Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

ГЛАВА XXXIX
Ритуалът на Озирис

1. Народният ритуал

Сезонът, през който се чествува празникът на някой бог или богиня, е обикновено полезно указание за неговия или за нейния първоначален характер. Ако например празникът се пада на нова или на пълна луна, това навежда на предположението, че божеството, почетено по този начин, е луната или поне има връзка с нея. Ако празникът се чествува в деня на зимното или на лятното слънцестоене, естествено ще предположим, че богът е слънцето, или най-малкото има някаква близка връзка със светилото. Ако празникът съвпада с времето на сеитба или жътва, склонни сме да заключим, че божеството е олицетворение на земята или на житото. Взети сами за себе си, тези изводи или предположения не са неоспорими, но ако се потвърждават и от други признаци, това свидетелство може да се смята за достатъчно убедително.

За съжаление, когато съдим за египетските богове, за нас е невъзможно да се възползуваме от това. Причината не е, че датите на празниците са все неизвестни, а че са се променяли от година на година, докато след дълъг промеждутък от време се извъртели през целия цикъл от сезони. Постепенното въртене на египетския празничен цикъл се дължи на техния календар, който не съответствувал точно на лунната година, нито пък се коригирал периодично с вмъкване на дни.

След като в стари времена египетските селяни не са могли да прибягнат, освен в много редки случаи, до помощта на официален или жречески календар, те са били принудени сами да следят за естествените признаци, които показват, че е дошло времето за различни земеделски операции. През цялото време, за което имаме такива сведения, египтяните били земеделски народ, зависим за своето изхранване от развитието на посевите. От житните растения отглеждали пшеница, ечемик и може би сорго (Holkus sorghum Linnaeus), или дура, както го наричат тогавашните фелахи. И както и сега, с изключение на една ивица край брега на Средиземно море, цялата страна била винаги сушава и дължала изцяло огромното си плодородие на ежегодното разливане на Нил, което, регулирано от сложна система от насипи и канали, се разпределяло по нивите и подновявало всяка година почвата с ново отлагане на тиня, довлечена от големите екваториални езера и планините на Абисиния. Затова обитателите на тази страна винаги са следили с огромна тревога надигането на реката, защото ако то не достигне или надвиши известна височина, неизбежните последици са лоша реколта и глад. Реката започва да повишава равнището си в началото на юни, но едва във втората половина на юли се превръща в мощна вълна. В края на септември разливът достига най-високата си точка. Тогава страната е потопена и има вид на море от кална вода, сред която се издигат като острови по високите места градове и села. За около месец притокът на вода остава почти постоянен, след това започва все по-бързо и по-бързо да спада, докато към декември или януари реката се е върнала в коритото си. С приближаването на лятото равнището на водата продължава да пада. В първите дни на юни от Нил е останала половината от нормалната му ширина и Египет, ожарен от слънцето, обрулен от вятъра, духал много дни от Сахара, изглежда продължение на пустинята. Дърветата се задъхват под дебел слой сив прах. В непосредствена близост до селата продължават да се борят за съществуването си с по няколко лехи със зеленчук, напоявани с голям труд. Край каналите и в падините, от които влагата не се е изпарила напълно, продължава да съществува нещо, подобно на зеленина. Равнината сякаш пъшка под безмилостното слънце, гола, прашна, пепелява и нацепена с мрежа от пукнатини, докъдето ти стигат очите. От средата на април до средата на юни египетската земя е полужива, в очакване на новия Нил.

Безброй векове този цикъл от природни явления е определял заниманията на египетския селянин. Първата работа от земеделската година е разриването на насипите, които дотогава са пречели на пълноводната река да наводни каналите и нивите. Това се прави през първата половина на август и окованата дотогава вода се освобождава да извърши благодатното си дело. През ноември, когато приливът е намалял, засяват пшеница, ечемик и сорго. Жътвата започва по различно време, като на север закъснява с около месец в сравнение с южните области. В Горен или Южен Египет жънат ечемика в началото на март, пшеницата — в началото на април, и соргото — около края на същия месец.

