Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

3. Римската Сатурналия

Видяхме, че у много народи е съществувал обичай всяка година да има период на всеобща разпуснатост, когато обикновените ограничения на закона и морала се отхвърляли, когато цялото население се отдавало на необуздана веселба, когато се давала воля на по-тъмните страсти, които иначе никога не биха били допуснати при по-уравновесения и трезв ход на обикновения живот. Подобни изблици на набралите се сили на човешката природа много често се израждали в диви оргии на похот и престъпления, те ставали обикновено в края на годината и както вече имах случай да посоча, често са свързани с един или друг земеделски сезон, особено с времето на сеитба или жътва. Но един от тези периоди на разпуснатост, който е най-добре известен и в съвременния език служи за нарицателно на останалите, е Сатурналия. Прочутият празник се падал през декември, последния месец от римската година и бил известен сред хората като възпоминание за веселото управление на Сатурн, божеството на засяването и селското стопанство, живяло на земята много отдавна като праведен и благодетелен италийски цар. Той обединил първобитните разпръснати обитатели на планините и ги научил да обработват земята, дал им закони и управлявал в мир. Периодът на неговото управление бил приказният Златен век — земята давала обилен плод, благословеният мир не бил обезпокояван от звуците на война или несъгласие, в кръвта на трудолюбивото и задоволено селячество не се просмуквала като отрова злокобната страст за печалба. Също така не били известни робството и частната собственост и всичко било общо. Но се случило, че добрият бог, благият цар изчезнал внезапно, а споменът за него за дълго се запазил, в негова чест издигнали светилища и много хълмове и възвишения в Италия носят името му. Над светлото предание за неговото управление обаче пада черна сянка — твърди се, че олтарите му били опетнени от кръвта на човешки жертви, заменени в по-късни и по-милостиви времена от чучела. В оставените ни от древните автори описания на Сатурналия има( малко или изобщо отсъствуват следи от тази печална страна на култа към Сатурн. Седемте дни от 17 до 23 декември, докато траел този античен карнавал, улиците, площадите и домовете на Древен Рим се отличавали, изглежда, най-вече с пируване и веселие и всички необуздани удоволствия.

Но нямало по-забележителна страна на празника, нищо сякаш не правело по-силно впечатление на древните от свободията, давана на робите по това време. Временно се премахвала разликата между свободни и роби. Робът можел да оплюе господаря си, да се напие като хората от по-висшите слоеве, да седне на масата с тях и никой нямало да промълви упрек за поведението му, което по друго време щяло да бъде наказано с бич, затвор или смърт. Нещо повече, в действителност господарите сменяли местата си с робите си, прислужвали им на масата и едва когато робът свършел да яде и пие, трапезата се разчиствала и се слагала за господаря. Дотам стигала размяната на статута, че всяко домакинство ставало за известно време нещо като република, в която висшите държавни длъжности се изпълнявали от робите и те давали заповеди и налагали законите, сякаш наистина са поели цялото достойнство на консулската, преторската и съдийската длъжност. Лъжецарството, за което по същото време освободените хора теглели жребий, изглежда било бледо отражение на властта, давана на робите по Сатурналия. Комуто се паднел жребият, се радвал на титлата цар и издавал весели и смехотворни заповеди на временните си поданици. Той можел да заповяда на един да смеси виното, друг да го изпие, трети да пее, четвърти да танцува, пети да се самоунижава, да носи на гръб из къщата свирачката на флейта.

