Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

2. Табу върху загубилите близък човек

След като смята, че неговите вождове и царе са надарени с тайнствена духовна сила, която, така да се каже, се взривява при съприкосновение, дивакът естествено ги причислява към опасните обществени категории и им налага ограничения както върху убийците, жените с менструация и други личности, на които гледа със страх и ужас. Така например на свещените царе и жреци в Полинезия не било разрешено да докосват храна с ръце и затова ги хранят, а както видяхме, техните съдове, дрехи и принадлежности не се ползуват от други от страх някой да не се разболее и да умре. Но точно същите изисквания някои диваци поставят и по отношение на момичетата при първата им менструация, жените след раждане, убийците, загубили близък, и онези, които са били в съприкосновение с мъртвите. Да започнем с последната категория хора. При маорите всеки, който е пипал труп, помагал е да бъде пренесен до гроба или е докоснал костите на умрял, бил поставен в изолация и лишен от всякакви връзки с човешкия род. Той не можел да влезе в никоя къща или да е във връзка с човек или в съприкосновение с предмет, без напълно да ги омагьоса. Дори не бивало да докосва храна с ръце, тъй като те били поставени под ужасяващото табу или дотолкова замърсени, че да са безполезни. Слагат му храната на земята, а той сяда или коленичи, слага ръцете си зад гърба и я ръфа както може. В някои случаи го храни друг, който успява някак да го направи с тояга, с протегната ръка, без да се докосва до човека-табу. Но и другият бил подложен на много строги ограничения, само малко по-леки от тези на първия. В почти всяко по-голямо село живеел пропаднал нещастник, най-нисшият от нисшите, който припечелвал жалката си прехрана, като прислужвал на опетнените. Облечен в парцали, наплескан от главата до петите е червена охра и вонящ на масло от акула, винаги самотен и мълчалив, обикновено стар, мършав и сбръчкан, често полулуд, той седял по цял ден настрана от главната пътека или улица на селото и наблюдавал с помътени очи усилената дейност, в която никога не можел да вземе участие. Два пъти на ден му подхвърляли по милост храна на земята, да я поеме както може, без да си помага с ръце, а нощно време се загръщал в мазните парцали и пропълзявал в отвратителна бърлога от листа и отпадъци, за да прекара там злощастна нощ, мръсен, мръзнещ и гладен, в неспокоен, населен с призраци сън, прелюдия към друг злощастен ден. Такова било единственото човешко същество, достойно да общува от разстояние една ръка с хората, отдали последна почит и приятелски дълг към мъртвите. А когато свършвал мрачният срок на изолация и загубилият близък се готвел да се присъедини към събратята си, той грижливо изпочупвал всички използувани по време на уединението съдове и изхвърлял всички носени от него дрехи, за да не разпространят своята зараза сред другите, по същия начин и по същата причина, както унищожавали и хвърляли на боклука съдовете, и другите принадлежности на свещените царе и вождове. Дотолкова пълна е аналогията, която дивакът прави между духовното влияние, излъчвано от божествата и от мъртвите, между аромата на светостта и вонята на разложението.

По всичко личи, че правилото, забраняващо на хората, които са били в допир с мъртви, да докосват храна с ръце, е било разпространено навсякъде в Полинезия. На о. Самоа например „онези, които подреждали умрелите, се пазели много да не пипат храна и в продължение на дни ги хранели други като безпомощни бебета. Нарушели ли това правило, домашното божество ги наказвало с плешивост и опадане на зъбите.“ Освен това на островите Тонга „никой не може да докосне мъртъв вожд, без да стане табу десет лунни месеца, освен ако не е вожд и тогава табуто продължава три, четири или пет месеца, според положението на умрелия вожд. Но ако това тяло е на Туитонга (великия свещен вожд), и най-големият вожд става табу за десет месеца. Докато човекът е табу, не бива да се храни със собствените си ръце, а трябва да го хранят, не бива да ползува дори клечка за зъби сам, а трябва да насочва ръката, която държи клечката. Ако е гладен и няма кой да го нахрани, пада на ръце и колене и поема храната с уста. Наруши ли някое от тези правила, може със сигурност да очаква да се подуе и да умре.“

Индианците шусуоп от Британска Колумбия отделят вдовиците и вдовците, докато носят траур, и им забраняват да си докосват главата или тялото, а използуваната от тях храна, чаша и съдове не могат да се пипат от другиго. Те трябва да си построят потилия до поток, да се потят там по цяла нощ, да се къпят редовно, а след това да разтриват телата си със смърчови клони. Клоните се използуват само еднократно и веднъж изпълнили предназначението си, ги набождат в земята около колибата. Ловец не се приближава до такива хора, защото те носят нещастие. Ако сянката им падне върху някого, той незабавно се разболява. За постелка и възглавница те използуват тръни, та душата на покойника да стои настрана. Тръни има поставени и навсякъде около леглата им. Тези предпазни мерки показват ясно, че причината такива хора да са изключени от обществото е просто страхът от душата на мъртвия, защото се предполага, че тя се навърта около тях. В областта Макео, в Британска Нова Гвинея, вдовецът губи всичките си граждански права и се превръща в отбягван от всички парий, обект на боязън и ужас. Не може да отглежда градина, да се показва пред хората, да минава през селото, нито пък да ходи по пътищата и пътеките. Той трябва да се гуши като див звяр във високата трева и храстите и ако чуе или види да идва някой, особено жена, да се крие зад дърво или в храсталака. Ако иска да ходи на лов или да лови риба, трябва да отива сам, при това нощем. Ако иска да се съветва с някого, дори и с мисионера, го прави тайно нощно време и сякаш загубил гласа си, говори само шепнешком. Ако се присъедини към група рибари или ловци, ще им донесе нещастие, призракът на умрялата му жена ще плаши рибата или дивеча. Навсякъде и по всяко време въоръжен с томахавка, за да се защищава не само от дивите зверове, но и от вдъхващата ужас душа на покойната си съпруга, която ще му стори зло, стига да може, защото всички души на покойници са злосторни и единственото им удоволствие е да вредят на живите.