Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XVI
Дианус и Диана

В тази глава имам намерение да направя равносметка на изводите, до които ни доведе нашият анализ и като събера в едно разпръснатите лъчи светлина, да ги насоча към мрачната фигура на немийския жрец.

Установихме, че при една ранна степен на обществено развитие, в невежеството си по отношение тайните природни процеси и тесните рамки, в които имаме възможност да ги ръководим, навсякъде хората са си приписвали функции, които при сегашното състояние на познанието смятаме за свръхчовешки или божествени. Илюзията била подхранвана и поддържана от породилите я причини, а те са именно чудният ред и хармония, в които природата извършва действията си. Колелата на нейната огромна машина са се въртели равномерно и точно и това давало възможност на търпеливия наблюдател да предугади, ако не точно часа, то сезона, когато тя ще осъществи неговите надежди или ще оправдае страховете му. Скоро редовно повтарящите се събития в този голям цикъл, или по-скоро поредица от цикли, се натрапват дори на неразвития ум на дивака. Той ги предвижда и като ги предвижда, взема желаното повторение за резултат на собствената си воля, а повторението на онова, от което се страхува — на волята на враговете си. По този начин пружините, задвижващи огромната машина, макар и извън кръга на нашето познание, забулени с тайнственост, в която нямаме надежда някога да проникнем, изглеждат на невежата в обсега на неговата власт; той си представя, че може да ги докосне и със средствата на магическото изкуство да постигне всевъзможни облаги за себе си и беди за неприятеля. С време започва да му става ясно, че тази представа е погрешна — той открива, че има неща, които не може да направи, удоволствия, които не може сам да си достави, болки, които дори и най-могъщият магьосник е безсилен да избегне. Непостижимите облаги, неизбежните беди вече се приписват на действието на невидими сили, чиято благосклонност дава радост и живот, а гневът им носи нещастие и смърт. Така религията постепенно измества магията, а свещенослужителят — вълшебника. На този етап от развитието на съзнанието за първопричина на нещата смятат антропоморфни същества, много на брой и често противоречиви по характер, които вземат от човека характера и дори слабостите му, макар тяхната мощ да е по-голяма, а животът им далеч да надминава по продължителност неговото ефимерно съществуване. Тяхната ясно очертана индивидуалност, ярките им силуети все още не са започнали да се разтварят и сливат под влияние на мощния разтворител, наречен философия, в един непознаваем субстрат от явления, който в зависимост от качествата, вложени в него от нашето въображение, е известен под различни високопарно звучащи имена, сътворени от човешкия ум, за да прикрие своето невежество. И затова, докато си представят боговете като сродни със себе си,; а не издигнати на недосегаема височина, те вярват, че е възможно онези, които превъзхождат своите събратя, да постигнат след своята смърт или приживе божествен ранг. Въплътените хора-божества от този тип са, така да се каже, междинна спирка между ерата на магията и ерата на религията. И макар по име и великолепие да са божества, властта, която се предполага, че упражняват, е същата както и тази на техния предшественик — магьосника. Също, както от него, от тях очакват да предпазят хората си от враждебните заклинания, да ги излекуват от болест, да ги дарят с потомство, да им осигурят изобилие от храна, като регулират времето и като изпълняват другите церемонии, които смятат необходими за плодородието на почвата и размножаването на животните. Естествено онези, на които приписват дотолкова висша и с такива далечни последици сила, заемат най-високото място в страната и докато разривът между духовната и светската сфера не достигне големи размери, те имат върховна власт както по гражданските, така и по религиозните въпроси, с една дума, са не само царе, но и богове. Така божествената същност, приписвана на царя, има дълбоки корени в човешката история и са изминали дълги епохи, преди да ги пресуши едно по-дълбоко опознаване на природата и на човека.

В класическия период на гръцката и латинската древност времето на царете било вече минало и при все това преданията за техния произход, титли и претенции са достатъчно доказателство, че и те са си приписвали божествена власт и свръхчовешки способности. Затова можем без излишно колебание да приемем, че Горският цар в Неми, макар и лишен в по-късни времена от своята слава и стигнал до дни на упадък, водел началото си от дълга поредица свещени царе, които някога се радвали не само на подчинението, но и на обожанието от страна на своите поданици — знак на признателност за многобройните блага, които според хората те дарявали. Малкото, което знаем за функциите на Диана Арицийска, сякаш доказва, че на нея са гледали като на богиня на плодородието и особено като божество на раждането на човека. Затова е логично да предположим, че при изпълнението на тези важни задължения й е помагал жрец и двамата играели ролята на Горски цар и Горска царица в тържествения брак, предназначен да украси земята с цветовете на пролетта и плодовете на есента и да зарадва сърцата на мъжете и жените със здраво поколение.

