Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XL
Същността на Озирис

1. Озирис — житен бог

Предложеният по-горе преглед на мита и ритуала на Озирис доказва как в един от своите образи богът олицетворявал житото, за което би могло да се каже, че всяка година умира и се връща към живота. През цялата тържествена пищност, която жреците придали на култа към него в по-късни времена, в празника на неговата смърт и възкресение, чествуван през месец кояк и в един по-късен период, през месец атир, прозира ясно богът на житото. Както изглежда, в основата си той бил празник на сеитбата и се падал, както би трябвало, точно по времето, когато стопанинът действително хвърля семето в почвата. По този случай изпълнявали погребални обреди над изваяна от пръст и зърно фигура на бога на житото, за да се върне към живота с новата реколта. В действителност церемонията е заклинание, предназначено да осигури развитието на посевите по пътя на индуктивната магия и вероятно всеки египетски селянин я е изпълнявал в по-проста форма на своята нива далеч преди свещениците да я нагодят и преобразят в тържествен ритуал. А в съвременния, но без съмнение с древни корени арабски обичай да погребват „Стареца“ — снопче пшеница — в ожънатата нива и молитвата той да се върне от мъртвите, виждаме зародиша, от който вероятно се е развил култът към бога на житото Озирис.

Подробностите от неговия мит съвпадат добре с това тълкуване. За бога се казва, че бил рожба на небето и земята. Та би ли се намерила по-подходяща родителска двойка за житото, което пониква от земята, оплодена от небесната влага? Наистина земята на Египет дължала своето плодородие пряко на Нил, а не на валежи, но неговите обитатели сигурно са знаели или предполагали, че голямата река на свой ред е подхранена от падналите във вътрешността дъждове. Освен това легендата, че Озирис пръв научил хората да използуват зърнените храни, би била естествена за бога на житото. А тази за разпръсването на разкъсаните му части и заравянето им на различни места може би е митичен начин да се изрази сеитбата или отвиването на житото. Последното тълкуване се подкрепя от легендата, според която Изида поставяла разкъсаните части на Озирис на сито за жито. Но не е изключено тя да е далечен спомен за обичая да се умъртвява човешка жертва като представител на житния дух и да се разпръсват частите или праха й, за да оплодят полето. В съвременна Европа понякога разкъсват чучелото на Смъртта и заравят парчетата в земята, та посевите да растат добре, а на други места постъпват по същия начин с човешки жертви. Що се отнася до древните египтяни, ще се позовем на авторитетния Манетон[1], който съобщава, че те изгаряли червенокоси мъже иразпръсвали пепелта им с ветрилата на веячките. Знаменателен е фактът, че това варварско жертвоприношение се извършвало от царете на гроба на Озирис. Предполагам, че жертвите символизирали не друг, а самия Озирис; тях всяка година ги умъртвявали, нарязвали ги на парчета и ги заравяли вместо него, за да ускорят развитието на семето в почвата.

Вероятно в праисторически времена ролята на бога са играли самите царе и именно те са били умъртвявани и нарязвани. И за Сет разказват, че го разкъсали на парчета след седемнадесетдневно управление и отбелязвали това всяка година с празненства, които продължавали също толкова време. Според една версия сенаторите насекли Ромул, първия цар на Рим, и погребали парчетата в земята, а традиционният празник на неговата смърт, 7 юли, бил чествуван с определени ритуали, очевидно свързани с изкуственото оплождане на смокинята. Освен това гръцките легенди разказват как Пентей, цар на Тива, и Ликург, цар на тракийските едони, се противопоставили на бога на лозата Дионис и как тези безбожни монарси били разкъсани на парчета, — единият от побеснелите вакханки, а другият — от коне. Тези гръцки предания може да са Просто изопачени спомени за обичая да се принасят в жертва човешки същества и особено божествени царе, олицетворяващи Дионис, бог, който в много отношения напомня за Озирис и за когото също разказват, че бил разкъсан. Съобщават, че в Хиос правели жертвоприношение на Дионис, като надробявали на парчета хора и тъй като те умирали от смъртта на своя бог, имаме основания да предположим, че са го олицетворявали. Преданието, че тракиецът Орфей бил направен на парчета от вакханките, показва, че и той е загинал в ролята на бога и от неговата смърт. Многозначително е, че според легендата тракиецът Ликург, цар на едоните, бил умъртвен, за да може земята, която престанала да ражда, да възстанови своето плодородие.

