Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

4. Умъртвяване на свещените костенурки

В Калифорния, Египет и Фернандо По обичаите, свързани с култа към животното, сякаш нямат никаква връзка със земеделието и затова би могло да се приеме, че принадлежат към ловния или скотовъдния период от развитието на обществото. Същото би могло да се каже за следния обичай, макар че индианците зуни от Ню Мексико, които го изпълняват, сега живеят в оградени със стени села или градчета от особен тип и се занимават със земеделие и занаяти — грънчарство и тъкачество. Но обичаят на зуни има определени аспекти, които го поставят в малко по-различна категория от предишните. Затова може би ще направя най-добре да го опиша изцяло по думите на един пряк свидетел.

Дойде Еньовден и горещината стана много голяма. Брат ми (т.е. главата на семейството, с което се е побратимил авторът на тези редове — Бел. пр.) и аз седяхме ден след ден в хладните долни стаи на нашата къща и последният превръщаше с помощта на мъничката си наковалня и първобитни сечива мексикански монети в гривни, колани, обеци, копчета и какви ли не още дивашки накити. Въпреки че сечивата му бяха необикновено примитивни, онова, което постигаше с комбинация от търпение и находчивост, бе необикновено красиво. Един ден, както седях и го гледах, по височината премина бързо шествие от петдесет мъже и се отправи в западна посока през равнината. Водеше ги тържествено намазан с бои и накичен с черупки жрец, следван от огненото божество Шу-лу-вит-си. Когато изчезнаха от погледа, попитах брат ми какво означава това.

— Отиват — каза той — в града Ка-ка, там, където живеят другите наши.

Четири дни по-късно, след залез слънце, те се върнаха по същата пътека в колона по един, облечени и маскирани в красивото разнообразие на Ка-к’ок-ши — добрия танц — и всеки от тях носеше по една кошница с живи, шаващи костенурки, които гледаше и държеше внимателно и нежно както майка невръстната си рожба. Някои от злощастните влечуги бяха внимателно завити в меки одеяла, главите и предните им крака се подаваха от тях; те бяха окачени на гърбовете на накичените с пера поклонници, превърнати в смехотворни, но тържествени карикатури на малки деца, които се кичат по същия начин. Докато вечеряхме горе, дойде зетят на стопанина. Семейството го приветствува като небесен вестител. В треперещите си пръсти той носеше една от многострадалните и отвратителни костенурки. По ръцете и краката му все още имаше боя, което ме караше да заключа, че той е бил сред хората, изпратени със свещената мисия.

— И така ти си бил на Ка-тлу-ел-лон, нали? — попитах го.

— И’и — отвърна умореният човек с прегракнал от дългото пеене глас, отпусна се почти напълно изтощен на предложения му вързоп кожи и внимателно остави костенурката на пода. Щом се озова на свобода, създанието хукна колкото бързо можеха да го носят кьопавите му крака. Като един членовете на семейството зарязаха чинии, лъжици и чаши, грабнаха от свещената купа цели шепи брашно и се втурнаха да преследват костенурката из помещението, в тъмните ъгли, около стомните с вода, зад мелачката за брашно и отново в средата на стаята. През цялото време се молеха, пръскаха брашно върху гърба й. Най-сетне, странно наистина, тя се доближи до уморените нозе на човека, който я бе донесъл.

— Ха! — възкликна възбудено той. — Ето я, пак при мен идва. О, какво благоволение ми оказват днес бащите на всичко! — и като погали нежно по гърба легналото животно, той вдъхна от дланта си дълбоко и продължително, като едновременно с това отново призова благоволението на боговете. Сетне облегна брадичка на ръката си и загледа с широко отпорени, изпълнени с копнеж очи грозния си пленник, а той се въртеше около себе си, мигаше със замъглени от брашното очи и дращеше по гладкия под, търсейки естествената си среда. В този момент си позволих да задам въпрос:

— Защо не я пуснеш да си отиде или не й дадеш мъничко вода?

Той извърна бавно очи от нея, погледна ме и на лицето му се изписа странна смесица от болка, възмущение и жал, докато преизпълненото с религиозно вълнение семейство ме зяпна със свещен ужас.

— Бедни по-малки братко! — рече най-сетне той. — Не знаеш ли колко е ценна тя? Тя умирала! Тя няма да умре! Казвам ти, тя не може да умре.

— Но ако не я нахраниш и не й дадеш вода, тя що умре.