Заслужава да припомним, че свободата, давана на робите на този празник, била наподобяване на състоянието на обществото по времето на Сатурн и че изобщо Сатурналия минавал всъщност за временно възраждане или възстановяване на властта на веселия монарх. Изкушаваме се да предположим, че лъжецарят, който ръководел веселието може да е представлявал в началото самия Сатурн. Предположението намира силна подкрепа, макар и да не се потвърждава напълно, от едно много любопитно и интересно описание на начина, по който празнували Сатурналия римските войници, настанени по Дунава през управлението на Максимилиан и Диоклециан. Описанието се е запазило в един разказ за мъченичеството на св. Дасий, намерено в гръцки ръкопис в парижката библиотека и публикувано от проф. Франц Кюмон в Гент. Две по-кратки описания на събитието и обичая се съдържат в ръкописи в Милано и Берлин: единият от тях бил публикуван в малкоизвестна книга, отпечатана в Урбино през 1727 г., но неговото значение за историята на римската религия, древна и съвременна, сякаш е останало незабелязано, докато проф. Кюмон привлече вниманието на учените към трите описания, като ги публикува заедно преди няколко години. Според тях, а те всички имат вид на автентични и най-дългото изглежда почива на официални документи, римските войници в Дуросторум[1], в Долна Мизия, празнували всяка година Сатурналия по следния начин: Тридесет дни преди празника те избирали с жребий помежду си млад и красив мъж, а след това го обличали в царски одежди, за да прилича на Сатурн. Нагласен по този начин и придружен от множество войници, той се движел из града и имал пълната свобода да задоволява страстите си и да вкуси от всяко удоволствие, колкото и долно и срамно да. било. Но веселото му царуване било кратко и имало трагичен завършек, защото когато изтечели тридесетте дни и дойдел празникът на Сатурн, той си прерязвал сам гърлото пред олтара на божеството, което олицетворявал.

През 303 година жребият се паднал на християнина Дасий, но той отказал да играе ролята на езическия бог и да. опетни последните си дни с разврат. Заплахите и увещанията на неговия командир Басий не могли да разклатят решимостта му и той бил съответно обезглавен — което християнският автор на житието описва в най-големи подробности — в Дуросторум от войника Йоан, в петък, в четвъртия) час на двадесетия ден от ноември, а той бил двадесет и четвъртият ден от новолунието.

След като професор Кюмон публикува описанието, чийто исторически характер будеше съмнение и се отричаше, то получи силно потвърждение от едно интересно откритие. В криптата на катедралата, която се издига на нос Анкона, има запазен сред други забележителни паметници на древността, бял мраморен саркофаг с гръцки надпис, с букви от епохата на Юстиниан, който гласи: „Тук лежи светият мъченик Дасий, донесен от Дуросторум.“ Саркофагът е пренесен в криптата на катедралата през 1848 г. от черквата Сан Пелегрино, под чийто голям олтар, както научаваме от латински надпис върху мазилката, почиват все още костите на мъченика, заедно с тези на двама други светци. Не се знае колко време саркофагът е стоял в черквата Сан Пелегрино, но е отбелязано, че е бил там през 1650 г. Можем да предполагаме, че по някое време през неспокойните векове, последвали неговото мъченичество, когато Мизия била окупирана и опустошена от последователни вълни варвари-завоеватели, останките на светията са били пренесени за по-сигурно в Анкона. Във всеки случай изглежда сигурно от независими и взаимно потвърждаващи се свидетелства на мартиролога[2] и паметниците, че Дасий не е митичен светец, а действително съществувал човек, който е загинал за вярата си в Дуросторум в един от ранните векове на християнството. След като по този начин приемаме за установен като истина основния, отбелязан в описанието на неизвестния мартиролог факт, а именно — мъченичеството на св. Дасий, можем с основание да приемем неговото свидетелство за причината за това мъченичество, още повече, че неговият разказ е точен, обстоятелствен и напълно лишен от елементи на чудеса. Следователно стигам до заключението, че може да се приеме за вярно описанието, което той дава на празнуването на Сатурналия сред римските войници.