Освен това за норвежкия крал Халфдан Черния се говори, че тялото му било насечено и заровено в различни части на кралството му, за да се осигури плодородие на почвата. Според преданието той се удавил на четиридесетгодишна възраст — било пролет и ледът се счупил под него. Онова, което последвало след смъртта му, е описано по следния начин от стария скандинавски историк Снори Стурлосон: „Бил най-заможният (буквално преведено благословен с изобилие — Бел. авт.) от всички крале. Хората много го ценели и като научили, че е мъртъв и отнесли тялото му в Хрингарики с намерение да го погребат там първенците от Раумарики, Вестфьолд и Хейтмьорик. Всички поискали да вземат със себе си тялото му и да го погребат в различните си провинции; смятали, че то ще донесе изобилие на онези, които го получат. В края на краищата се разбрали то да се разпредели на четири места. Главата положили в гробна могила в Стейн, в Хрингарики, а всяка група отнесла със себе си своя дял и го погребала. Всички тези могили се наричат Халфданови.“ Не трябва да забравяме, че Халфдан принадлежал към династията на Инглингите, които водели произхода си от Фрей, великия скандинавски бог на плодородието.

Туземците от Кивай, остров, разположен край устието на р. Флай в Британска Нова Гвинея, разказват за магьосник на име Сегера, който имал за свой тотем саговата палма. Когато Сегера остарял и се поболял, казал на хората, че скоро ще мре, но въпреки това ще направи градините им да цъфтят. Затова наредил след смъртта му да го нарежат на парчета и да сложат парчетата в своите градини, но главата му да погребат в неговата. Според преданието той надживял обикновената възраст и никой не знаел кой е баща му, но при него саговата палма давала много плод и никой повече не гладувал. Старците, поживели повече години, твърдели, че помнят Сегера от своята младост. Всички жители на Киваи сякаш са на мнение, че Сегера е умрял преди не повече от две поколения.

Взети заедно, тези легенди говорят, че е съществувал широко разпространен обичай да се насича на части тялото на царя или магьосника и да се заравят различните парчета от него из страната, за да се осигури плодородието на почвата, а вероятно и плодовитостта на хора и животни.

Но да се върнем към човешките жертви, чиято пепел египтяните разпръсвали с ветрилата на веялките, тъй като червените коси на тези нещастници вероятно са имали някакво значение. Защото в Египет принасяните в жертва бикове трябвало също да са червени, един-единствен черен или бял косъм правел животното негодно за жертвоприношение. Ако, както предполагам, човешките жертви били предназначени да подпомогнат развитието на посевите — а разпръсването на праха им с веялките сякаш потвърждава това становище, — червенокосите жертви вероятно били избирани като най-пригодни да представят духа на червеното зърно. Защото, когато жив човек ще представя бога, естествено е да го изберат на основата на неговото подобие с божествения оригинал. Затова древните мексиканци, които гледали на царевицата като на одушевено същество, изминаващо целия си жизнен път от засяване до жътва, принасяли в жертва новородени деца когато се засявала царевицата, по-големи деца — когато тя покарвала, и така нататък — докато съвсем узреела и тогава принасяли в жертва възрастен човек. Едно от имената на Озирис било „реколтата“ или „жътвата“ и древните понякога го обяснявали с това, че той е олицетворение на житото.

Бележки

[1] Манетон (III в.пр.н.е.) — египетски жрец и учен. Съставил първата история на египетските царе. — Бел. пр.