Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

3. Отделената от тялото душа у животни

Но в практиката, също както в народните приказки, вярват, че понякога човек е свързан с физическа индуктивна връзка, не само с неодушевени предмети и растения. Предполага се, че същата връзка може да съществува между човека и животното, така че благополучието на единия да зависи от благополучието на другия и когато животното умре, умира и човекът. Аналогията между обичая и приказките е още по-близка, защото и в двата случая властта да се отдели по този начин душата от тялото и да се настани в някое животно е често специална привилегия на магьосници и вещици. Якутите в Сибир например вярват, че всеки шаман или вълшебник държи душата си или едната от душите си, вселена в някое животно, което е грижливо скрито от целия останал свят. „Никой не би могъл да намери отделената ми душа — заявил един прочут вълшебник, — тя е скрита далеч в каменистите планини на Едзиганек.“ Тези отделени от тялото души на вълшебници се появяват под формата на животни сред жилищата на хората само веднъж в годината, когато се стопи и последният сняг и земята почернее. Те бродят навсякъде, но не може да ги види друг освен самите вълшебници. Силните души преминават с рев и шум, докато слабите се прокрадват тихо и потайно. Нерядко те се сбиват и тогава вълшебникът, чиято „външна“ душа е яла бой, се разболява или умира. Най-слаби и малодушни магьосници са онези, чиито души са вселени в кучета, защото кучето не дава на своя човешки двойник мира, а ръфа сърцето му и разкъсва тялото му. Най-силни са онези вълшебници, чиито външни души имат образа на жребци, лосове, черни мечки, орли или глигани. От своя страна самоедите от Турухивска област твърдят, че всеки шаман има познат дух в образа на глиган, когото води вързан за магически колан. Когато умре глиганът, и шаманът умира; разказват за битки между вълшебници, които изпращат духовете си да се бият, преди лично да се срещнат. Малайците вярват, че „душата на човека може да мине в друг човек или животно, или по-скоро, че между двамата може да възникне такава мистична връзка, че съдбата на единия може да стане напълно зависима от съдбата на другия.“

Меланезийците от Мота, един от островите Нови Хибриди, се придържат в ежедневния си живот към идеята за отделената от тялото душа. На езика на Мота думата таманиу означава „нещо одушевено или неодушевено, чието съществуване човек е приел за свързано тясно със своето… Не всеки човек на о. Мота можеше да има таманиу; само някои си представяха, че имат такава връзка с гущер или змия, а може би и с някакъв камък; случваше се това нещо да се търси и намира, като се пие настойка от определени листа, а след това остатъците се събират на купчина; първото видяно в купчината живо същество е таманиу. Него го наблюдават, но не го хранят или почитат; туземците вярват, че то се отзовава на повикване и животът на човека е свързан с живота на таманиу, или с неговата безопасност, ако то е живо същество; щом то умре или се счупи, или се загуби, човекът умира. Затова, когато се разболеят, изпращат да видят дали тяхното таманиу е здраво и на сигурно място.“

Изглежда, че теорията за отделената от човешкото тяло и поместена в животно душа е много широко разпространена в Западна Африка, особено в Нигерия, Камерун и Габон. Фаните от Габон вярват, че при своето посвещаване всеки вълшебник свързва живота си с този на някое определено диво животно с обреда на кръвното братство; той пуска кръв от ухото на животното и от собствената си ръка и ги смесва. От този момент между двамата се установява близка връзка и смъртта на единия означава смърт за другия. Този съюз носи на вълшебника или заклинателя голяма власт, която той може да използува по различни начини в своя полза. На първо място, също като магьосника в приказките, който е оставил живота си някъде извън себе си на сигурно място, вълшебникът на фаните се смята вече за неуязвим. Нещо повече, животното, с което е смесил кръвта си, е станал негов довереник, ще се подчинява на всичките му заповеди, каквито и да са те; така че той го използува, за да нарани или убие враговете си. Затова съществото, с което установява връзката на кръвно братство, никога не е опитомено или домашно, а винаги свирепо и опасно диво животно, като леопард, черна змия, крокодил, хипопотам, глиган или лешояд. От всички същества най-често срещаният довереник на магьосника на фаните е леопардът, а след него идва черната змия; най-рядко е лешоядът. И вещиците подобно на вълшебниците, имат свои довереници; но животните, с които е свързан животът на жените, обикновено се различават от онези, на които мъжете доверяват отделените от тялото си души. Вещицата няма за довереник пантера, а най-често отровна змия, понякога рогата усойница, понякога черна змия, понякога зелена, която живее на банановите дървета; или пък лешояд, бухал или друга нощна птица. Във всеки случай животното или птицата, с която са сключили такъв мистичен съюз вещицата или шаманът, е отделен екземпляр и никога вид; а когато избраното животно умре, съюзът естествено се прекратява, тъй като се предполага, че неговата смърт води до смъртта на човека.