Това описание хвърля нова и ярка светлина върху длъжността на царя на Сатурналия, древния организатор на веселби, който ръководел зимните веселия в Рим по времето на Хораций и Тацит. То сякаш потвърждава, че неговата задача не винаги е била да играе ролята на забавен Арлекино или смешник, чиято единствена грижа е да поддържа висок градуса на настроението и то да е неудържимо и устремно, докато огънят пламти и пращи в огнището, докато улиците са пълни с празнуващи тълпи и далеч на север възвишението Сократе показва снежната си корона през чистия мразовит въздух. Когато сравним този комичен монарх във веселата дивилизована метрополия с неговото мрачно съответствие в по-първичния лагер на Дунава и като си спомним дългия низ от смехотворни, но трагични фигури, които в други времена и други земи, носели лъжекорони, затъвали се в царствени одежди и давали воля на шегаджийството си за няколко кратки часа или дни, а после загивали преждевременно от насилствена смърт, едва ли можем да се съмняваме, че в Царя на Сатурналия в Рим, така както е описан от класическите автори, виждаме само бледо копие на онзи оригинал, чийто силни аспекти са били за щастие запазени за нас от неизвестния автор на „Мъченичеството на св. Дасий“. С други думи, описанието, дадено от мартиролога на Сатурналия, съвпада много точно с описанията на подобни обреди по други места, които няма как да са му били известни и затова точността на неговото описание може да се смята за установена. Освен това, обичаят да се умъртвява лъжецарят като представител на някое божество не може да е възникнал от практиката да се определя за ръководител на празнично веселие, докато обратното — може много по-сигурно да се е случил. Ние сме оправдани да приемем, че в едно по-ранно и по-варварско време в Древна Италия, там, където бил разпространен култът към Сатурн, е имало всеобща практика да се избира човек, който да играе за известно време ролята и да се радва на всички традиционни привилегии на Сатурн, а после да умре от собствена или чужда ръка, независимо дали от нож, огън или бесило, в качеството си на доброто божество, дало живота си за света. Вероятно в самия Рим или в други големи градове развитието на цивилизацията е смекчило този жесток обичай далеч преди времето на Августин и му е предало невинната форма, описана от няколко класически автора, които са споменали между другото за празничния дар на Сатурналия. Но старият и по-жесток обичай може да се е запазил дълго време в по-отдалечените райони. Дори ако след обединението на Италия, римското господство е премахнало варварския обичай, споменът за него се е предавал от поколение на поколение в провинцията и от време на време това е водило, както все още се случва с най-низшите форми на суеверие сред нас, до възраждане на практиката, особено сред обикновените войнишки маси в покрайнините на империята, над която започнала да губи своята власт желязната някога ръка на Рим.

Често е била отбелязвана приликата между древната Сатурналия и съвременния карнавал в Италия. Но в светлината на всички факти, на които спряхме вниманието си, можем с право да се запитаме, дали подобието не е всъщност тъждественост. Видяхме, че в Италия, Испания и Франция, т.е. страните, където влиянието на Рим е било най-дълбоко и трайно, основна фигура по време на карнавала е „бурлескното чучело“, олицетворяващо годишните времена, през които се провеждат празниците. След кратка кариера на величие и разпуснатост то е било застрелвано, изгаряно или унищожавано по друг начин публично, при престорената скръб или истинското веселие на населението. Ако предложеният тук възглед за карнавала е верен, тази гротескна личност е пряк приемник на царя на Сатурналия, ръководителя на веселието, живия човек, който представял Сатурн и когото в това му качество умъртвявали в действителност в края на празненството, Бобовият цар в Дванадесета нощ и средновековният Владика на глупците, Игуменът на безумието или Господарят на безредието — всички те са хора, играли роля на ръководители на някакъв вид веселба и може би са имали едно и също значение и произход. Независимо дали това е така или не, можем да заключим с доста голяма сигурност, че ако Горския цар от Ариция живеел и умирал като въплъщение на горско божество, в стари времена той е имал своя паралел в лицето на хората, които всяка година били умъртвявани в качеството им на цар Сатурн, бога на посятото и покълнало семе.

Бележки

[1] Днешна Силистра. — Бел. пр.

[2] Автор на житие на християнски мъченик или светия. — Бел, пр.