поглед, а гарвановите яйца възстановяват на посребрените коси гарвановочерния им цвят. Само че човекът, който прилага гореспоменатото средство за прикриване на пораженията на времето, трябва много да внимава — докато маже достопочтените си къдри, устата му да бъде пълна със зехтин, иначе не само косата, но и зъбите му щели да се оцветят в гарвановочерно и колкото и да ги мие и трие, няма да успее да ги направи отново бели. Изглежда, това средство за възстановяване цвета на косата било прекалено силно и прилагането му можело да доведе до нежелателни последици.

Индианците хуичол се възхищават на красивите шарки по гърбовете на змиите. Затова, когато жена от това племе се готви да тъче или бродира, съпругът й хваща голяма змия и я придържа с чатал, а в това време жената гали влечугото по цялата дължина на гърба и после прокарва същата ръка по челото и очите си, за да може да създаде такива красиви десени, каквито са шарките по гърба на змията.

Според принципа на хомеопатичната магия неодушевените предмети, както и растенията и животните, могат да излъчват около себе си благодат или проклятие в съответствие с вродената си природа и способността на магьосника да улови или ограничи, според случая, потока от блага или беди. В Самарканд жените дават на бебетата да смучат захарни пръчки и слагат в ръчичките им туткал, та когато детето порасне, думите му да са сладки, а ценните неща „да се полепят“ по пръстите му. Гърците смятали, че дреха, направена от вълната на разкъсана от вълк овца носи беда, като предизвиква сърбеж или възпаление на кожата на човека, който я носи. Съществувало също схващането, че ако във виното се пусне хапан от куче камък, това ще накара всички, които са пили от него, да се изпокарат. Бездетните жени на арабите от Моаб често заемат дрехи от други жени, които са имали много деца, с надежда дрехата да отнеме безплодието. Кафрите от Софала в Източна Африка много се страхували да не бъдат ударени с нещо кухо, например тръстика или сламка, и предпочитали да ги бият с яка дебела тояга или желязна пръчка, нищо че боли повече. Те смятали, че ако човек бъде бит с нещо кухо, ще му се стопят вътрешностите и ще умре. По Източните морета има големи миди, които бугинезите от Целебес наричат „старци“ (каджауо). В петък те обръщат „старците“ наопаки и ги поставят на прага на къщите си, като вярват, че който прескочи прага на къщата, ще живее дълго. При церемонията на посвещение брахманчето трябва да стъпи с десния си крак на камък и да повтори думите: „Стъпи на този камък, бъди твърд като камък!“; същата церемония се повтаря на сватбата от невестата брахманка. В Мадагаскар се противопоставят на безотговорността на съдбата, като заравят камък под тежкия основен стълб на дома. Вероятно широко разпространеният обичай да се кълнеш над камък отчасти поне се основава на вярата, че силата и здравината на камъка ще затвърдят клетвата. Така например старият датски историк Саксон Граматик разказва, че „когато избирали цар, древните стъпвали на забити в земята камъни и оттам обявявали за кого гласуват, та да предопределят с устойчивостта на камъните дълговечието на делото“.

Но макар „магическата сила“ на камъните изобщо да се дължи на общите им свойства като тежест и якост, на някои камъни или видове камък се приписва особена магическа сила в зависимост от техните индивидуални или специфични качества като форма и цвят. Например индианците в Перу използували едни камъни за увеличаване добива от царевицата, други — за увеличаване добива от картофи, и трети — за нарастване многочислеността на стадата. Камъните, използувани да увеличават добива от царевицата, били изсичани така, че да наподобяват царевичен кочан, докато тези, предназначени да накарат добитъка да се множи, имали формата на овца.