Същите суеверия изповядват туземците от долината на Кръстатата река в Камерун. Група хора, обикновено жителите на едно село, са избрали различни животни, с които вярват, че са свързани с близка дружба или роднинство. Такива животни са хипопотами, слонове, леопарди, крокодили, горили, риба и змии — все същества или много силни, или такива, които мотат лесно да се скриват във водата и гъсталака. Съобщава се, че способността им да се крият е незаменимо условие при избора на животното-довереник, тъй като се предполага, че този помощник или приятел трябва да нанесе вреда на врага на собственика си крадешком; например, ако е хипопотам, да изплува внезапно от водата и да обърне кануто му. Вярват, че между животните и техните приятели — хора или роднини, съществува такава индуктивна връзка, че в момента, когато животното умре, човекът също умира и обратното, в момента, в който загине човекът, загива и животното. От това следва, че по животните-роднини не бива да се стреля или да се безпокоят, от страх да не наранят или убият хората, чийто живот е свързан с живота на съответния звяр. Това обаче не пречи на жителите на някое село, които имат за свои приятели слонове, да ходят на лов за слонове. Защото те не уважават вида, а само някои индивиди от него, които са свързани тясно с отделни мъже и жени, и те си въобразяват, че винаги могат да различат братята си слонове от обикновеното стадо слонове, които са само слонове и толкоз. Казва се, че всъщност разпознаването е взаимно. Когато някой ловец, който има за свой приятел слон, срещне човекослон, ако бихме могли така да го наречем, благородното животно вдига крак и прикрива с него лицето си, сякаш казва: „Не стреляй!“ Ако ловецът е толкова лишен от човещина, че стреля и нарани такъв слон, човекът, чийто живот е свързан с този на слона, ще се разболее.

Балонгите от Камерун смятат, че всеки има по няколко души, едната от които е в тялото му, а другите — в някое животно, например слон, диво прасе, леопард и т.н. Когато човек се върне болен у дома и рече „скоро ще умра“ и наистина умре, хората са убедени, че една от душите му е била убита в образа на дива свиня или леопард и смъртта на външната душа е причинила смъртта на душата в тялото му. Същата вяра в съществуването на външна душа у живи хора откриваме у ибо, голямо племе, населяващо района на делтата на р. Нигер. Тези хора смятат, че духът на човека може да напусне тялото му за известно време и да се настани в някое животно. Онзи, който иска да придобие такава сила, се снабдява с определено лекарство от знахаря и го смесва с храната си. След това душата му излиза навън и влиза в някое животно. Ако се случи животното да бъде убито, докато душата е настанена в него, човекът ще умре, а ако бъде наранено, тялото на човека веднага ще се покрие с циреи. Това суеверие подстрекава към много тъмни дела, защото може коварен негодник незабелязано да сложи магическото лекарство в храната на врага си, по този начин тайно да прехвърли душата му в някое животно, да убие животното, а заедно с него и човека.

Негрите от Калабар, на устието на р. Нигер, вярват, че всеки човек има четири души, едната от които винаги живее извън тялото, в гората, в образа на диво животно. Тази външна, или както я нарича мис Кингели горска душа, може да бъде всякакво животно, например леопард, риба или костенурка; но тя никога не е домашно животно и още по-малко растение. Човек не може да види своята горска душа, освен ако не е надарен с особено прозрение, но гадателят винаги е в състояние да му каже какво същество е тя и след това човекът да се пази да не убива животно от този вид и да възразява настоятелно срещу това, друг да го убива. Обикновено мъжът и синовете му имат еднакво животно за горска душа, а същото се отнася до майката и нейните дъщери. Но се случва горските души на всички деца от семейството да приличат на тази на бащата: например, ако външната му душа е леопард, всички негови синове и дъщери да имат за външна душа леопард. Случва се, от друга страна, те да се метнат на майка си; ако например външната й душа е костенурка, всички външни души на синовете и дъщерите й да са също костенурки. Дотолкова тясно е свързан животът на човека с животното, което смята за своя външна или горска душа, че смъртта или нараняването на животното означава по необходимост смъртта или нараняването на човека. И обратното, когато човекът умре, горската му душа не може повече да си намери мира и полудява, втурва се в огъня или напада хора, бива цапната по главата и така идва краят й.