— Казвам ти, че тя не може да умре; утре тя само ще смени къщата си и ще отиде в дома на братята и сестрите си. Но, разбира се! Как би могъл ти да знаеш? — запита се той. После се обърна отново към ослепената костенурка: — О, ти, която си била мое бедно загубено дете или родител, моя сестра или брат, кой може да знае какво? Може би мой пра-пра-прадядо или прабаба?

При тези думи започна да плаче много жално и разтърсван от ридания, скри лице в ръцете си, а жените и децата последваха примера му. Изпълнен със съчувствие към неговата макар и неоправдана скръб, вдигнах костенурката и целунах студената й черупка, после я сложих на пода и побързах да изляза и да оставя преизпълненото с печал семейство да скърби. На следния ден с молитви и нежни увещания, пера и дарове заклаха нещастната костенурка, извадиха месото и костите й и ги сложиха в потока, та да може „да се върне още веднъж към вечен живот сред другарите си в тъмните води на езерото на мъртвите“. Черупката, внимателно изстъргана и изсушена, направиха на кастанет и покрита с парче еленова кожа, тя все още виси от опушените греди на братовата ми къща. Веднъж един навахо се опита да я вземе в замяна на една бъркалка; отрупаха го с възмутени упреци и го прогониха от къщата. Ако някой рече, че костенурката вече не е жива, ще предизвика поток от сълзи и ще му напомнят, че тя само е „сменила къщата си и е отишла да живее завинаги в дома на «нашите изгубени другари».“

В този обичай е изразена по най-ясен начин вярата в прераждането на човешката душа в телата на костенурките. Вярата в прераждането се изповядва от индианците моки, които принадлежат към една и съща народност със зуните. Моките са разделени на тотемни кланове — мечи, еленов, вълчи, заешки и т.н. Те смятат, че прадедите на клановете са били мечки, елени, вълци, зайци и т.н. и при смъртта си хората се превръщат съответно в мечки, вълци, елени, зайци и т.н. Зуните също са разделени на кланове; тотемите им до голяма степен съвпадат с тези на моките и костенурката е един от тези тотеми. Следователно вярата им в преселването на душата в костенурката е по всяка вероятност един от аспектите на тяхната тотемна религия. Какво значение има в такъв случай умъртвяването на костенурката, в която според тях се е вселила душата на роднина. Целта е очевидно да се поддържа връзка с другия свят, където, според вярването, душите на починалите са събрани под формата на костенурки. Вярата, че се случва духовете на мъртвите да се връщат в старите си домове е широко разпространена и невидимите посетители биват приветствувани и хранени от живите, а после изпращани обратно. При обредите зуните „довеждат“ мъртвите в къщи в образа на костенурки и умъртвяването на тези костенурки е начин да ги „изправят“ обратно в страната на душите.

И така, общото обяснение на обичая да се умъртвява божеството е сякаш неприложимо към обичая на зуните, тъй като истинското му значение е малко неясно. Но неяснотата по въпроса не се разпръсна от едно по-късно и по-правдоподобно описание на обреда, с което разполагаме. От него научаваме, че тя била част от сложния ритуал, спазван от тези индианци по време на лятното слънцестоене, за да осигурят обилни дъждове за посевите. Изпращали пратеници да доведат „техните двойници — водните костенурки“ от свещеното езеро Котлувала, където според тях отиват душите на покойниците. Донасяли ги най-тържествено, поставяли ги в съд с вода и мъже, облечени в костюми, които олицетворяват богове и богини, изпълнявали танци около тях. „След церемонията онези, които са ги уловили, отнасят водните костенурки по домовете си и ги накачват да висят обесени за вратовете до сутринта, после ги хвърлят в гърнета с вряща вода. Яйцата им се смятат за голям деликатес. Месото рядко докосват, освен като лекарство, което помага при кожни заболявания. Част от него слагат в реката с кохаква (черупки от бели охлювчета, които служат за маниста) и тюркоазени мъниста като дароприношение за Съвета на боговете.“ Във всеки случай това описание потвърждава заключението, че водните костенурки се смятат за превъплъщение на мъртвите, защото са наречени от зуните „другото аз“. И наистина, след като идват от населеното с души езеро, какво друго биха могли да бъдат, освен душите на мъртвите в тела на костенурки? И тъй като основната цел на молитвите и танците, изпълнявани на тези, свързани с деня на лятното слънцестоене, церемонии е да осигурят за посевите валежи, най-вероятно е, че намерението, което преследват зуните, като донасят водните костенурки и танцуват около тях, е да помолят въплътените в тях души на прадедите да са така добри да упражнят властта си над небесните води в полза на живите си потомци.