Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

4. Имената на царе и други свещени особи табу

След като видяхме как в първобитното общество имената на най-обикновените хора, били те живи или мъртви, са обект на такава тревожна грижа, няма да се чудим на усилените предпазни мерки, които се вземат, за да се предотврати евентуалната беда, надвиснала над имената на свещените царе и жреци. Името на царя на Дахомей винаги се пази в тайна, защото ако го знае някой злонамерен човек, може да му стори зло. Названията, под които са известни на европейците различните царе на Дахомей, не са истинските им имена, а просто титли, или както ги наричат туземците „силни имена“. Те, изглежда, смятат, че няма нищо страшно да се знаят тези титли, тъй като за разлика от собствените имена те не са неразривно свързани с притежателите им. В царството Гала от областта Гера поданикът не бива да произнася рожденото име на самодържеца под страх от смъртно наказание, а обикновените думи, които го наподобяват по звучене, се заменят. Когато царят на централноафриканското племе бахими умре, името му се премахва от езика, а ако то означава някакво животно, незабавно му намират ново название. Например царят често се наричал Лъв и при смъртта на цар с такова име и за лъвовете трябвало да се измисля ново име. Някога в Сиам било трудно да се установи със сигурност името на царя, тъй като внимателно го криели от страх от магьосничество и всеки, който го споменял, го натиквали незабавно в затвора. За царя можело да се говори само като се използуват високопарни титли от рода на „августейшия“, „идеалния“, „върховния“, „великия император“, „потомъка на ангелите“ и т.н. В Бирма смятали за връх на безбожието да се спомене името на самодържеца; никой не бил в състояние да убеди поданиците му, даже и далеч от родината им, да го споменат; след възкачването си на трона той бил известен единствено с царските си титли.

Нито един зулус няма да изговори името на вожда на племето си, или доколкото ги помни, имената на предшествениците му, нито пък ще произнесе обикновени думи, които съвпадат или просто наподобяват звученето на думата табу. В племето двандве имало вожд на име Ланга, което означава слънце; затова названието на слънцето се променило от „ланга“ на „гала“ и така останало до ден-днешен, макар Ланга да е умрял преди повече от сто години. На езика на племето кснумайо думата, означаваща „да пасеш добитък“, се променила от „алуса“ (или „аюса“) на „кагеса“, защото името на вожда било у-Маю-си. Освен различните табу, спазвани от племената поотделно, всички зулуси били обединени от табу върху името на царя, който властвувал над цялата народност. Затова, докато Панда бил цар на Зулуленд, думата за „корен на дърво“, която е uxabo, се променила на „пхаво“. Освен това думата за „лъжа“ или „клевета“ се променила от „impando“ на amakwata, защото amacebo съдържа сричка от името на прочутия цар Кечвайо. Тези суеверия обаче се спазват повече от жените, отколкото от мъжете, защото жените изпускат всеки звук, който макар и далечно напомня нещо в имена табу. Дори в „краала“ на царя понякога е трудно да се разбере езикът на царските жени, тъй като те се отнасят по този начин не само е имената на царя и неговите прадеди, но и на неговите и на техните братя поколения назад. Когато към тези племенни и народностни табу се прибавят семейните табу върху имената на хора, свързани чрез брак, както вече описахме, лесно разбираме защо в Зулуленд всяко племе има думи, свойствени само за него, а жените имат значителен по обем собствен речник. Освен това на членовете на едно семейство може да е забранено да употребяват използувани от други думи. Може жените от един краал да наричат например хиената с обикновеното й име; жените от съседния да използуват известен неин синоним; а в трети тази замяна да не е възможна и да се наложи да се измисли ново название. По този начин днес езикът зулу изглежда почти двоен — за огромен брой вещи в него има три или четири синонима, които паради сливането на племената, са известни в цял Зулуленд.