Ако жрецът на Неми е минавал не само за цар, но и за бог на горичката, тогава ни остава да се запитаме кой бог по-специално е олицетворявал? Отговорът на древността е, че той представял Вирбий, съпруга и любовника на Диана. Но това не ни помага много, защото за Вирбий знаем почти само името му. Ключ към тайната може би ще ни даде огънят на весталките, който горял в горичката. Защото изглежда, че арийците са поддържали вечните си огньове навсякъде из Европа с дъбово дърво. Както доказва микроскопският анализ на обгорените въглени, направен от комендаторе Дж. Бони[1] в хода на паметните разкопки, проведени от него в Римския форум в края на деветнадесетото столетие и в самия Рим, не много далеч от Неми, весталките са горили в своя огън дъбови пръчки и цепеници. Но по всичко личи, че ритуалите на различните латински градове били еднакви и е логично да заключим, че навсякъде в Лациум, където са поддържали свещен огън, е горяло също както и в Рим, дърво от свещения дъб. Ако е било така и в Неми, нараства вероятността свещената горичка да е представлявала естествена дъбрава и дървото, което Горският цар трябвало да охранява с риск на живота си, да е било дъб. И наистина според Вергилий Еней откъснал Златната клонка от вечно зелен дъб. Но дъбът бил свещено дърво на Юпитер, върховния бог на латините. От това следва, че Горският цар, чийто живот бил свързан по някакъв начин с един дъб, е представлявал не някое друго божество, а самия Юпитер. Поне сведенията, колкото и оскъдни да са те, сякаш сочат натам. Очевидно старата династия на Силвиите от Алба, с венеца от дъбови листа, подражавала на облеклото и се съревновавала по сила с лацийския Юпитер, който живеел на върха на Албанските планини. Не е изключено Горският цар, който пазел свещения дъб малко почти под върха, да е бил законен наследник на Силвиите. Във всеки случай, ако както предполагам съм прав, че той е минавал за Юпитер в човешки образ, то Вирбий, с когото го отъждествява легендата, е бил само местна форма на Юпитер, виждан може би в първоначалния му вид като бог на гората.

Хипотезата, че поне в по-късно време Горският цар е играл ролята на бога-дъб Юпитер, намира потвърждение от анализа на неговата божествена партньорка Диана. Защото две независими доказателства сочат, че ако Диана била богиня на горите, то конкретно в Неми е била богиня на дъба. На първо място тя носи титлата Веста и като такава има власт над свещения огън, който, както имаме основание да смятаме, поддържали с дъбово дърво. Но богинята на огъня не е много далеч от богинята на горивото, примитивното съзнание най-вероятно не е прокарвало ясна разграничителна линия между пламъка и дървото, което пламти. Освен това, както изглежда, нимфата Егерия от Неми била само двойник на Диана, а за Егерия определено се знае, че била дриада, т.е. дъбова нимфа. На други места из Италия тя обитавала покритите с дъб планини. Например планината Алгид, разклонение на Албанските планини, била покрита в древността с мрачна дъбова гора от вечнозеления и листопадния вид. През зимата снегът дълго се задържал по тези студени височини, а мрачните дъбови гори били смятани за любимо място за Диана, тъй както са били любимо свърталище на бандити в по-ново време. Освен това на времето планината Тифата — дългият стръмен хребет на Апенините, който се е надвесил над равната Кампания зад Капуа, била обрасла с вечнозелен дъб и Диана имала храм сред гората. В този храм Сула благодарил на богинята за победата си над марианците, постигната долу в равнината, и дал израз на признателността си с надписи, които дълго след това можели да се видят в храма. Изобщо стигнахме до заключението, че при Неми Горският цар е олицетворявал бога на дъба Юпитер и се съчетавал в свещената дъбрава с богинята на дъба Диана. До нас е стигнало ехо от техния мистичен съюз в легендата за любовта на Нума и Егерия, които според някои уреждали любовните си срещи в свещените гори.