Естествено е да предположим, че египетските селяни празнували различните събития от земеделската година с прости религиозни обреди, предназначени да осигурят на техния труд благословията на боговете. Те изпълнявали тези селски обреди година след година по едно и също време, докато тържествените празници на жреците продължавали да се местят с местещия се календар от лятото в пролетта, а оттам през есента в зимата и отново в лятото. Обредите на стопаните били точно установени, защото почивали на пряко наблюдение на природата, а ритуалите на жреците — неустановени, защото се опирали на погрешно изчисление. В същност много от официалните празници сигурно са старите селски тържества, силно променени с хода на вековете от ритуалната тържественост и поради грешката на календара откъснати от своите корени в естествения цикъл на сезоните.

Тези предположения се потвърждават от малкото, което знаем за народните обреди и за официалната египетска религия. Съобщават например, че египтяните чествували празника на Изида по времето, когато Нил започвал да се разлива. Те вярвали, че тогава богинята скърбяла по загубения Озирис и сълзите, които падали от очите й, придавали сила на речната вълна. Но щом в един от своите образи Озирис бил бог на житото, няма нищо по-естествено от това да го оплакват в деня на лятното слънцестоене. Защото тогава жътвата е отминала, полетата са голи, реката тече плитка, животът сякаш е замрял, житният бог е мъртъв. В такъв момент хората, които виждали ръката на божествени същества във всички дела на природата, отдавали надигането на свещеното течение на проливаните от богинята сълзи по смъртта на благодетелния бог — нейния съпруг.

А надигането на водите на земята се придружава от знак на небето. Защото в ранните дни на египетската история, три или четири хиляди години преди нашата ера, около времето на лятното слънцестоене, когато Нил започвал да се надига, великолепната Сириус, най-светлата от всички неподвижни звезди, се появявала сутрин на изток точно преди изгрев слънце. Египтяните я наричали Сотис и я смятали за звезда на Изида, също както вавилонците смятали Венера за звезда на Астарта. Очевидно на утринното небе яркото светило изглеждало и за двата народа богиня на живота и любовта, дошла да оплаче и събуди от мъртвите умрелия си любовник или съпруг. Затова издигането на Сириус отбелязвало началото на свещената египетска година и то се чествувало редовно на един празник, който не се променял в зависимост от официалния календар.

Разриването на насипите и пускането на водата в каналите и нивите е голямо събитие в египетската година. В Кайро операцията обикновено се извършва между 6 и 16 август и доскоро се придружавала от церемонии, които заслужават да се отбележат, защото По всяка вероятност са наследени от дълбоката древност. По-рано през стария Кайро минавал древен канал, известен под името Халидж. Близо до мястото, където каналът влизал в града, той се преграждал от пръстена дига, много широка в основата и все по-тясна нагоре, която се построявала преди или скоро след като Нил започвал да повишава нивото си. Пред дигата, откъм реката, издигали пресечен конус от пръст, наречен aroosch или „невяста“, на чийто връх обикновено засявали малко царевица или просо. Тази „невяста“ обикновено се размивала от надигащата се вода около седмица-две преди сриването на дигата.

Според преданието едно време имало обичай да накичат млада девойка, да я облекат в красиви дрехи и да я хвърлят в реката като жертвоприношение за обилен разлив. Независимо дали това е вярно, предназначението на обичая, изглежда е било реката, схващана като мъжко начало, да се ожени за раждащата зърно земя, на която предстояло скоро да бъде оплодена от водата. Следователно церемонията била заклинание да растат посевите. В ново време по този случай хвърляли пари и хората се гмуркали след монетите във водата. И този обичай изглежда древен, защото Сенека съобщава, че недалеч от Тива, на място, наречено Вените на Нил, на празника, който очевидно се чествувал при надигането на водата, жреците хвърляли златни монети в реката.

Следващата голяма операция от земеделската година в Египет е засяването на семето през ноември, когато водата на разлива се е оттеглила от нивите. При египтяните, също както при много народи от древността, хвърлянето на семето в почвата приемало характер на тържествен и тъжен ритуал. По този въпрос ще дам думата на Плутарх: „Как да си обясним, пита той, тъжните, безрадостни и скръбни жертвоприношения, щом е грешно да пропуснем да изпълним установените обреди, или да объркаме или смутим нашите разбирания за боговете с абсурдни подозрения? Та нали и гърците имат много прилични на египетските ритуали и те се изпълняват по същото време. Например на празника на Тесмофория в Атина жените седят на земята и постят. А беотийците отварят подземията на Скърбящата и наричат празника скръбен, защото Деметра скърбяла по спускането на Девицата в света на сенките. Това става по време на сеитбата, месеца, когато залязват Плеядите. Египтяните го наричат атир, атиняните — пианепснон, беотийците — месеца на Деметра… Защото по това време от годината виждат как някои от плодовете повяхват и падат от дърветата, докато те неохотно и трудно засяват, дращят земята с ръце и отново я зариват, без да са сигурни, че някога онова, което са вложили в нея, ще поникне и узрее. Затова го правят в много отношения така, сякаш погребват и оплакват мъртвите.“