Подобен обичай е разпространен в цял Мадагаскар и е довел, както при зулусите, до диалектни различия в говора на отделните племена. На о. Мадагаскар няма фамилни имена; почти всяко лично име се взема от ежедневния език и означава обикновен предмет, действие или качество като например птица, животно, дърво, растение, цвят и т.н. И когато една от тези обикновени думи е име или част от името на племенен вожд, тя става свещена и не може повече да се употребява в обикновения си смисъл. На мястото на изоставеното трябва да се измисли ново название. Лесно е да си представим до какво объркване и несигурност може да доведе това, след като езикът се говори от много племена, а всяко от тях се управлява от дребен вожд със свое свято име. И все още има племена и народности, които се подчиняват на тази тирания на думите, както са правили бащите и дедите им от незапомнени времена. Неудобствата, предизвикани от обичая, са особено силно изразени по западния бряг на острова; там, поради многобройните независими вождове, имената на неща, местности и реки са претърпели големи промени и често настъпва объркване, защото веднъж, след като вождовете им забранят тези, някога обикновени думи, туземците не признават, че са им били известни в предишния им смисъл.

Но табу в Мадагаскар са не само имената на живите царе и вождове, имената на покойните владетели също са забранени, поне в някои части на острова. Например когато умре цар на сакалавите, благородниците и народът се събират на съвет около мъртвото тяло и тържествено избират новото име, под което покойният монарх ще е известен от този момент нататък. След като се приеме новото име, старото, което е носил приживе, става свещено и не може да се произнася под страх от смъртно наказание. Нещо повече, обикновените думи, които имат някаква прилика със забраненото име, също стават свети и се заменят с други. Който произнесе забранени думи, се смята не само за ужасно невъзпитан, но дори за негодник, извършил тежко углавно престъпление. Лексикалните промени обаче са ограничени в областта, където е властвувал мъртвият цар; в съседните области думите продължават да се използуват в стария им смисъл.

Светостта на вождовете в Полинезия се разпространявала естествено и върху техните имена, защото за примитивното мислене те са едва ли не част от самата личност. Така че там установяваме същата систематична забрана да се произнасят имената на вождовете или обикновени думи, които ги наподобяват, на каквато се натъкнахме в Зулуленд и Мадагаскар. В Нова Зеландия например името на вожда се смятало дотолкова свято, че случи ли се да е обикновена дума, тя не можела да се използува в езика и трябвало да се намери друга да я замени. Един вожд от областта южно от Източния нос носел името Марипи, което означавало нож, затова била въведена нова дума за нож (пекча), а старата отпаднала от употреба. На друго място трябвало да сменят думата за вода, защото съвпадала с името на вожда и то би се осквернило, ако наред със святата му особа означава и недостойната течност. Това табу естествено създало обилна реколта от синоними в езика на маорите и новопристигналите пътешественици се озадачавали как съседни племена наричали едни и същи неща по различен начин. Когато на трона на о. Таити се възкачва нов цар, всички думи, които наподобяват по звучене името му, трябва да се заменят с други. Ако едно време се случело някой да е дотам безотговорен, че да използува забранените думи, незабавно убивали не само него, но и цялото му семейство. И все пак въвежданите промени били само временни: със смъртта на вожда новите думи преставали да се използуват и в употреба се връщали старите.

В Древна Гърция, докато са живи, не произнасяли имената на жреците и другите висши сановници, свързани с изпълнението на Елевзинските мистерии. Било престъпление пред закона да ги изговориш. Педантът на Лукиан разказва как се присъединил към тези августейши особи, когато те отвеждали в съда някакъв непочтителен тип, който посмял да ги назове, макар добре да знаел, че това е противозаконно, защото след тяхното освещаване са станали анонимни — загубили са старите си имена и са придобили нови, и то свещени титли. От два надписа в Елевзин личи, че имената на жреците се предавали на дълбините на морето; вероятно са ги гравирали на бронзови или оловни плочки и са ги хвърляли в Саламинския залив. Причината без съмнение била да ги запазят в най-дълбока тайна, а има ли по-сигурен начин да постигнат целта си от това, да ги потопят в морето? Има ли човешки взор, който да ги зърне дълбоко долу в мрачните дълбини на зелената вода? Едва ли би могъл да се намери по-ярък пример за смесване на тленно и нетленно на името и материалното му въплъщение от този обичай на цивилизована Гърция.