Близо до Екет, в Северен Калабар, има свещено езеро и рибата в него се пази грижливо, защото хората вярват, че в нея са се настанили собствените им души и всяка умъртвена риба означава да угасне един човешки живот. Допреди не много години в р. Калабар имало огромен стар крокодил, за когото хората смятали, че съдържа външната душа на един вожд, чието тяло живеело в Дюк таун. За да се забавляват, вицеконсулите отивали от време на време на лов за това животно и веднъж един офицер успял да го засегне. Веднага вождът легнал с рана на крака. Той твърдял, че го е ухапало куче, но запознатите със случая клатели глава и не се съгласявали с такъв прозрачен претекст. Сред няколкото племена, които обитават бреговете на р. Нигер между гр. Локоджей и делтата, е разпространено вярването във възможността човек да има второ аз в образа на някое животно, например крокодил или хипопотам. Хората са убедени, че животът на такъв човек е дотолкова свързан с живота на животното, че онова, което засяга по някакъв начин единия, води до съответно въздействие върху другия и ако единият умре, другият трябва бързо да го последва. Не много отдавна англичанин застрелял хипопотам близо до едно туземно село; приятелите на жената, която умряла същата нощ в селото, поискали и в края на краищата получили пет лири обезщетение за нейното убийство.

Когато при сапотеките от Централна Америка някоя жена тръгнела да ражда, роднините й се събирали в колибата, започвали да чертаят по пода фигури на различни животни и изтривали всяка веднага след като я завършели. Това продължавало до момента на раждането и фигурата, която останела екипирана на пода, започвали да наричат „тона“ или второто аз на детето. „Когато детето пораснело достатъчно голямо, намирало животното, което го представя и се грижело за него, тъй като хората вярвали, че здравето и съществуването им са свързани със здравето и съществуването на животното и смъртта и на двамата ще настъпи едновременно“ или по-скоро, когато животното умре, човекът също ще умре. У индианците от Гватемала и Хондурас нагуал или науал е „онзи одушевен или неодушевен предмет, обикновено животно, който се намира в успоредна връзка с определен човек, така че благоденствието или нещастието на човека зависят от съдбата на нагуала“. Според един стар автор много индианци от Гватемала „са заблудени от дявола и вярват, че животът им зависи от живота на определено животно (което те приемат като техния сроден дух) и смятат, че когато звярът умре, и те трябва да умрат; когато го преследват, сърцата им бият силно; когато той губи свяст, и те губят свяст; нещо повече, случва се, поради дяволска заблуда те да се появяват в образа на този звяр (който обикновено по техен избор е елен или сърна, лъв или тигър, куче или орел) и в този си образ по тях стрелят и ги нараняват“. Индианците били убедени, че след смъртта на техния нагуал ще последва собствената им смърт. Легендата потвърждава, че при първите битки с испанците на платото Кетцалтенанго нагуалите на индианските вождове са се били под формата на змии. Нагуалът на върховния вожд бил особено забележителен, защото имал образа на голяма птица с блестяща зелена перушина. Испанският генерал Педро де Алварадо убил птицата с копието си и в същия миг индианският вожд паднал мъртъв на земята.