Естествено, на тази теория може да се възрази, че свещеният брак на Юпитер е бил с Юнона, а не с Диана, и ако изобщо Диана е имала другар, трябва да се очаква той да е бил не Юпитер, а Дианус или Янус, като втората от тези форми е просто изопачение на първата. Всичко това е вярно, но възражението може да се обори със забележката, че двете двойки божества, Юпитер и Юнона, от една страна, и Дианус и Диана, от друга, са само синоними и по същност и произход имената и функциите им са тъждествени. Що се отнася до имената, те и четирите изхождат от арийския корен ди, „светъл“, който се среща в имената на съответните гръцки божества Зевс и старата му спътница Диона. По отношение на техните функции Юнона и Диана са богини на плодородието и раждането на деца; и двете в крайна сметка са били отъждествявани с Луна. Що се отнася до истинската природа и функции на Янус, то и самите древни били озадачени, а там, където те са се колебали, ние нямаме право да сме категорични, но мнението на Варон, че Янус бил бог на небето, намира подкрепа не само в етимологичната тъждественост на името му с това на бога на небето Юпитер, но също и в отношенията, които е имал с двете партньорки на Юпитер — Юнона и Ютурна. Защото определението Юнонски, дадено на Янус, е указание за брачен съюз между двете божества, а според едно твърдение Янус бил съпруг на водната нимфа Ютурна, за която казват, че била любимка на Юпитер. Освен това към Янус, също както към Юпитер, се обръщали дори и в обикновени разговори с думата „отец“. Нещо повече, с Юпитер го отъждествява не само логиката на учения св. Августин, но и набожността на един религиозен езичник, направил дар на Юпитер Дианус. Следа от връзката му с дъба е останала в дъбовите гори на Янкула, височината на левия бряг на Тибър, където, според легендите, Янус е властвувал като цар в най-далечните епохи от италийската история.

И така, ако съм прав, същата древна двойка божества била известна сред гръцките и италийските народи съответно като Зевс и Диона, Юпитер и Юнона, или Дианус (Янус) и Диана, а тези имена били в същност тъждествени по съдържание, макар и различни по форма, съобразно диалекта на племето, което ги почитало. Отначало, докато племената живеели в съседство, божествата едва ли се отличавали по друго, освен по име; иначе казано, разликата била чисто диалектна. Но постепенното разселване и последвалата изолация допринесли схващанията за боговете и култът към тях, който хората носели от своята прародина, все повече да се отдалечат едни от други и с течение на времето да възникнат несъответствия в митологията и ритуалите и по този начин номиналната разлика между божествата да стане действителна. А когато с бавния напредък на културата периодът на варварство и разделение започва да отминава, растящата политическа власт на отделната силна общност започва да привлича или да се налага над по-слабите си съседи и заедно с тях да образува нация, сливащите се народности слагали ведно както боговете, така и диалектите си и това довело до положението едни и същи древни божества, които прадедите им обожавали заедно преди разселването, да са така прикрити от натрупаните диалектни и религиозни различия, че първоначалната им тъждественост да е неузнаваема и те да намерят място едно до друго като независими божества в националния пантеон.

Това размножаване на божествата, резултат на окончателното сливане на свързани с родствени връзки племена, живели дълго време отделно, обяснява появата на Янус до Юпитер и на Диана (или Яна) до Юнона в религията на римляните. И сякаш тази теория е по-вероятна от становището, защищавано от някои съвременни учени, че първоначално Янус бил чисто и просто бог на вратите. Струва ми се съвсем невероятно едно божество с неговото достойнство и значение, почитано от римляните като бог на боговете и баща на своя народ, да е започнало кариерата си като смирен, макар и съвсем порядъчен вратар. Възвишеният край едва ли съответствува на смиреното потекло. По-вероятно е вратата (janua) да е получила името си от Янус, отколкото той да го е получил от нея. Това схващане намира подкрепа в анализа на самата дума janua. Обикновената дума за врата е обща във всички езици от арийското семейство от Индия до Ирландия. Dur — на санскрит, thura — на гръцки, tür на немски, door на английски, dorus на староисландски и foris на латински. Но освен това обикновената дума за врата, която латините използували заедно с всички свои арийски събратя, те имали и думата janua, която няма съответствие в нито един индоевропейски език. Думата напомня по вид прилагателна форма на съществителното Янус. Аз предполагам, че е било нещо обичайно на главната врата на къщата да се издига статуя или символ на Янус, за да се постави входът под защитата на великия бог. Вратата, пазена по този начин, ще е била известна като janua foris т.е. Янусова врата, и с времето фразата се е съкратила на janua, като съответното forus се подразбирало, но не се е произнасяло. Оттук лесно и естествено се преминало към употребата й в значението на врата изобщо, независимо дали била пазена от образа на Янус или не.