Из Меланезия е разпространено вярването, че някои свещени камъни обладават чудотворни свойства, които съответствуват на формата на камъка. Така изгладените от водата корали често изненадващо наподобяват плода на хлебното дърво. Затова, ако човек от Банксовите острови намери подобен корал, го поставя при корените на някои от своите хлебни дървета и очаква от това дървото да роди много. Когато резултатът отговаря на очакванията му и за да се отплати по подходящ, начин, той взема от други хора камъни, които имат по-малка прилика, и ги слага близо до своя, за да им „предаде“ магическото свойство. По същия начин камък с малки кръгове по него може „да донесе“ пари, а ако се намери голям камък с много малки камъчета под него, приличащи на опрасила се свиня, и отгоре се поставят пари, това неминуемо ще „донесе“ повече прасета. При тези и други подобни обстоятелства жителите на Меланезия приписват чудотворна сила не на самия камък, а на вселилия се в него дух и понякога, както вече видяхме, се опитват да предразположат духа, като слагат на камъка жертвоприношения. Но идеята за духовете, които трябва да бъдат умилостивени, е извън сферата на магията и попада в сферата на религията. Там, където тази идея е свързана с чисто магически принципи и практика, както в този случай, може общо взето да се приеме, че последните са основата, върху която по-късно е била присадена религиозната представа. Имаме сериозни основания да смятаме, че в еволюцията на мисленето магнита предхожда религията. Но към този въпрос ще се върнем отново.

Древните отдавали голямо значение на магическите качества на скъпоценните камъни; твърди се дори, при това с голямо основание, че такива камъни са използувани за амулети далеч преди да се носят като обикновени украшения. Така гърците дали на един камък, който имал характерна, напомняща дърво, шарка, името дървесен ахат и били убедени, че ако вържат един-два от тях на рогата или вратовете на воловете, впрегнати в ралото, реколтата положително ще е обилна. Освен това познавали някакъв млечен камък и когато ги пиели, разтворен в медовина, благодарение на него жените имали кърма в изобилие. Гъркините от Крит и Мелос използуват млечния камък за тази цел и до ден-днешен, а в Албания майките-кърмачки носят такива камъни, за да осигурят повече мляко за бебетата си. Освен това гърците вярвали, че някакъв камък помага при ухапване от змия и оттам бил наречен „змийски камък“ — необходимо било само да стриеш камъка на прах и да посипеш раната и той веднага започвал да действува. Виненият аметист, получил името си „ненапиващ се“, защото предполагали, че човекът, който го носи, не се напива, а пък братята, които искали да живеят в единство, съветвали да носят магнити, които да ги привличат взаимно и да не им позволяват да се карат.

В древните индуски книги се съдържа правилото, че в деня на сватбата си, след залез, мъжът трябва да седи с жена си и да мълчи, докато звездите не започнат да трепкат на небето. Когато се появи полярната звезда, той трябва да я посочи на младоженката с думите: „Корава си ти; виждам те аз, корава си, бъди корава и с мен, ти, преуспяваща!“ После, като се обърне към жена си, трябва да каже: „На мен те е дала Брихаспати; като се сдобиеш с потомство от мен — твоя съпруг, живей още сто есени с мен.“ Очевидно целта на церемонията е да предпази от непостоянството на съдбата и да придаде стабилност на земното щастие с трайното влияние на непроменлива звезда. Такова желание изразява Кийтс в последния си сонет:

Звезда блестяща! Да бях кат’ тебе неизменен,

но не високо във небето самотно величав застанал.