У много племена в Югоизточна Австралия всеки пол гледал на определен вид животно точно тъй, както индианците в Централна Америка се отнасят към своя нагуал, но с тази разлика, че докато индианците очевидно познавали отделните животни, с които е свързан животът им, австралийците знаели само, че животът на всеки от тях е свързан с някое животно от вида, но не можели да кажат кое. И естествено било всеки мъж да щади и закриля всички животни от вида, с който бил свързан животът на мъжете; а всяка жена щадяла и закриляла всички животни, с които бил свързан животът на жените, защото никой не знаел дали смъртта на дадено животно от съответния вид няма да означава нейната или неговата смърт; по същия начин, по който убиването на зелената птица било незабавно последвано от смъртта на индианския вожд, а смъртта на папагала — от смъртта на Пунчкин от приказката. Хората от племето вотджобалък в Югоизточна Австралия например „вярваха, че нгьнънгънът (прилепът) съдържа живота на мъж, а яртаагърк (козодоят) — живота на жена“ и когато някое от тези същества бъде убито, прекъсва животът съответно на някой мъж или на някоя жена. При това положение всеки мъж или всяка жена в лагера се бояли, че той или тя може да са жертвата и поради това в племето наставали големи свади. Научавам, че в тези свади между мъжете и жените не било сигурно коя от страните ще победи, защото се случвало както жените да натупат много яко мъжете със своите тояги за търсене на ямс, така и нерядко да бъдат наранявани или убивани с копия. Вотджобалъките твърдели, че прилепът бил „брат“ на мъжа, а козодоят бил негова „жена“. Конкретните животински видове, от които според хората зависел животът на половете, били донякъде различни при различните племена. Така например, докато при вотджобалъките прилепът бил животното на мъжете, в Гънбауър крийк, по Долен Мъри, той бил сякаш животното на жените, туземците не посягали на него, защото „ако бъде убит, като последствие от това една от техните лубрас (жени) положително ще умре“. Но независимо какви са били конкретните видове животни, с които бил свързан животът на мъжете и на жените, самото вярване и боевете, до които довеждало то, били разпространени в голяма част от Югоизточна Австралия и вероятно са се простирали доста по-далеч. Поверието било много сериозно и на това се дължали боевете, които се водят по този повод. Например при някои племена от Виктория „обикновеният прилеп принадлежи на мъжете, които го пазят от нараняване, дори отиват дотам, че са готови да убият жена си заради тях. Папратният бухал, или голям козодой, принадлежи на жените и макар да носи лошо предзнаменование и нощем да всява ужас със своя писък, те най-ревностно го закрилят. Ако мъж убие такава птица, те се вбесяват, сякаш е убил някое от децата им и го налагат с дългите върлини“.

Ревнивата закрила, която австралийските мъже и жени оказвали на прилепите и козодоите (защото прилепите и козодоите, изглежда, са били съществата, определени обикновено за двата пола), не се основавала на чисто егоистични съображения. Защото всеки мъж вярвал, че не само собственият му живот, но и животът на неговия баща, брат, синове и т.н. са свързани с живота на конкретни прилепи и затова като закриля вида, той закриля живота на всички свои роднини мъже. По същия начин всяка жена вярва, че животът на майка й, сестрите и дъщерите и т.н. също както и нейният са свързани с живота на определени козодой и като закриля този животински вид, тя закриля живота на всичките си роднини-жени. Но щом се предполага, че животът на хората се съдържа в определени животни, очевидно е, че животните трудно биха могли да бъдат отделени от хората и хората от животните. Ако животните на моя брат Джон е в някой прилеп, то, от една страна, прилепът, също като Джон е мой брат, докато от друга — Джон е мой брат, също като прилепът, тъй като животът му е в някой прилеп. По същия начин, ако животът на моята сестра Мери е в някой козодой, тогава козодоят е моя сестра, а самата Мери е козодой. Това е напълно естествено заключение и австралийците не са пропуснали да го извлекат. Когато прилепът е мъжкото животно, го наричат свой брат, а когато козодоят е женското животно, го наричат своя сестра. И обратното, мъжете се обръщат към жените е названието козодой, а жените към мъжете — с названието прилеп. Това се отнася и до другите животни, съответствуващи на половете при други племена. При курнаите например всички ему-орехчета били „братя на мъжете“, а всички мъже били ему-орехчета; всички прекрасни коприварчета били „сестри“ на жените и всички жени били прекрасни коприварчета.