Ако в това предположение се съдържа истина, то би обяснило много просто произхода на двуличието на Янус, което отколе напряга изобретателността на митолозите. Може да се очаква, че когато станало нещо обичайно да пазят входовете на къщи и градове със статуя на Янус, хората започнали да правят така, че да пази едновременно и от двете посоки — напред и назад, та нищо да не убегне от бдителния му взор. Защото лесно можем да си представим каква беда би могла да се случи ненаказана зад гърба му, ако божественият пазач гледа непрекъснато в една посока. Това обяснение на двуликия Янус от Рим се потвърждава от двуликия идол, който „тороките“ негри от вътрешността на Суринам поставят обикновено като пазач на входа на селото. Идолът представлява парче дърво с по едно грубо изрязано човешко лице от двете страни. Той стои под свод, образуван от две отвесни и една хоризонтална греда. Обикновено до идола виси бял парцал, предназначен да държи дявола настрана, а се случва да има и тояга, която, изглежда, представлява боздуган или изобщо някакво оръжие. От хоризонталната греда виси малка цепеница; която имала полезната функция да удря по главата всеки зъл дух, който би се опитал да мине под арката. Очевидно двуликият фетиш на портите на негърските села в Суринам прилича много на двуликите статуи на Янус, който, стиснал в една ръка тояга, а в друга ключ, стоял на пост пред римските порти и врати. А едва ли можем да се съмняваме, че и в двата случая гледащите в две посоки лица намират едно и също обяснение — като израз на бдителността на бога-пазител, който наблюдава враждебните духове отпред и отзад и е готов да им счупи на място главите. Затова можем да се лишим от скучното и незадоволително обяснение, което, ако може да се вярва на Овидий, сам лукавият Янус пробутал на настойчивите въпроси на един римлянин.

Прилагайки тези заключения към Немийския жрец, можем да предположим, че като другар на Диана той в началото е представлявал Дианус или Янус, а не Юпитер, но че разликата между тези божества е била на времето си повърхностна и се свеждала единствено до имената им, като оставяла практически незасегнати основните функции на бога като повелител на небето, гръмотевицата и дъба. Затова било съвсем подходящо неговият представител в Неми да обитава дъбрава, както вече имаме основание да вярваме. Титлата му Горски цар ясно показва горския характер на божеството, на което служел; а тъй като можел да го убие само онзи, който откъсне клонка от определено дърво в дъбравата, излиза, че самият му живот бил свързан с живота на свещеното дърво. Така той не само служел на великия арийски бог на дъба, но го и въплъщавал и като такъв имал за другарка богинята на дъба, независимо от това дали се явява под името Егерия или Диана. Както и да се консумирал, техният съюз се смятал от съществено значение за плодородието на земята и плодовитостта на хората и животните. Освен това след като богът на дъба бил бог и на Слънцето, на гръмотевицата и на дъжда, от неговия представител се очаквало, както и от много други божествени царе, да кара облаците да се събират, гръмотевицата да гърми и дъждът да вали в съответния сезон, та нивите и овощните градини да носят плод и пасищата да са покрити с тучна трева. Човекът, който се славел, че притежава такава огромна власт, трябва да е бил много важна личност и остатъците от сгради и оброчни дарове, намерени на мястото на светилището, съчетани със свидетелствата на древните автори, доказват, че в по-късни времена това е било едно от най-великите и популярни светилища в Италия. Знае се, че дори в древността, когато равнината наоколо все още си поделяли малките племена, образуващи Латинския съюз, свещената горичка била обект на общо преклонение и грижа. И както далеч от Неми камбоджанските крале изпращали дарове на мистичните владетели на огъня и на водата в сумрачните дълбини на тропическата джунгла, така погледът и стъпките на италийските поклонници от всички краища на широката латинска равнина на Лациум се отправяли към мястото, където Албанските планини се извисяват, очертани ясно на фона на бледата синя линия на Апенините, или по ярко синьото далечно море към обиталището на тайнствения Немийски жрец, Горския цар. Там, сред зелените гори до тихите води на самотните планини древният арийски култ към дъба, гръмотевицата и дъждовното небе се запазил в своята ранна, почти друидска форма дълго след като великата политическа и културна революция преместила столицата на латинската религия от гората в града, от Неми в Рим.

Бележки

[1] Бони Джакомо (1859–1925) — италиански археолог.