Когато живее край морето, човек неминуемо остава под впечатлението на неговите непрекъснати приливи и отливи и е склонен на принципа на първичната теория за индукцията и подобието, която привлича тук нашето внимание, да установи някаква неуловима връзка, тайна хармония между неговите приливи и отливи и живота на хората, животните и растенията. В прииждащия прилив той вижда не само символ, но и причина за изобилие, за благоденствие и живот, докато в оттеглящия се отлив той вижда истински проводник и тъжен символ на несполуката, слабостта и смъртта. Британските селяни смятат, че ако сеят детелината при прилив, тя ще расте добре, но ако я засеят при отлив, дори когато той едва започва, тя никога няма да достигне зрелост и кравите, които се хранят с нея, ще се подуят. Жените им пък са убедени, че най-доброто масло се бие, когато приливът започва, че млякото, което се пени в буталката, ще продължава да се пени, докато приливът премине най-високата си точка, а водата, извадена от кладенеца, когато приливът се надига, или млякото, издоено от кравата по същото време, ще изкипят от съда и ще прелеят върху огъня. Според някои от древните, дори одраните кожи на тюлените оставали в тайна връзката с морето, защото при отлив козината им видимо настръхвала. Друго древно схващане, приписвано на Аристотел, било, че живо същество може да умре само при отлив. Ако можем да се доверим на Плиний, то намирало потвърждение в опита, поне що се отнася до човешките същества по френския бряг. Филострат също уверява, че в Кадис умиращите никога не предавали богу дух при прилив. Такива представи все още продължават да съществуват в някои части на Европа. На брега при Кантабрия смятат, че човек, умирал от хроническо или остро заболяване, издъхва в момента, когато приливът се обърне и започне да се оттегля. В Португалия, на брега на Уелс и на някои места по бретанския бряг било разпространено вярването, че хората се раждат при прилив и умират при отлив. Дикенс потвърждава съществуването на същото суеверие в Англия: „Хората, които живеят по брега, умират само когато има отлив. А се раждат само в момент на прилив. Сега той си отива с отлива. Ако преживее този отлив, ще си отиде със следващия.“[8] Поверието, че повечето кончини настъпват при отлив, е било разпространено по източния бряг на Англия от Нортъмбърленд до Кент. Шекспир сигурно е знаел за него, защото кара Фалстаф да умре „точно между дванадесет и един — когато приливът се обръща“. На същото поверие се натъкваме по тихоокеанския бряг на Северна Америка при племето хайда. Когато добър хайда се готви да умре, му се привижда кану, управлявано от негови мъртви приятели, които идват с прилива да го приветствуват в земята на духовете. „Ела с нас сега — казват те, — защото приливът преминава в отлив и трябва да си тръгваме.“ В Порт Стивънс, в Нови Южен Уелс, местните жители заравяли своите мъртви само при прилив и никога при отлив, да не би оттеглящата се вода да отнесе душата на покойника в някоя далечна страна.

За да си осигурят дълъг живот, китайците прибягват до сложни заклинания, които съсредоточават в себе си магическата същност, излъчвана на хомеопатичен принцип от времената и сезоните, от хората и нещата. Средствата, използувани за предаване на тези благотворни влияния, са чисто и просто дрехи „за умряло“. Много, китайци си ги приготвят приживе и обикновено искали да ги скрои и ушие неомъжено момиче или много млада жена, като си правели хитра сметка — тъй като подобна личност ще живее още много години, част от тази жизненост положително ще се предаде на дрехите и по този начин ще се отложи с много години времето, когато те ще се използуват по предназначение. Освен това някои предпочитали да ушият тези дрехи във високосна година, защото за китаеца било съвсем очевидно, че ако дрехите за погребение са ушити в необикновено дълга година, те ще удължат живота необикновено много. Сред тези дрехи имало едно наметало, на което се придавало особено значение и хората внимавали то да притежава необходимо безценно качество. То било дълго, тъмносиньо и по него със златен конец навсякъде била избродирана думата „дълголетие“. Ако на напреднал в годините родител подарят такова скъпо и великолепно наметало, известно като одежда за „дълголетие“, това се оценявало като акт на синовна преданост и деликатна проява на внимание. Предполагайки, че одеждата удължава живота му, собственикът я обличал често и най-вече при тържествени случаи, та да може дълголетието, изписано от златните букви, с които е обсипана тя, да упражни изцяло влиянието си върху него. Той непременно я обличал на рождения си ден, защото здравият смисъл кара китаецът да се запаси с много жизнена енергия на рождения си ден и през цялата година да се ползува от нея под формата на здраве и бодрост. Натруфен с великолепното наметало и попиващ с всичките си пори благотворното му влияние, щастливият собственик приемал самодоволно поздравите на приятели и роднини, които изразяват горещото си възхищение от великолепната погребална одежда и синовната преданост, подтикнала децата да направят такъв красив и полезен подарък на родителя си.