Когато първобитният човек взема името на някое животно, нарича го свой „брат“ и отказва да го убива, ние казваме, че животното е негов тотем. Следователно у племената в Югоизточна Австралия, които разглеждахме, прилепът и козодоят, ему-орехчето и прекрасното коприварче могат спокойно да се нарекат тотеми на половете. Но определянето на тотеми за половете е относително рядко и досега не е било установявано другаде освен в Австралия. Много по-често тотемът се присвоява не на пол, а на клан и е наследствен по мъжка или по женска линия. Връзката на един индивид с тотема на клана е същата като връзката му с тотема на пола; той не го убива, говори за него като за свой брат и сам се назовава с неговото име. Но ако отношенията си приличат, обяснението, което важи за едното, трябва да важи и за другото. Следователно излиза, че причината един клан да се прекланя пред определен животински или растителен вид (защото родовият тотем може да е и растение) и да се нарича на него, се дължи на вярването, че животът на всеки индивид от клана е свързан с определено животно или растение от този вид и неговата или нейната смърт ще доведе до умъртвяването на това определено животно или до унищожаването на това определено растение. Това обяснение на тотемизма съвпада много добре с дефиницията на сър Джордж Грей на тотема или кобонг, както казват в Западна Австралия. Той пише: „Между дадено семейство и неговия кобонг съществува някаква тайнствена връзка, така че членовете на семейството никога не убиват животно от вида, към който принадлежи техният кобонг, дори ако го намерят заспало; нещо повече, те винаги го убиват без желание и никога, без да му дадат възможност да избяга. Това се дължи на семейната вяра, че някой индивид от вида е техен най-близък приятел и да го убият ще е голямо престъпление, от което трябва внимателно да се пазят. По същия начин един туземец, който има за свой кобонг някакво растение, не може да го бере при определени обстоятелства и в определен период от годината.“ Ще ви направи впечатление, че макар всеки мъж да щади всички животни или растения от вида, те не са еднакво ценни за него; съвсем не, от целия вид има само един индивид, който му е особено скъп; но тъй като не знае кой е този драгоценен индивид, той е принуден да щади всичките от страх да не нарани единия. Освен това обяснението за родовия тотем се съчетава с предполагаемия ефект от убиването на един индивид от тотемния вид. „Един ден един от черните уби врана. Три или четири дни по-късно умря един буртва (т.е. мъж от клана на враните) на име Лари. Той боледуваше от известно време, но убиването на неговия вингонг (тотем — бел. авт.) ускори смъртта му.“ В този случай умъртвяването на враната предизвикало смъртта на човека от клана на враните, също както в случая с половите тотеми умъртвяването на прилеп предизвиква смъртта на мъжа-прилеп, или умъртвяването на козодоя предизвиква смъртта на жена-козодой. По същия начин умъртвяването на неговия нагуал предизвиква смъртта на индианеца от Централна Америка, умъртвяването на неговата горска душа причинява смъртта на негъра от Калабар, умъртвяването на неговата таманиу — смъртта на островитянина от Банксовите острови, и умъртвяването на животното, в което е укрит животът му, предизвиква смъртта на великана или на магьосника от приказките. Явно приказката „Великанът без сърце в гърдите си“ може би ще даде ключа към отношението, което, предполагаме, че съществува между човека и неговия тотем. Съгласно тази теория тотемът е просто съдът, в който човек държи живота си, както Пунчкин държал своя живот в папагал, а Бидасари — в златна рибка. Фактът, че когато даден първобитен човек има едновременно полов и родов тотем, неговият живот ще е свързан с две различни животни и смъртта на всяко от тях би причинила неговата, едва ли може да послужи за валиден аргумент срещу този възглед. Първобитният човек си мисли, че след като човек разполага с повече от едно жизнено важно място по тялото, то няма причини да не разполага с повече от едно жизненоважни места извън него. Защо, след като може да пренесе живота извън себе си, да не пренесе част от него в едно, а друга част в друго нещо? Делимостта на живота, или иначе казано, множеството на душите, е идея, подсказвана от много познати факти и се е харесвала не само на първобитните хора, но и на Платон. Едва когато представата за душата се превръща от квазинаучна хипотеза в теологична догма, става необходимо и съществено да се настоява, че тя е единна и неделима. Необвързаният с догми първобитен човек е свободен да обяснява жизнените факти, като допуска съществуването на колкото души смята за необходимо.