Както видяхме, египетската жътва не е през есента, а през пролетта, през месеците март, април и май. За стопанина времето за жътва, най-вече през добра година, трябва да е радостно — като прибира снопите, той е възнаграден за дългия труд и напрегнатото очакване. Но дори да е изпитвал тайна радост, когато жънел и прибирал реколтата, старият египетски селянин смятал за необходимо да скрива естествените си реакции и да си придава вид на дълбоко униние. Нали прерязвал със сърпа си и стъпквал под копитата на добитъка на хармана тялото на житния бог? Затова съобщават, че според древния обичай египетските жътвари се биели по гърдите и оплаквали първия ожънат сноп, като призовавали Изида. По всичко изглежда, че заклинанието имало формата на меланхоличен напев, на който гърците дали названието Манерос. Същите плачливи мелодии нареждали жътварите във Финикия и други части на Западна Азия. Вероятно всички горестни песнички били вопли по житния бог, убит от сърповете на жътварите. В Египет убитото божество бил Озирис, а названието Манерос, дадено на погребалната песен, вероятно е извлечено от думите „Ела си у дома“, конто се повтарят често в жалбата по мъртвия бог.

И други народи са изпълнявали аналогични церемонии, вероятно със същата цел. Съобщават например, че от всички култури царевицата стояла на първо място в стопанската дейност и церемониите, изпълнявани от индианците чероки. При тях тя носи названието „Старицата“ — намек за мита, че е поникнала от кръвта на стара жена, убита от непокорния си син. След като приключела жътвата, жрецът и неговият помощник отивали на полето и пеели песни-заклинания на духа на царевицата. Чувало се високо шумолене и хората смятали, че го причинява Старицата, която донася царевица на нивата. От нивата до къщата винаги оставяли ясна следа, „та царевицата да си стои у дома и да не тръгне да скита другаде“. Друга странна церемония, за която дори и споменът е забравен, се изпълнявала след първото бране на царевицата, когато стопанинът или жрецът заставали последователно в четирите ъгъла на нивата и високо ридаели. Дори жреците вече не са в състояние да обяснят защо се прави това; то може да е жалба по кървавата смърт на Селу — Царевичната старица. В този обичай на чероките жалбите и молитвите към Царевичната старица наподобяват древния египетски обичай да оплакват първия ожънат сноп и да зоват Изида в едно от превъплъщенията й като Житната старица. Освен това предпазната мярка на чероките — да оставят ясна следа от нивата до къщата, напомня поканата, която египтяните отправяли към Озирис: „Върни се у дома!“ И до ден днешен в Индонезия е разпространен сложен ритуал, предназначен да върне в хамбара оризовия дух. През септември, когато зрее елевзинското зърно, източноафриканските нанди изпълняват следната церемония: Всяка жена, която е засяла елевзин, отива с дъщерите си на нивите и пали голям огън от клоните и листата на определено дърво. След това изскубват по малко елевзин, слагат по едно зърно в огърлиците си, сдъвкват друго и го натриват на челото, гърлото и гърдите си. При това жените не проявяват радост, а тъжно ожънват кошница зърно, отнасят го у дома и го слагат на тавана да съхне.

Идеята, че житният дух е остарял и мъртъв по жътва явно може да се открие и в част от обичая, спазван от моабските араби. Когато жътварите почти са свършили своята работа и остава да се ожъне малко ъгълче от нивата, стопанинът взема вързана като сноп ръкойка. Изкопават дупка във формата на гроб и изправят два камъка, един при главата, друг при краката, също както при обикновено погребение. След това полагат снопчето на дъното на гроба и шейхът произнася думите: „Старецът е мъртъв.“ После хвърлят пръст върху снопчето, като повтарят молитвата: „Нека аллах ни върне пшеницата на мъртвия.“