Друго приложение на максимата, че подобието поражда подобие, можем да открием във вярването на китайците, че съдбата на един град силно се влияе от неговите очертания и тя непременно се определя от това, какво наподобяват тези очертания. Разказват например, че едно време град Чънче фу, който наподобява шаран, често ставал жертва на съседния град Ючун, който има форма на рибарска мрежа, докато жителите на първия град не построили две високи пагоди. Веднага след построяването им двете пагоди упражнили своето благотворно влияние, като спирали въображаемата мрежа, преди да падне и омотае въображаемия шаран. Преди около четиридесет години мъдреците на Шанхай трябвало много да си блъскат главите, докато открият причината за едно местно въстание. След внимателно проучване установили, че въстанието се дължало на формата на голям новопостроен храм, който за нещастие наподобявал костенурка — животно с най-противен характер. Трудността била сериозна, опасността близка — да се срине храмът, би било липса на набожност, да се остави в същия вид, означавало да предизвикат поредица от подобни или още по-лоши бедствия. Но геният на местните специалисти по врачуване се оказал на висота, победно преодолял трудностите и отстранил опасността. Като запълнили двата кладенеца, които символизирали очите на костенурка, те ослепили непочтеното животно и го лишили от възможността да предизвиква нови беди.

Понякога хомеопатичната или имитативната магия бива призована да обезсили лошо предзнаменование, като осъществява с мимикрия онова, което то предвещава. Тогава съдбата е заобиколена и истинската беда се заменя с мнима. На Мадагаскар този метод да се мами съдбата е доведен до истинска система. На острова бъдещето на всеки човек се определя от деня или часа на неговото раждане и ако последните се окажат нещастни, съдбата му е белязана, освен ако злото може да се изтръгне, както казват там, с подмяна. Начините на изтръгване на злото из корен са различни. Например, ако човек е роден на първия ден от втория месец (февруари), къщата му ще изгори, когато той навърши пълнолетие. За да „хванат бика за рогата“ и да избягнат катастрофата, приятелите на семейството на новороденото изграждат в някоя нива или в кошарата навес и го изгарят. За да може тази церемония наистина да даде резултат, детето и майката трябва да са в навеса и да бъдат измъкнати оттам, преди да е станало твърде късно. Ноември пък е месец на сълзите и онзи, който се роди през него, му е писано да скърби. Но за да се разпръснат облаците, надвиснали над бъдещето му, е необходимо само да вземе капака от врящата тенджера и да го размаха. Капките, които падат, ще изпълнят ролята на неговата съдба и ще стане така, че очите му няма да ронят сълзи. По същата логика, ако съдбата е решила, младо, все още неомъжено момиче да види как спускат скръбно неродените му деца в гроба, то може да избегне нещастието по следния начин: убива скакалец, омотава го в парцал, за да наподоби саван, и започва да го оплаква, както оплаквала децата си Рашел, и не се оставя да я успокоят. Освен това взема дузина или повече скакалци, откъсва им по някое краче и крилце и ги нарежда около техния мъртъв и увит в саван другар. Бръмченето на изтерзаните насекоми и възбудените движения на осакатените им крайници символизират писъците и хълцането на оплаквачи на погребение. След като погребе покойния скакалец, девойката оставя другарите му да продължават „да го оплакват“, докато смъртта не ги спаси от страданията им, а самата тя прибира разпуснатите си коси и се отдалечава от гроба с походка и поведение на потънал в скръб човек. От този момент тя живее с щастливото очакване децата й да я надживеят, защото е невъзможно да ги оплаква и погребва два пъти. А ако съдбата се е отвърнала от човек още при раждането му и нищетата го е белязала за своя жертва, той може лесно да избегне ориста си, като купи за стотинки няколко евтини бисера и ги зарови. Че кой друг на този свят, освен богаташът може да си позволи да хвърли бисери на вятъра?

Бележки

[1] Вид бръмбар — Бел пр.

[2] Така американците наричат племето такули от народността атапаски. — Бел. пр.

[3] Игра с преплитане на конци между пръстите. — Бел. пр.

[4] Област в Индия. — Бел. пр.

[5] Бивша британска територия на брега на Гвинейския залив, сега част от Гана. — Бел. пр.

[6] Бивша френска колония в Индокитай, сега част от Виетнам. — Бел. пр.

[7] Област в Южна Украйна. — Бел. пр.

[8] „Дейвид Копърфилд“, С, 1967 г., с. 363, — Прев. Нели Доспевска.