Карибите например предполагали, че има една душа в главата, втора в сърцето и друга души на всички места, където може да се долови пулсирането на артерия. Някои индианци хидаца обясняват явлението постепенна смърт, която започва с умъртвяването на крайниците, с това, че човек има четири души и те не напускат тялото едновременно, а една след друга и смъртта е пълна едва когато и четирите са си отишли. Някои даяки на о. Борнео и малайците от полуострова вярват, че всеки човек има седем души. Алфурите от Посо на о. Целебес са на мнение, че те са три. Туземците от Лаос предполагат, че тялото е седалище на тридесет души, които се намират в ръцете, краката, устата, очите и т.н. Следователно, от гледна точка на първобитния човек е напълно възможно да има една душа в половия си тотем и друга в родовия. Но, както вече отбелязах, полови тотеми не са установени другаде освен в Австралия; така че на първобитния човек, който практикува тотемизъм, не му се налага по едно и също време да има повече от една душа извън тялото.

Ако това обяснение на тотема като съд, в който човек държи душата си или една от душите си, е вярно, би трябвало да очакваме да съществуват хора, убедени, че всеки от тях държи поне една душа непрекъснато извън тялото си и унищожаването на тази външна душа води със себе си смъртта на собственика. Такъв народ са батаките от о. Суматра. Те са разделени на екзогамни кланове[1] (марга), принадлежността към които се предава по мъжка линия; и за всеки клан има забрана да яде месото на определено животно. Един клан не може да яде тигър, друг — маймуна, трети крокодил, други пък куче, котка, гълъб, бял бивол, скакалец и т.н. Членовете на клана посочвали като причина за това, че се въздържат да ядат месото на определено животно, тъй като произлизат от този вид и след смъртта душите им могат да се преселят в животните, или че те или техните прадеди са задължени по някакъв начин на тези същества. Понякога, но не винаги, кланът носи названието на вида. Следователно батаките имат пълната форма на тотемизма. Но освен това всеки батак вярва, че той има седем или, при по-скромни изчисления, три души. Една от тях е винаги извън тялото, но колкото и далеч да е по време, когато умре, и човекът умира. Авторът, който споменава за това вярване, не казва нищо за тотемизма на батаките; но по аналогия със сведенията за Австралия, Централна Америка и Африка можем да предположим, че външната душа, чиято смърт повлича със себе си смъртта на човека, е настанена в тотемното животно или растение. Наистина батакът не потвърждава категорично, че външната му душа се намира в неговия тотем, а посочва други основания за уважението си към свещеното животно или растение на своя клан, но едва ли може да се смята, че това говори против нашето становище. Защото ако той сериозно вярва, че животът му е свързан с някакъв външен обект, много малко вероятно е, че ще посвети чужд човек в тайната си. Той е извънредно подозрителен и въздържан по отношение на всичко, което засяга вътрешния живот и вярванията му; случвало се е европейци да живеят сред първобитни хора с години, без да установят някое от основните им вярвания и в крайна сметка откритието е било често плод на случая. Преди всичко първобитният човек живее в един силен и непрекъснат страх от убийство чрез магия; въобразява си, че най-дребните отпадъци от неговата особа — отрязаните коси и нокти, слюнката, остатъците от храна, името дори, могат да бъдат използувани от заклинателя за унищожението му и затова е извънредно предпазлив — крие ги или ги унищожава. Но ако той е толкова срамежлив и потаен по въпроси, които са само гранични или външни белези на неговия живот, колко ревниво трябва да крие, колко непробиваема трябва да е сдържаността, с която обвива цитаделата, вътрешната кула на крепостта! Когато принцесата от приказката пита великана къде си държи душата, той нерядко дава лъжливи или уклончиви отговори и само след много придумвания и ласкателства тя най-сетне успява да изтръгне тайната от него. По своята ревнива въздържаност великанът напомня плахия и прикрит дивак; и едва ли има някаква подбуда, която би го съблазнила да постави в опасност душата си, като разкрие нейното убежище на непознат. Следователно няма какво да се чудим, че възловата тайна на неговия живот е останала толкова време неразгадана и ние трябва да я комбинираме от разпръснатите намеци и частици и от спомените за нея, които все още са се запазили в приказките.

Бележки

[1] Родова група от хора, между които са забранени браковете. — Бел. пр.